Излезе от печат дебютната поетична книга на Веселин Веселинов

Публикувано от Екип Tetradkata.com на

Въпреки че „Кънтя като мълчание“ е първата поетична книга на Веселин Веселинов, за мен той не е непознат автор и с радост мога да кажа, че отдавна съм открил и някак предусетил за себе си поетичния му талант. Но Веселин успя да ме изненада. Защото съвсем искрено, непремерено и хладнокръвно, като разсъбличане, всъщност показва от какво и как са направени поетите. А именно – от любов към думите, към поезията, литературата и онези, големите, преди нас. Това личи не само от често използваните епиграфи, но и от езика, от ехото, което се усеща от всички натрупвания. Но това е само скелетът, който Веселин смело разголва. Другата съставка е собствената му поетична ДНК, в която основно място заемат метафорите. Мисля, че отличителната му черта е безразсъдството и опиянението, с което се втурва в тях, без да се страхува, че може да се удавим – и той, и ние, читателите. Дори си мисля, че това е и неговият вик и бунт срещу „майсторлъка на дозирането“ като похват.

Стихотворенията му сякаш са обяснения в любов към цветовете, формите и картините, преминали през сложна система от призми. Тази техника, върху още незасъхналите думи и метафори да се наслагва още и още, е „дразнеща“ – очите ми постоянно подскачат напред и назад по редовете и сякаш играя на гоненица с текста и автора. И си мисля, че би му било трудно да е другояче.

Картините, които рисува Веселин, обаче само привидно са „картини“. По-скоро метафорите ги правят подвижни пясъци. И там, където иска, изведнъж скоростта се увеличава и всъщност нишката никога не се губи.

Както в повечето дебютни стихосбирки, и тук има стремеж да се изразят повече страни от това, което вълнува и провокира автора. И това е ясно изразено от вътрешната подредба и разделението на съдържанието. Но за мен ясно личат няколко нишки.

От една страна, това е пиететът и дълбокият реверанс към класическата и съвременна български поезия. Тук личи и самочувствието на Веселин да интерпретира, да дърпа времевите нишки и да ги вплита в своята и модерна, и лична трактовка.

От друга страна, езикът във всички стихотворения ми прави особено впечатление. Една богата и особена смесица от, да ги наречем, архаично звучащи думи и словосъчетания и абсолютно модерен, градски изказ. Да омесиш в едно „златоткани“ съзвездия, „остри токчета“ и „адикция“ на пръв поглед ми изглежда невъзможно, но в същото време някак умело подчинено на желанието на автора да нарисува точно тази картина и никоя друга.

Другата нишка е търсещият, оголен понякога до крайност човек, който е раздиран от копнежи и въпроси, изправен пред невъзможното, недоизказаното и премълчаното. Без значение дали е потънал в себе си, загледан в морските вълни или попиващ с очи недъзите по улиците на Вапцаровия град.

„Какво жестоко откровение!“ е цитат, който може да рамкира до голяма степен впечатлението ми от стихосбирката на Веселин Веселинов. С добавката, че в нея има много смелост, бих казал дързост, много стойност и огромна любов към поезията като изкуство изобщо. С иманентно присъщата ù свобода да не поставя граници.

Росен Димитров

 

ТЯ

Видях я после Майка на децата си…
Георги ГОСПОДИНОВ

Тя не е делнична, но е привикнала към празни обещания,
сърцето ѝ е шелфов ледник със туптение неравно.
Но по вулканите летливи ходи с пламък, с филигранна грация,
съзвездията златоткани – сякаш са ѝ рокля бална.
Тя случва ревност и раздипля бездна от поквара и от мракове,
из сънищата ми задъхани покълва и разцъфва.
Целувките гнездят във устните ѝ – конфитюр от полски макове,
за старите си болки сети ли се, тайничко потръпва.
И затова завърта ги във спиците на острите си токчета,
във полегатите очи със гъсти мигли ги потулва.
Опустинява се всецяло, неразумно смела сред любовници,
във скъпо спазарените, обвити с черен креп минути.
Тя не е майка на децата ми и няма да е моя никога,
по данни на съседки е чудовище и кръвопийца.
А нощем, мога да я зърна воайорски (лудост и адикция) –
разглезена от планове за следващо мъжеубийство.
Тя вдадена е в мисли многогласи и напудрено-натруфени,
не поздравявайки, разплита блудните коси отровни:
че тя самата рана – земетръсна, незарастваща, изгубена,
за мъст със всяка клетка в тялото си хищно, е готова.
Тя сваля своите прищевки и допива виното малиново,
затлачена от плътска похот взема душ и се смълчава.
Вторачва се в морето, дето е завило с мека пяна рибите –
тъй крехка, слаба, а небе на раменете си подпряла.
Но там, в инсомнията си, не ще отрича онзи – възжелания –
заради него се превърна във сълзлив, изящен прилив.
А този аз не съм: да се смиря пред истината – изпитание
във стъпките ми към дома обратно моят вик затихва…

 

ОТКРОВЕНИЕ

Никой нищо до днес ми не даде, а горя,
за единствена ласка, за един миг дълбоко
спокойствие…
Александър ГЕРОВ

Преминах през различните обятия
и техните обгарящи желания:
онези, детските, с невинната им рязкост,
които много обещаваха…
Онези, градските, с безсънни светлини,
сковани в мъка поразяваща…
Онези, на поляните с оцъклени звезди,
прегърнати като стрелките на часовник,
легнали…
Онези, на челичени души
без меки очертания в сумрака…
На кишави убежища през януари
в очакване на предани кокичета…
На мараня, раздираща очите
от сложната материя на лятото,
трептяща,
превърнала ме в сажда…
На оглушителни признания,
безплодни, подстрекаващи –
въргаляния във копи сено,
със голи страсти, издимяващи…
Тъй прекосявайки различни светове
и състояния,
но никога най-катартичното
възпламеняване,
забързаното сърцебиене –
засилването в бездната
от чиста близост
и плътна тишина
до някого,
живях…
Какво жестоко откровение!

 

Автор: Веселин ВЕСЕЛИНОВ

TetraDkaTa