Ще се видим някой ден, миличка – Биляна Каменова
Слизаш на летището там, където има място наречено края на света и буум – нещо се залепя за теб. Влажен гъст топъл въздух се обвива по тялото ти като фолио и те вакуумира. След стотината крачки до паркинга на летището осъзнаваш, че дори твоите движения не отлепят горещината и не помръдваш нищо във въздуха с тялото си. След още стотина крачки по хълмовете над морето си сигурен, че няма вечерен бриз, няма утринна роса, няма и облаци. Дори кемтрейлс няма. Жега полепнала по теб и впиваща пръсти в гърлото до бездиханност е очакващото те в следващите десет дни от живота ти.
Заспиваш в това бездихание, изморен от пътуването и повеян от вентилатора, а сутринта бууууум – отваряш очи на педя над дюшека и ококорен от гърмежи. Буууум, бууум, буууум… Земята се тресе и те тресе. Вече седнал в леглото се чудиш трябва ли да бягаш да се криеш или да крещиш за помощ. В осем сутринта. В неделя. „Заря” – чуваш от съседната стая любезните ти приятели да поясняват без никакво удивление или яд. Домилява ти за родна бормашина, тихо стържеща като радиоточка. След десетминутния тътен решаваш, че все пак може да поспиш отново. Буууууум, но до 12. Не повече. Новата грандоманска заря е сервирана. Визуалните ефекти тук са буууум – само звукови. До вечерта си осъзнал, че фойерверките тук са като псувните в родината – навсякъде и по всяко време, и са готови да украсяват дните ти. Но не само. И вечерите също. В тъмното ти трябва само място, на което да си малко извисен и бууум – заря отляво, заря отдясно, заря нависоко, може и ниска. Празнична тържественост в ежедневието. Шарена, кръгла, елипсовидна, на точици или пръчици, навсякъде Буууум. И съществото ти празнува, както когато беше дете и зарята за 1-ви май беше най-вълнуващото зрелище за годината. Такъв бонус от зрително удоволствие не бях предвидила за ваканцията си. Събуждането всяка сутрин в осем си заслужаваше. В промеждутъците, когато затаи дъх зарята, слуха ти се изпълва с едно тънко, тихо, звънко бум-бум, бум-бум – камбана от някоя от 369-те църкви наоколо, в радиус от 246 квадратни километра. При население 400 хиляди души. Тук хората са доста много, на доста малко място, доста религиозни по един доста радостен начин. Защото тъкмо замлъкне звъна от камбанарията и тишината се разтреперва от ритмично и напористо бум-бум-бум, бум-бум-бум – духовия оркестър към църквата засвирва, запълнил цялата улица с ритъма си. Поглед не стига да го обхванеш. И хората, който са се събрали. Дори и тези в количките – бебешките и инвалидните сияят. И бум-бум – скачаш. В танц. Под звуците на мелодични религиозни песни, които в нашата страна навяват само тъга, мъка, мрак и самобичуване, а тук ти налагат да танцуваш от радост, че… Богородица е напуснала земния свят. И вече си сигурен – явно има защо да се радват хората – ти си жив и си тук. Дори горещината не им пречи да се радват. Да полееш човека до теб с вода не е повод за скандал, а повод за прегръдка. Поливат се взаимно с вода, подават си незнайни питиета от издълбани дини и подхвърлят знамена, които развяват заедно. Смесваш се в тъпата и енергията която попиваш в заедността на танца и еуфорията ти е достатъчна за целият ти живот земен до самият му край. А това празненство няма край и няма край. Промушваш се по улицата между тълпата и ритъма те разкършва по младежки само през кръстовище разстояние в близките бумкащи дискотеки. Гълташ корема и младееш – бум. Дори и в никоя дискотека да не влезеш, тя и младите влизат в теб. Минават през теб младежките им духове. И тук хората са радостни, че са живи и че могат да са заедно дори и толкова натясно. За моето същество и тяло това е още по-задушаващо и от жегата и започвам търся простора на тишината. Започва да ми липсва. А тишината е на поглед разстояние – отсреща на плажа. Отпускаш блажено тяло на пясъка в съзерцание, а около теб хора пазещи тишината. И изведнъж и там – бууууум – някой скача от скалите. И образува вълни. На радостта – че може да скочи просто така – със страх, за завист, с великолепие. В синьото. Синьото е безкрайно. Като свобода. Казват било студен цвят. А е топло. Свободата предполага хаос, а тук не е. Нямаш билетче на вход, нямаш запазено място, нямаш чадър и шезлонг. Даже