Задачата е проста и ясна,
а отговорът –
направо очевиден:
от точка А към точка Б
върви човек,
от точка Б към точка А
се движи друг човек,
разстоянията ги имате,
скоростта на пътниците – също.
И питането – знаете – е:
кога ще се срещнат
тези двамата?
Веднага смятайте
и който е готов –
да си върви!
защото времето
не е за губене или мотаене,
нито за прекален размисъл,
времето е на бързите
и на активните…

ясно? как тъй ясно?
и нима е лесно
да мислиш очевидното
и да разбираш,
че очевидности няма,
че сигурното е калейдоскоп,
ухилен клоун,
огледало, в което хлътваш…
Решението не излиза,
няма как да излезе,
не може да излезе,
защото
пътищата са така различни
прави и криви,
леки и трудни,
меки и твърди,
гостоприемни и самотни,
мои и твои,
защото човекът от А
може да иска да стигне,
но този от Б да не иска
(или обратното).
В моя случай Б е уморен,
или страхлив,
или разколебан,
или нещастен,
или различен,
но така или иначе,
Б си седи на едно място,
Б отказва да се движи
и задачата не се решава.
Или, и да има решение,
то е:
в невъзможната среща,
в неспособността на числата
да установят порядък,
в нереалността на точните
измерения,
на предвижданията
и обещанията,
в нулата…

никога не се стига
никога не се стига

 

Автор: Амелия ЛИЧЕВА

* Изображение: личен архив 

Виж още

Do NOT follow this link or you will be banned from the site!