Като човек, никога не излизал от родната Русия, той се чувстваше ужасно странно. Първо, защото мястото беше препълнено, а той мразеше претъпканите места. Второ, защото тук нямаше нито един човек, говорещ нещо по – различно от английски. Самото помещение беше обширно и светло, така че създаваше изключително странното чувство, че си у дома. Разбира се, Анатоли Базилевски бе напълно свикнал с факта, че никога повече няма да се върне в своя дом, но точно сега имаше усещането, че нещо го тегли все по – надолу, към спомени, които не искаше да буди.

Най – забележителна бе рулетката. Не просто логическата игра, а начинът, по който се въртеше, последван от гръмкия смях на пристрастените американци. Дразнеше се на достолепния им вид, защото виждаше прогнилата същност и гладните им за хазарт очички. Но той също усещаше притегателната сила на рулетката и това го плашеше. Остротата, с която чуваше всеки звук и ясния начин, по който виждаше, бе абсолютна новост в живота му.

– Толя! – той отвърна само с поглед, като вниманието му още бе насочено към заниманието им. – Какво, там ли ще седиш? – американецът, чието име още не помнеше, го бе погледнал с мътни от възбуда очи, вероятно дори не асимилирайки ситуацията.

– Колко залагаш, Рой? – Анатоли мина бавно край една танцуваща двойка и се приближи към тримата мъже до рулетката. Едва се беше сетил за името на единия и силно се надяваше да не е сбъркал.

От своя страна, въпросния Рой, несъмнено най – официалният от всички, с черно лъснато палто и още по – лъснати кожени обувки се усмихна радушно, макар че зад усмивката не се криеха точно такива чувства.

– Пет – отговори.

– Орфълънс. – Заключи вторият, който в много отношения си приличаше с останалите. Стоеше до високия стоп в началото, следователно бе инспектора. Онзи, който смяташе залозите и съблюдаваше всичко, случващо се, въпреки че вниманието на този далеч не изглеждаше толкова изострено.

– Отказвам да играя. – Третият се беше втренчил в дяволитите очички на другите двама и сякаш виждаше нещо особено опасно в страстта им към залагането. Това не бе просто заради лудешкия начин, по който блестяха очите им, или потайния шепот на дилъра, докато завърташе рулетката.

– Какво ти става, Джош? Трябва ли да споменавам, че тази вечер бе изцяло по твоя идея? – Рой бе застанал напълно изправен, само на две крачки от него, така че да може да види пълното послание на погледа му.

Анатоли бе само руснак. Нищо неозначаващ чужденец, който разбираше английски твърде слабо, за да разбере какво означават бързо – изречените думи и гневни фрази, които си разменяха играчите. Спорът бе центърът на вниманието им, но по някакъв начин, то успяваше да се задържи върху рулетката. Странният, безличен блясък на очите им говореше само, че целта им не е просто да спечелят пари. Сякаш победата изглеждаше по съвсем различен начин. Докато спореха, той се огледа наоколо, виждайки, че останалите в залата по никакъв начин не отбелязваха присъствието им. Всеки бе твърде зает да прави нещо друго, всеки изолиран в свое лично пространство.

– Тази вечер ще събера всички числа! – Този, с името Рой, се провикна, така че грубият му глас прокънтя наоколо, но това разбира се, не предизвика какъвто и да било интерес у останалите.

Инспекторът обаче продължаваше да гледа съмнително, погледът му бе почти премрежен от едва напиращи сълзи, отчаяно заплашващи да се освободят. Рой и дилърът не се смутиха нито за момент.

Противно на всякакви очаквания у руснака, няколко танцуващи двойки прекъснаха танца си, за да се вгледат любопитно в лицата на играчите и с грациозни стъпки се приближиха към тях. Анатоли не можеше да повярва колко естествено и отиграно изглеждаше това. Всяка тяхна стъпка, всяко действие бе като предварително изигран сценарий, като нещо, което се е случило много отдавна и е продължило да се случва дълго след това.

Не е нужно да се стига до тук. – тонът на инспектора бе преминал от объркан и стреснат до почти заплашителен, като дори не изчака играта да стигне до някакъв момент или поне напредък.

