Калеб крачеше с усилие през ситния пясък между няколко високи и дълги дюни, докато двете червеникави слънца над главата му безжалостно разпръскваха зной. Оставаше му още поне половин ден до крайната цел. Отпи с пестеливи глътки малко вода от кожения мех и мигновено усети как течността се разлива из вътрешностите му. Сякаш го съживи по особен начин. А във великата пустиня Рахаса, която завземаше значителна площ от Горещия континент особеното е нещо нормално.

Ръката му се плъзна по белите ленени одежди, за да провери за стотен път днес, че ценният товар е на мястото си. Свещените камъни глухо изтракаха през платнената торбичка, завързана за пояса му. Беше дал клетва пред жреца на тяхното селище, че ще ги опази с цената на всичко.

 

~     ~     ~

 

Доста странно бе започнал денят на Калеб рано сутринта, но както споменахме тук в Рахаса странното е начин на живот. И на смърт. Малко преди първото слънце да се покаже зад дюните Джаоуай – техният жрец го бе извикал при себе си. Изпървом Калеб се бе притеснил, че старият духовен водач го е разкрил, че краде камили, но се оказа нещо съвсем различно. Покани го в шатрата си и го почерпи с фурми и кафе. Разказа му, че всяка година когато двете слънца заемат точно определени места на небосвода традицията повелява да се избере следващият нов воин на селището. Това ще е мъжът, който ще защитава народа си и сърцето му ще тупти в ритъма на неговото благоденствие. Но за да бъде признат от всички като пълноправен воин е нужно да докаже самоотвержеността си. Трябва да тръгне сам през великата пустиня Рахаса, да мине отвъд Облата дюна и да достигне Лазурния оазис. Там трябва да хвърли трите свещени камъка, които жрецът ще му връчи и да пренощува под открито небе. По този начин Великите духове ще бъдат удовлетворени, реколатата за годината ще бъде добра, а той ще се завърне като новия воин-пазител на селото.

– И да пазиш камъните като живота си – беше му изръмжал Джаоуай като едновременно го бе хванал за дрехата и придърпал досами сбръчканото си лице – Има зли твари по тази пустиня, които ще искат да ти попречат. Каквото и да става те не трябва да ги докопат за своите мерзки цели. Това е част от изпитанието, Калеб! Само тогава ще бъдеш истински воин!

Калеб истински се вдъхнови. Въоръжи се с ятагана на баща си и тръгна в посока на Лазурния оазис. Пеша, за да спази традицията.

~     ~     ~

 

Сред трептящата мараня отпред изплува нечий силует. Задъхан, Калеб се закова на място. Човекът отсреща също се спря. А дали беше човек? Надяваше се, инак щеше да бъде доста по-трудно. Напипа с трепереща ръка свещените камъни, след което отпи малко вода. Стори му се, че и непознатият направи същото. Значи може би беше човек. Пое дълбоко въздух и с ръка върху дръжката на ятагана закрачи бавно напред. Новодошлият също тръгна срещу него.

Времето сякаш едновременно се сви в точка колкото зрънце пясък и се разтегли по кривата на Вселената, за да се събере в нов облик. Калеб нямаше представа колко дълго е вървял към странника, който ненадейно се бе появил на пътя му.

Когато частиците Вселенска енергия заеха своите места във времепространството Калеб вече ясно можеше да види човека отсреща. Бе горе-долу на същите години и облечен с подобни на неговите дрехи за преходи в пустинята. От едната страна на кръста му надничаше лъскава дръжка на сабя, а втъкани в пояса му кротуваха два кинжала. Допускаше, че има и други остриета по тялото си, които държи скрити.

– Славни дни и достоен край, ефранди – поздрави чужденецът както бе прието по тези места, ала втренчените му тъмни очи имаха друго наум.

– Боговете с теб да крачат – отвърна машинално Калеб като трескаво преценяваше колко опасен може да се окаже този, ако се стигне до битка.

Непознатият също го измерваше с недоверчив поглед.

– Какво те води насам, ефранди? – запита той.

– Това си е моя работа. Отмести се от пътя ми, ефранди и си върви по живо и здраво!

– Защо ли си мисля, че ти си откраднал свещените камъни от храма на нашето божество?

– Не съм ги откраднал, дадоха ми ги – викна възмутено Калеб и мигом прокле голямата си уста. Току-що се беше издал.

– А-хаа – оживи се другият – сигурно ти ги е дал другият мерзавец, с който сте действали в комбина, за да похитите нашата светиня.

– Долна кевета! – Калеб извади ятагана си – Върни си думите назад, куче!