и хавлия не ти е нужна. Единствено ти трябва твоето себе си, максимално истинско и далеч от онова градското с клаксоните. Дори питие не е нужно, макар да има подобие на бар, окичен с Дядо Коледа и слама. Почти необитаем бар. Като всичко материално в нас. Никой не стои до материалностите си да ги пази. Разхвърляни са и даже малко пречат на свободното придвижване. Подават се ръце и усмивки. Най-малко. Може и да те повдигнат да се качиш на скалата, а може и бурно да изръкопляскат на скока ти. С подвикване или освиркване. Може и никой да не забелязва, че си там. Може да те опръскат със синьото и да се заразиш. Никой не се блъска, а няма организатор скачане. Става с чакане. Търпение и наслада. От смелостта или оригиналността на политащия. Деца, възрастни, дебели, черни или рижави млади. Няма значение. Правилата на свободата е ясна за всички. Не нарушаваш чуждата такава. Синьото е наше. Никой не прави бизнес от него. Пазим синьото. Заедно. И се забавляваме. Не крадем вещи. И страха на другия, ако не скочи. Негов си е. Той ще скочи другаде в друг цвят. Няма и спасител за нас. Спасяваме се един друг. Много сме. Толкова много. Ближни сме. Това е от синьото. Нашето. Там, където има място наречено края на света се живее като за последно. А ние тук се вълнуваме от бума на чумата по прасетата, бума на циментираните платени плажове, бума на цените на тока и бума на злобата в отношенията, бума на разводите и домашното насилие. Убити и изнасилени деца. Голям бум. Бум на кражбите. Бума на обезлюдените села и пустеещата земя. Рутещи се домове. Бум на замърсяване. Толкова сме мръсни, че дори да пожелаем сами да скочим и да се пречистим във врящия казан на ада няма да ни разрешат, ще го замътим. Ще трябва да чакаме ред и да бутаме рушвет и на дявола. Живеем сякаш сме вечни и в центъра на Вселената. Важни сме. Нещастни сме. А бумовете ни са в медиите и ръцете на политици и лихвари. Не на хората. Бум и сме мъртви. Злобни сме. Танците са само ако имаш пачка в чалготека и те гледат как я хвърляш по оркестъра, защото всъщност той само тогава свири. Ако се плаща. А как така ще танцуваш на улицата?… Да, бума на разделите. Класови, финансови, семейни, хомофобски и философски, запалянковски и. Разделят ни и ни владеят. Заедно не правим нищо. Разделено нищо сме.
„Ще се видим някой ден миличка” е първото, което чувам тук на летището прибирайки се от там, където има място наречено края на света и се живее като за последно. Той я целува нежно и продължително в страстна прегръдка и я притиска силно към себе си преди раздялата. Разделят се. А чичката пушещ отстрани чука с език и набива омразата с „Тия ще ми се целуват тука, простаци долни мръсни.” Толкова омраза предизвикана от целувка е БУУУУУМ за човечието ни. Гръмнало е. Раздаваме се, когато сме гадни. Хвалим се, когато сме смазали. Вдъхновяваме се когато трябва да отмъстим. Смеем се, когато се подиграваме. Избухваме когато сме ядосани, а не от щастие. Радваме се когато стъпваме по нечии успехи. И бум-бума на сърцето не чуваме. „Довиждане миличка, ще се видим някой ден” казваме на душата си и я качваме в метален саркофаг да ни извиси над другите, някъде там. Учат ни, че ще я изгубим когато умрем. Но ние сме си мъртви. Някой успяват да се срещнат пак с нея и да чуят всичките удари на сърцето си, да изживеят човечието си и да развеят собствения си байрак – ту блестящ от радост, ту посинял от яд, черен от скръб, ту почервенял от любов, ту жълт – озарен от слънце и свобода, ту позеленял от щастие и красота, полилавял от страст, посивял от мъка. Нашия си. Независимо какво ще каже чичката до тях. Накрая на света си и светогледа сме. Не остава много място в теб и за теб. И време. Буум. И скачай. Танцувай. Заразявай. Духовия оркестър ще свири. Безплатно. Скачай! Образувай вълни. Раздвижи този свят със себе си в прегръдка насред океана от злоба. Някъде ще предизвикаш цунами. Може да убиеш и жертваш някого с твоя бум в сърцето. Но мъртвите по-мъртви няма да станат. Вълните може да напоят някого. И да го съживят. Някъде там, накрай света.
Автор: Биляна Здравкова Каменова*
* Автори, участници в Националния литературен конкурс “…Накрай света”, чиито текстове не са сред наградените, но по преценка на журито, ще бъдат публикувани.