Другите двама не си дадоха труд да го погледнат, нито дадоха признак, че са го чули. Но минутите бавно се точеха, смехът и обсебващото настроение на играчите превземаха атмосферата, така че въздухът започна да му натежава. Не бе очаквал, че нещата ще се развият така, но въпреки това стоеше отстрани с напълно неразбиращо изражение и почти същото отчаяние като на дилъра, макар да не знаеше точната причина. Реши да насочи собственото си внимание към стенния часовник и величието, което излъчваше той. В никакъв случай не можеше да се каже, че някой разсеян слуга поради небрежност е оставил прахта върху него, така че целият му чар да бъде съсипан. Точно обратното, минималните на брой прашинки сякаш го правеха още по – очарователен по онзи загадъчен начин.

Самата представа за загадъчното бе безкрайно чужда за руснака, макар че не веднъж бе слушал истории от всевъзможно естество. И то не просто за русалки и призраци, а за дълбоко истински събития, по някакъв начин превърнали се в легенда.

– Не мислете, че нещо остава безнаказано. – Каза съвсем тихо, заставайки на няколко сантиметра от инспектора, съблюдаващ играта на другите двама, въпреки очевидния си страх. Той го погледна с изражението на човек, намерил брат си след дълги години на раздяла и забравени обещания. Не каза нищо, но сякаш се вкопчи в думите му, като последен пристан и единствена надежда.

– Тридесет и шест! – Играчът на име Рой изкрещя на прага на сърдечен удар, при което всички присъстващи се обърнаха, всеки, без дори малък признак на емоция. Скупчиха се около стария портрет в ъгъла и запяха…

Отвън можеше да се види цялата архаична старост на сградата. Дори и да й се направеше основна реставрация, пак нямаше да се промени. Няколко птици от неопределен вид се рееха безцелно горе в потъмнялото небе, просто за да допълнят пейзажа.

– О, клета, сенчеста душа! – Нечий вик наруши блажената тишина и накара Анатоли Базилевски да се обърне назад, втренчвайки се в безпомощния старец зад него.

Анатоли не обърна внимание на това, когато тръгна надолу по тихата улица на Ню Орлиънс. Правеше се на глух, слушайки потайния шепот, носещ се наоколо. Не мислеше колко отчаяно иска да се върне в Москва и най – вече, не виждаше всички онези души, които го следваха неотлъчно в сенките.

* * *

Всички казваха, че Ню Орлиънс е градът на вечния живот. Че каквото и да правиш, никога няма да си достатъчно стар, за да се откажеш и да си починеш. Но онова, което най – много отличаваше града бяха легендите. Тайнственият начин, по който се губиш в опит да разбереш какво наистина се случва, шумът на вятъра, разлюляващ капаните за сънища, окачени по прозорците и странните всезнаещи лица на жителите. Сякаш всичко, което знаят или не знаят, е просто допълнение към вече ясната картина.

В Москва не съществуваха неща като неясноти. Животът винаги си беше монотонен, така както всички го харесваха и най – вече, както бяха свикнали да го виждат.

„ Не си мисли, че нещата стават толкова лесно, Толя. Ако искаш нещо истински, никога няма да го получиш, освен ако не умреш за него. „

В общи линии това бяха обичайните думи на покойния му баща. С майка му винаги имаха пререкания, които в повечето случаи свършваха с дни на мълчание и никакво разбиране от никоя страна. Хубавото бе, че все пак имаха моменти на примирие. Разбира се, не се случваха често, но и това означаваше нещо. Каквото и да е.

Анатоли не можеше да е сигурен за причината, която го доведе в Америка. Можеше да е всичко: болката, чувството за вина или отвратителната носталгия, която просто не можеше да съществува. Та по онова време той си беше в Русия и се чувстваше сякаш изобщо не е. И сега…Ню Орлиънс. Цветен, колоритен, различен и ужасно плашещ. Беше пристигнал преди около три дни и първото място, което му казаха да види бе именно Френския дворец.

Изключвайки информацията от Уикипедия, никой не знаеше много за мястото. Или по – точно, никой не се интересуваше наистина. С изключение на почерпените господа, които вечер препълваха така наречените пъбове и се наливаха, докато не ги изгонят със заплахи.