– Боговете са с мен – изрече непознатият, измъкна сабята и я вдигна пред притворените си очи, допирайки плоскостта ѝ в челото си – И аз съм с тях.

Личеше си, че оръжието му е майсторска изработка, а инкрустираните древни ермански руни по стоманата допълваха изяществото му. Изведнъж те засияха в яркосин цвят. Калеб изстена наум. Нима беше попаднал на някакъв магьосник?

– Последен шанс, крадецо! Дай ми свещените камъни и ще те пощадя!

Очертанията на лицето му се раздвижиха, а гънките на одеждите му затрептяха чудато. С тих и нарастващ ужас Калеб наблюдаваше тези непривични промени в човека отсреща, който губеше все повече човешкото и отчаяно се стараеше да не показва страха си. Но когато физиономията му се изкриви дотолкова, че заприлича на смачкана топка пергамент и два завити рога израснаха през чалмата му не успя да сдържи повече емоциите си и закрещя.

Съществото като че ли се сепна за миг, после се ухили доволно, а от зиналата му паст закапа гъста като катран черна слюнка.

– Знаех си, че си страхливо псе – изрече подигравателно и се засили напред с вдигнато оръжие.

Остриетата им се срещнаха със звън, който отекна над нажежените пясъци на Рахаса. Калеб отчаяно отбиваше ударите на противника си, който отблизо изглеждаше още по-отвратително. Като че ли червеи се движеха под кожата на лицето му, която се огъваше, извиваше и не спираше да мърда.

– Що за демон си ти?! – изрева Калеб и замахна ниско, но изчадието предугади намерението му и ловко прескочи свистящия ятаган.

– Аз съм… Аз… – ненадейно съществото се отдръпна и спря да размахва оръжието си.

Деформирана му физиономия се опули срещу Калеб, който забеляза как единият му рог се завъртя надолу и увисна като натежал от плодове клон. Тогава създанието се разкрещя на свой ред и започна да отстъпва. Калеб нямаше представа какво се случва, но съзря шанса си и тръгна напред. А то затършува трескаво из дрехите си и метна нещо по него.

– Умри, твар безподобна! – викна уплашено то.

Калеб инстинктивно се сви. Стори му се, че някаква мълния мина над главата му. Огледа се панически. Като се изключеше обезформения си съперник, който допреди малко му търсеше сметка за несъществуваща кражба и искаше да го убие, а сега по неведома причина рязко бе прекратил битката и от разстояние хвърляше мълнии от джоба си, всичко изглеждаше почти в реда на нещата в тази част на великата пустиня Рахаса.

Реши да се възползва от странното объркване на врага си и тръгна към него с вдигнат ятаган.

~     ~     ~

 

В същото време на върха на една от дюните, точно над сражаващите се, две старчета ги наблюдаваха с интерес. Покритите им с хиляди бръчки лица сега представляваха две присвити насълзени очи и застинали в ням смях усти, в които беше останал и по някой друг оцелял старинен зъб.

– Ох, Джаоуай – рече едното старче, след като и двамата се поуспокоиха от истеричния си кикот – трябва да призная, че си истински гений.

– Ха-ха! Чак ме хвана яд, Суринай, че не се бях сетил по-рано за това.

– Приятелю, та това е идеалният начин да се отървем от отрепките в селата си.

– Мда. Всички бяха пропищели от тоя крадец на камили, но никой не смееше да го обвини публично. Та нали баща му е местният властник. А какъв беше случаят с твоя човек?

– А… ходи по жени, ама прекалено много. След като наду коремите на четири млади момичета от съседните села тръгна и към една от внучките ми. Няма да я бъде тая, рекох си аз.

– А тъй. Обаче пък идеята да им дадем извлек от ония гъби беше изцяло твоя. Така не се бях смял откакто един зевзек беше сложил отровен бръшлян в гащите на Амир грънчаря, докато се къпеше в езерото. Колко време ще ги държи?

– Хм, ако не се избият, поне до утре. Тези са от силния сорт.

– Абе, по-добре да се изтрепят взаимно, та да не се мъчат.

Нов изблик на смях разтресе двамата жреци.

– Джаоуай, я кажи сега – запита Суринай, бършейки сълзите си – Много хитро ти хрумна тая история със свещените камъни, ама какви бяха те? Откъде ги намери?

– А? Да съм ги намерил ли? Това бяха камилски фъшкии. Добре спечени.

 

(4.10.2019)

Автор: Александър ЦОНКОВ – LOSTOV

* Снимка: личен архив