Дори и да имаш всичко, отговор на всеки въпрос, нуждите ти да са задоволени изцяло, всяко желание – чуто и изпълнено, ти пак няма да имаш нищо. Границите на видимото и невидимото са толкова крехки и нищожни, че в даден момент, всичко което притежаваш, ще изчезне пред очите ти. Илюзия на собствените ти демони, които не ти позволяват да погледнеш отвъд материалното, за да видиш живота. Трябва ли да изгубиш всичко, за да откриеш това, което имаш? Трябва ли да имаш всичко, за да го губиш ден след ден? Това е парадокса на животворната смърт и смисъла на живота!

Даяна се разхождаше из гората, край малката къща, в която живееше. Вървеше бавно, стъпките и бяха тихи и плахи. Приличаше на малка сърничка с чупливата си кестенява коса и огромните очарователни шоколадови очи. И точно като сърна тя беше любопитна, но и предпазлива. Гората трябваше да се е разлистила вече, но сега тя изглеждаше някак мъртва. Небето не беше толкова синьо, а слънцето закрито от сиви облаци. Във въздуха се носеше задушлива миризма. Нещо я наблюдаваше. Очакването полека се превръщаше в безпокойство. Времето беше загубило безсмъртието си.

Скоро застана пред величествено дърво, по-високо и старо от всички останали. На малката Даяна и се струваше, че ако се качи до върха му, ще може да докосне небето. Птичките запяха тъжна песен. Момичето гледаше втренчено дървото и голите му изсъхнали клони, а невидимият наблюдател се взираше в нея. Тя бавно сложи ръка на грубата му кора и се съсредоточи. И сякаш в този момент времето се върна години назад. В съзнанието на сърничката се появи спомен, скътан грижливо, пазен точно за този момент.

Слънцето грееше и всичко беше толкова ярко, всеки цвят, толкова истински и незабравим. Гората в зелено, малките цветчета по короните на някои от дърветата в бяло и розово, нарцисите в жълто, синчеца, теменужките, белите маргаритки… Mомиченцето се чувстваше като слепец, който за първи път вижда отвъд мрака и не можеше да се наслади на гледката. Тичаше, подскачаше, въртеше се, гледаше, слушаше, усещаше.

– Мила, по-бавно! – каза майка ѝ.

Даяна се спря, обърна се и погледна тридесетгодишната жена с огромните си любопитни очи.

– Къде ме водиш, мамо? Далече ли е?

-Не, миличка, всъщност вече пристигнахме. Сега се обърни и слушай тази приказка много внимателно. Моята майка ми я разказваш, когато бях на твоите години.

Двете седнаха в корените на огромна върба. Даяна се отпусна в прегръдката на майка си, а жената облегна гръб на ствола на дървото, обвит в меките листа на бръшляна и започна да разказва:

– Преди много, много години, когато още се зараждал светът, по земите на първите царства  бродел силен войн. Той бил избраникът, който да защитава хората от тях самите. Името му било Справедливост. Но един ден несломимият му дух бил изправен пред стените на човешката глупост. Зад тях бушували демоните, наречени Завист, Злоба, Алчност, Егоизъм, Похот.  Войнът усещал как силите му го напускат по време на непосилната битка и за това се обърнал към Създателя. Но дори творецът на безкрая бил неспособен да промени онова малко зрънце мрак, заложено във всеки човек, способно да го превърне в чудовище. Стените се пропукали и времето на войната почти изтекло. Омразата щяла да залее света и да оскверни душата на всяко създание. Точно преди портите да рухнат, и мракът да превземе светлината, Създателят превърнал Справедливост в дърво и му поверил кръговрата на Живота, гъста гора от преплитащи се клони и съдби. Под кората му заключил  напиращите демони. Всеки път, когато човек бил завладяван от омраза и сеел раздор, нова бразда се появявала на кората на вечния пазител. Той бил границата между небето и земята, между светлината и непрогледната тъма. Въпреки това, силата на тъмнината в човешките души растяла и с вековете дървото-воин бавно съхнело и гората заедно с него. Легендата разказва, че е нужна една единствена невинна душа на дете, която доброволно да се слее със Справедливост, за да се възстанови кръговрата и завинаги да запечата мрака.

Няколко уморени листа се отрониха от дървото и погалиха косите на детето.

– Мамо, колко време остава на война?

– Не знам, милата ми, това е само приказка! Тя ни учи, че трябва да сме добри и да не позволяваме омразата да  погуби душата ни.

-Мамо, уморена съм.

– Няма нищо миличка, поспи.

Не след дълго малката Даяна вече спеше, а майка ѝ нежно галеше меката ѝ коса.

Споменът за миг изчезна в дълбините на чистите очи на детето. Господарят на гората бе покосен от мрака, демоните му се прокрадваха, носейки задушливия дим след себе си. Даяна вече знаеше, какво я очаква. Гората я беше приютявала толкова много пъти и дойде време да и се отплати. Това дърво беше сърцето ѝ, пазеше не само нея, но и вплетените съдби на всички хора.  Без него тя щеше да загине. Сърцето и се късаше и от невинните и детски очи се стекоха две бисерни сълзи. Даяна бавно седна в обвитите с бръшлян корени на дървото. Обичаше живота, да чувства вятъра, слънцето и се опита да попие колкото може повече от заобикалящото я.

За последен път погледна небето преди мрак да се разлее пред очите и. Заслуша се в песента на птичките, сви напуканите си устни и сякаш зачурулика заедно с тях. Това беше сбогуване. Бръшлянът взе да я обвива, сърцето и забави ритъм, дишаше съвсем леко. Вече не чуваше птичките, пое сетния си дъх и младата ѝ чиста душа се разля из дървото, вливайки му живот. Мигом то почна да се разлиства, растяха нови клонки. От корените му плъзнаха пролетни цветя до всеки край на гората. Цветовете отново бяха толкова ярки и искрящи. Сърцето на гората биеше отново и тя се върна към живота, а крехкото телце на малката Даяна бе грижливо скрито под бръшляна. И тялото, и душата и бяха станали част от гората, превърнаха се във вечност.

Като повей на вятъра всичко си беше отишло, нямаше следа от случилото се, защото животът продължава. Нали така? Но не всяка приказка има щастлив край, а нашата е на път да приключи точно заради тези демони. Рушим собствения си рай, неразбирайки стойността му, алчни сме за благата му и нехаем, че трябва да платим цената за това ограбване, ако не самите ние, то нашите деца. Чудовището е показало зъбатата си усмивка точно пред лицата ни, а ние сме неспособни да видим безплътната заплаха преди да ни погълне.

Автор: Десислава САВЧЕВА

* Снимка: личен архив