[РЕВЮТО СЪДЪРЖА СПОЙЛЕРИ. ПРОДЪЛЖЕТЕ С ЧЕТЕНЕТО НА СОБСТВЕНА ОТГОВОРНОСТ.]

Почитателите на антиутопичния жанр в литературата едва ли са пропуснали да прочетат класиката на Рей Бредбъри „451° по Фаренхайт”. Известният писател Нийл Геймън определя романа на Бредбъри като „напомняне, че всичко, което притежаваме, е ценно, но понякога приемаме ценното за даденост”[1]. Такова ценно нещо са книгите.

Романът е адаптиран за киното през 1966. Тази година можем да се насладим на втората му адаптация, чисто нова продукция на HBO. Режисьор и сценарист на лентата е Рамин Бахрани. В главните роли са Майкъл Б. Джордан (Гай Монтег), Майкъл Шанън (капитан Бийти), София Бутела (Кларис Маккелан).

Някои от почитателите на Рей Бредбъри ще останат разочаровани от режисурата, но нека не забравяме, че този филм е адаптиран отново половин век след първата екранизация, а от тогава  до днес са настъпили множество научно-технически промени в глобален мащаб. Безпредметно е да се прави опит за римейк на филм, който е „морално” овехтял. Класиката си е класика, но ни е нужен и съвременният ѝ прочит!

В следващите редове ще се опитам да обясня защо ревностните фенове на книгата и филмовата адаптация от шейсет и шеста може да останат разочаровани.

„451° по Фаренхайт” (2018) прави смели сюжетно-композиционни и идейно-смислови разграничения от едноименния роман на Бредбъри.

Първо, пожарникарите горят не само книги, но и твърди дискове. И все пак твърдият диск не се оказва толкова надежден кът за съхраняване на данни, какъвто е човешкият мозък.

Второ, Гай Монтег е чернокож. Идеята чернокож да влезе в ролята на протагониста във филма си има доста добро обяснение. Това се разбира едва около 30-та минута от филма, когато Бийти разкрива причината „Приключенията на Хъкълбери Фин” да бъде изгаряна. Според Бийти белите са знаели, че черните са дискриминирани от съдържанието на книгата, затова тя е трябвало да бъде изгорена. В тази сцена Монтег остава безмълвен и умислен. Та според мен е редно да си зададем въпроса дали ако не си познаваме корените и миналото си ще живеем по-щастливо? Така в тоталитарното общество от филма въпросът за неравенството е решен. Всички източници на дискриминативно съдържание са унищожени, затова поколенията живеят в хармония, отърсени от бремето на историческата памет.

Трето, Монтег не е женен. Липсва вечно хленчещата му съпруга Милдред. Режисьорското хрумване тя да не присъства като персонаж е от технологично-иновационно естество. Ако сте чели романа, знаете, че Милдред вечно стои залепена пред телевизионните стени вкъщи. Сега си представете колко клиширано ще бъде да я видим отново да го прави, след като в днешно време всеки дом разполага с поне един огромен телевизор.

Четвърто, Кларис Маккелан не е съседка на Гай Монтег, нито пък е тийнейджър. Тя е по-възрастна, по-начетена, по-опитна от него във всяко отношение. Във филмовата адаптация двамата се влюбват, но тяхната любов не е платонична, нито плътска. Любовта между Гай и Кларис е подбудена от необходимостта за оцеляване в тоталитарната система. Те са необходими един на друг. Във филма липсва онзи дразнещ елемент на сладникава мелодрама, запазена марка на Холивуд.  

Пето, Бийти не е читател, а писател. Той често изразява мислите си върху фини листчета.

Шесто, всички акции на пожарникарите се излъчват на живо на телевизионни екрани, монтирани на огромни сгради. Всеки гражданин може да коментира живото включване чрез емотикони, както днес това е възможно във фейсбук.

Седмо, всеки дом е снабден със системата Yuxie, която представлява командния център на жилището. Yuxie е изкуствен интелект, който притежава аналитичност, но не може да определи чувства като страх, емпатия, любов. Той различава проблем не чрез „пресяване” на настроения и емоции, а по-скоро чрез „пробойни” в способността на мозъка да осъществява главните мисловни операции. 2 + 2 не може да бъде 5…

Осмо, във филма се представя затворено общество, което допуска нови попълнения само при успешно преминат тест за лоялност.

Девето, краят на филма претърпява сюжетен обрат, непознат ни от романа. Но за него няма да споменавам въобще. Само ще споделя, че е изпипан точно в стила на антиутопията, която на финала ни представя или освободен от оковите на тоталитарната държава протагонист (трагично!), или такъв, който се е огънал и е успял да се „впише” в нея.

Атмосферата във филма може да се определи като игра на контрасти. През по-голямата част от филма действието се развива през нощта (типично по финчъровски), а срещата на тайното общество в „щабквартирата” му се състои през деня. Противопоставянето на ден и нощ изпълнява няколко функции: гносеологична (чрез тази се поставя разграничителна линия между невежество и познание в контекста на апокалиптичен сценарий за бъдещето на човечеството без книги),  философска (показва се вечната схватка между зло и добро, смърт и живот) и биологическа (съпоставя се смъртта с живота за целите на гротескното обрисуване на тоталитарните системи – смъртта не е просто биологичен процес, тя по-скоро представлява душевна анихилация).

Признавам си, че бях предубеден, когато за пръв път видях трейлъра на филма. Гай Монтег чернокож?! Бях в шок, но когато изгледах лентата останах дълбоко впечатлен от актьорската игра на Майкъл Б. Джордан. Ролята му изисква да го играе „двоен” агент (трябва да не показва етично-морални отклонения в работата си като пожарникар, за да оцелее, и същевременно трябва да спечели лоялността на затвореното общество, за да бъде приет в него), което изисква вдъхновение и виртуозност. А Джордан се е справил блестящо.

Моята комплексна оценка по десетобалната система на IMDB е 8. Филмът е много добре направен и си заслужава гледането! Казвам го в качеството си на почитател на Бредбъри.

                        

Автор: Лъчезар ЙОРДАНОВ

[1] Вж. предговора на Нийл Геймън в изданието на английски от 2012 година.

* Изображение: Google

 

Виж още

Inline
Inline