на Преслав Барбуков – моя несъществуващ приятел

Заваля дъжд и аз тръгнах да се прибирам, проправяйки си път между нароилите се из въздуха риби. Замярах ги с парчета хляб и ги целех с коркови тапи, но те не спираха да летят към мен. „Научете се да не бъдете винаги толкова досадни!”, скарах им се и се опитах да не им обръщам внимание. При което те престанаха да съществуват. Щом стигнах нашата улица, си взех два листа хартия от близката кофа. Там винаги оставяха амбалажна хартия, за да държат ъгъла на къщата. Той се страхуваше от нея и никога повече не направи опит да избяга. По-нагоре по пътя през  портата на същата тази къща се бе показала третата ми братовчедка, която аз бегло познавах.

„Дори не ѝ знам името”, помислих си аз. И за утеха изплюх още няколко думи, които, чрез винаги образуващия се на завоя вятър, вкарах във вътрешното си ухо. „Сигурен съм, че и тя не знае името ми!”

– Ей, Чочо – извика ми шепнейки тя. – Какво правиш в този проливен дъжд?

– Здрасти, разхождам уличното куче.

– Глупчо, изсмя ми се тя и посочи животното. – Виж, че то не е улично. Качило се е на тротоара.

Аз развих капачката на тротоарния сифон и водата завлече кучето в канала. Братовчедка ми се изсмя подигравателно и отсече „Така му се пада, като си сменя статута!”.

– Което ме подсеща – вече не се казвам Чочо.

– Така ли?

– Да. От двайсет и три години имам ново име.

– О!

– Но няма да ти го кажа.

– Няма проблем – махна приятелски с ръка. – И без това липсата на уважение към теб ме кара да те наричам Чочо. Чочо. Чочо! Чочо-чочо-чо-чо! – И тя заподскача около мен, плезейки ми се и правейки гримаси. Аз започнах също да подскачам около себе си. Обичах я тази братовчедка! Беше много забавна и аз обожавах често да си гукам с нея… макар да го правехме веднъж на четиринайсет години, осем месеца, четири дена и три секунди… четири секунди… пет… Тук наистина времето е променливо. Но както споменах вече – тук е ъгълът на къщата и става течение.

– Какво държиш в ръцете си? – попитах я.

– Агнешко месо. Току-що го откраднах от спящото агне в двора.

Несъзнателно огледах краката си. Успокоих се. Бяха там. И бяха цели. Понякога не мисля за тях и спирам да ги чувствам.

– Защо си откраднал тези хартии?

– Ще ги нося на родителите ми. Имат празник и както е прието, понеже съм им дете и съм неблагодарник, ги забравих.

Братовчедка ми се усмихна и в типично неин стил махна небрежно с парче агнешко в ръка:

– Спокойно, те затова те обичат. И се надяват да умрат, преди да ги изоставиш в старчески дом. Искаш ли да хапнеш с мен месо?

– Може. И без това е късно за подаръци – денят отдавна свърши. Празникът отлетя.

И ние заедно погледнахме към звездния куп, където беше пълно с множество отминали събития.

От мрака зад нея братовчедка ми извади нож и отряза няколко резена месо.

– Ще го опечем на барбекюто. Само да го открием.

– То е зад завоя – казах и посочих с ръка, която се удължи до края на къщата, зави и продължи до горящото барбекю. Вкарах пръст вътре и щом се опарих, върнах ръката. – Ето. Има достатъчно жар.

– Ще идеш ли да донесеш подправки?

– Дадено. Ей сега се връщам.

Притичах до дома. Мама спеше на втория етаж, а татко на първия. Не го видях, но знаех, че е тук, защото чувах хъркане, което мелодично се сливаше с плача на майка от горния етаж.

„Скарали са се. Значи все пак са си говорили. Следователно са празнували. Следователно е имало парти за празника.”

Влязох в кухнята. Мивката беше пълна с чинии. Захванах се да ги измия, за да измия срама от пропуска ми да честитя празника на моите родители.

„Много е лесно така. Със сигурност като види, че съм свършил нещо, майка ще спре да плаче и ще ми прости, че съм отраснал толкова неблагодарен и себичен. Толкова е лесно да бъдеш несериозен, че мога да го правя постоянно! Обичам да съм несериозен към най-близките си, да не могат да разчитат на мен и да ги наранявам. Дори ей сега ще зарежа миенето на чиниите и ще се оправдая с връхлетялото ме добро настроение.”

Усмихнах се на себе си, доволен от гениалната идея и отидох до старата двукасетъчна музикална уредба, която нещо скрибуцаше. В едното гнездо баща ми беше поставил касета и записваше хъркането си. А в другото гнездо свиреше вече готов запис на хъркане. За случай като този, когато баща ми го няма в стаята.

„Сигурен съм, че го прави, за да не ме остави да спя!”

– Не е така, – поправи ме къщата. – Прави го, за да ме успокоява и приспива.

Загледах се в търбуха на жилището. Беше тясно и разхвърляно. Но уютно. Навсякъде имаше разхвърляни снимки. Посъбрах ги, къде с ръка, къде подритвайки ги. Имаше всякакви снимки. Разни весели фотографии. Разни тъжни рентгенови снимки. Щастливи моменти, счупени моменти. Навсякъде имаше спомени. А аз обичам спомените. Всъщност преди да завали, лежах на пътя, до барбекюто и си спомнях някакъв стар приятел от училище, с когото изгубихме връзка, защото изпитвахме приятелство само защото бяхме свикнали един с друг. Както правят всички нормални хора. Но в момента, в който се премести с родителите си в Тетевен, аз му изгубих дирята. А скоро му забравих и името. И без това не можех да го понасям! Завиждах му толкова яростно заради уменията, които притежаваше, а аз не. Можеше да танцува. А също така да се засилва, да изминава две-три крачки по стената нагоре и да се преобръща във въздуха, падайки отново на крака. Как така поне веднъж не ги счупи тези гадни краченца! Осъзнах, че никога няма да имам смелост да рискувам да си счупя главата. Затова реших да стана по-умен от него.

– Ей, – възкликнах. – Забравих братовчедка си!

Беше минало много време. Надали тя седеше подгизнала в дъжда, брулена от рибите, в очакване на далечния си родственик. Още повече че подправки имаше и у тях. Да не говорим, че всъщност нямаше нужда от подправки – техните агнета по цял ден крусаха сол и гризеха топчета черен пипер.

Бях спрял касетофона, а все още чувах шум. Баща ми отсъстваше. Откъде ли идваше този неприятен шум? Проследих го с ухо и се сетих – идваше точно оттам, откъдето бе и изворът на дъжда. От горния етаж. От майка. Този дразнещ шум беше ридаенето на майка, а дъждът – нейните сълзи.

– Мамо-о-о-о! – провикнах се в мрака на нощта. Мама за момент се смълча.  – Честит празник.

– Благодаря ти, слънчице мое. Ти направи деня ми щастлив.

Усмихнах се доволно. Умеех да радвам хората почти без да си мръдна пръста.

– Радвам се, мамо, че те правя щастлива. Че за какво друго са децата!?

 

14-15 януари, 2018 г.
Палма де Майорка

 

Автор: Ангалот ЕНМИНАС

* Снимка: Зоран Милутинович