Мислите на един домашен пантоф – Искра Димитрова
Всичко започна миналата Коледа. До този момент бях принуден да стоя в едно тъмно, тясно, картонено пространство. Около себе си чувах шумове, гласове на хора, но така и никой не ми помагаше да се измъкна оттам. Мечтата ми беше да видя светлината и света, в който живееха всички онези огромни човеци.
Един ден, когато току-що се бях събудил отново в същата тъмнина, изведнъж нещо отвън ме грабна. Сърчицето ми щеше да изкочи! Това, каквото и да беше, ме размахваше толкова силно, че за малко не припаднах. В продължение на няколко минути се удрях ту в едната, ту в другата стена на моя дотогавашен дом. След това ме сложиха на някаква мека поставка в някаква голяма машина, а тя започна да се движи толкова бързо, че свят ми се зави. За мое огромно щастие най-сетне пътуването ми приключи, ала какво се случи после – мечтата ми се сбъдна! Оказа се, че са ме държали в бяла картонена кутия цели три дни, след като са ме произвели. А може би се питате какво съм аз всъщност? Та, нека се представя – сив на бели точки, пухен, изключително удобен, 41 номер домашен пантоф! Но има и още нещо. Не бях сам. Имах си другарче в кутията, същото като мен, само дето все гледаше на друга страна, а и не говореше моя език (явно бяхме от различни партиди). Та така, всичко изглеждаше като ново начало за мен, пантофът, който щеше да изживее мечтата си.
Само че има един проблем в тази история, а именно, че мечтите невинаги се развиват по план. Само минути след като бях напуснал бялата кутия ме сложиха (заедно с чуждопартидното другарче) в нова кутия, този път червена. И на всичкото отгоре я завързаха с една дълга зелена лента с уши. Явно този, който ми беше подарил краткотрайната свобода, сега вече се опитваше да ми съсипе живота!
Новата кутия не беше нищо по-различно от старата – отново тясна и отново тъмна. В нея прекарах около ден и половина до момента, в който осъзнах, че всъщност някои от мечтите могат, дори и да не искат, да се развият по план. Какво имам предвид? Червената кутия, незнайно как, се освободи от зелената лента с уши, а аз видях светлинки на лампички, няколко средно големи разноцветни сфери, висящи от небесата, клони на бор и едно голямо колкото мен лице на един от човеците. Той имаше уста, която за мое голямо учудване, започваше почти от едното му ухо и завършваше почти до другото. Доколкото си представях моята цел на съществуване до онзи момент, все си мислех, че ще ме сложат някъде именно на тази глава.
Добре, мечтите могат да се развиват по план, но представите никога не са имали този добър навик. Оказа се, че не главата беше за мен, а краката. А вие знаете ли къде са краката и какво предствляват те? Е, сега ще научите.
Краката на човека имат странна форма, но са точно с размера на един пантоф. Имат пет невъобразимо гъделичкащи и шаващи израстъка, които не те оставят на мира. На всичкото отгоре са разположени толкова ниско, че докосват земята, която явно много не им се нрави и затова си купуват пантофи. Освен това с времето открих, че краката са вечно студени, а точно моята работа е да ги топля.
И ето как започнах да живея с моя човек (така наричам този, чиито крака топля). Съжителството с него е интересно преживяване, но си има и своите недостатъци. Той притежава някакво пухесто живо същество, което определено не съм аз, защото то върви на четири крака и издава доста силни звуци, които да си призная много ме стряскат. Та това създание, куче, както по-късно научих, има такава неприязън към мен, че непрекъснато, когато моят човек го няма у дома, то се опитва да ме убие! Да, не се шегувам. Хваща ме с острите си зъби и ме подхвърля насам-натам, сякаш съм някаква играчка. За щастие предпочита повече чуждопартидното ми другарче и винаги се отървавам леко.
Забравих да ви разкажа как разбрах какво всъщност се беше случило с мен от датата ми на производство до момента, в който лежах под клоните на бора. Един ден в дома на моя човек дойде друг, който се оказа негов брат. Това ще рече някой, за когото си обречен да мислиш и да се грижиш цял живот. Вие сте създадени от един и същ производител, но в различни минути, дни или дори години. Двамата започнаха да си говорят, докато в един момент разговорът не опря до мен, който в същия миг бях зает да топля десния крак на моя човек. Той каза на брат си, като ме погледна, че е много доволен от коледния си подарък (тоест от мен). Значи аз бях подарък от единия брат за другия, клоните на бор бяха клончета на елха, а разноцветните сфери и лампичките – коледната украса на същата тази елха. И ето това е моята кратка история.
Днес, една година по-късно, отново е Коледа. Аз все още топля десния крак на моя човек, с кучето все още не сме приятели, другарчето ми все още не е проговорило моя език и като цяло животът ми не е нищо по-различно от това, което вече знаете. Единствената мисъл, заседнала в съзнанието ми в момента, е страхът, че щом отново е време за коледни подаръци, то някой далечен роднина на моя човек, ще вземе пак да му подари пантофи. Наистина не спирам да треперя в очакване празникът да свърши, а моят човек да е получил само пуловери, шапки и ръкавици. Моля се на всички богове – копчета, игли, куки за плетене, магазини, дано желанието ми се сбъдне. Но честно казано, имам голяма надежда, защото от скромния си опит знам, че по Коледа се случват чудеса, които могат да са в полза дори и на един домашен пантоф.
Автор: Искра Димитрова – 9 “Б” клас, Национална Априловска гимназия – I място в Коледния конкурс организниран от Ученическия съвет на НАГ
* В навечерието на коледните и новогодишни празници Ученическият съвет на Национална Априловска гимназия обяви конкурс за есе на три теми (участниците избират една от тях): “Мислите на един домашен пантоф”, “Ако пижамите можеха да говорят”, “Какво научих за живота по терлици”. Екипът на Tetradkata.com ще публикува текстовете на лауреатите в него.