– Какво знаеш ти за Френския дворец! – се беше провикнал един достолепен господин, носещ една от онези шапки, които ти се приисква да захвърлиш някъде. Не говореше с акцент, което означаваше, че е местен. Няколко други около него го погледнаха с тайнствени усмивки и той бе започнал да разказва без сянка на страх, сякаш в историята нямаше нищо неестествено.

– Някъде преди около петнайсет години група психопати отишли там, за да играят рулетка. Още тогава се говорело за духовете от картината, но те не се интересували, защото вярвали, че само така ще се доберат до победата. Накрая толкова се увлекли, че…

Анатоли си спомняше мястото. Препълнено и в същото време уютно. По стените висяха странни картини, почти излъскани, сякаш за тях се полагаха специални грижи, а по протежението им светеха лампички, от онези, които се слагат в празничните дни. Беше почти толкова странно, колкото гласа на разказвача.

– Събрали всички числа. Трите шестици.

– Млъкни, Били! – беше извикал друг.

– О, стига, Дъг, все някога ще умрем. – другият млъкна, приковавайки поглед в пода.

– И после изчезнали. Никой не знае какво точно се случило, освен легендата…

– Били, не е нужно…

Руснака стоеше отстрани, мълчаливо слушайки, в началото без особен интерес.

– Казват, че тогава се отворила адската порта и душите на грешниците се освободили, за да обитават двореца. Ако някога отидеш там по свечеряване, после ще бъдеш последван от някоя от тях. И тя никога няма да те пусне.

Като чужденец, той не беше особено впечатлен от разказа. В крайна сметка не му беше останало много, така че нямаше никакви намерения да вярва в легенди, още по – малко да се страхува от тях. Затова и първата му спирка беше именно Френският дворец. На пръв поглед той беше точно това, което говореше името му. Ослепителен вид, величествени колони, стабилна охрана и типичните загадъчни звуци, които обикновено се чуваха от подобни сгради. Точно възможността му да ги чува бе причината за множеството скандали между него и родителите му навремето…

Споменът от последната вечер беше мъгляв. Разбира се, можеше да види лицата на тримата американци, предполагаше, че те са „психопатите” от историята. Помнеше безизразните лица на танцуващите двойки, а песента им, заедно с неясния си текст сега звучеше като рефрен в главата му. Но въпреки това нямаше никакви основания да смята, че случилото се е плод на реалността, а не на въображението му. Една от причините беше старецът, чийто думи обаче помнеше.

„Клета, сенчеста душа”. По някакъв начин звучеше логично, но от друга страна напълно чуждо и непознато. Иначе казано, нямаше никакви спомени, които можеше да потвърди със сигурност. Мислеше за това, докато вървеше през тайнствените улици на Ню Орлиънс. Трите шестици. Дяволското число. Какво можеше да означава?

Нещо привлече погледа му. На няколко метра се очертаваше неясен силует. Заради тъмнината не можеше да види много, но беше почти сигурен, че е жена. Приближи се без да дава воля на каквито и да било мисли и…Тя го погледна. Беше стара, лицето й бе напълно сиво, страдащо, дори осъдително.

– Каквото търсиш, много отдавна го няма, синко. – усмихна се, разкривайки два реда почернели зъби и още по – празен поглед. Поглед, в който не се четеше нищо, освен мистерия.

Руснакът остана неподвижен, докато обмисляше какво да направи. Старицата не изглеждаше опасна, може да се каже, че бе дори безпомощна. Обаче имаше нещо в погледа й, което не можеше да се определи. Не беше просто мистериозно пламъче, а нещо много, много повече. Беше история.

– Как…как да се махна от тук? – думите му прозвучаха чуждо, далечно. Най – вече, защото не разбираше точния им смисъл. Не ги бе обмислил, те сякаш извираха от непознати дълбини на душата му, която отчаяно търсеше своя пристан.

Жената се засмя гръмко, така че всеки човек, намиращ се на сравнително малко разстояние замръзна на мястото си, но не защото я виждаше. Може би самото ѝ присъствие даваше някакво отражение на реалността извън мозъка на Анатоли.

– Не е нужно да го правиш. Трябва ти само малко време.

– За какво? – този път прозвуча отчаяно и беше сигурен в това.

– За да разбереш – жената се усмихна топло, усмивка, която криеше повече емоция, отколкото руснака бе виждал през целия си живот.

Отвори уста, за да каже още нещо, но каквото и да беше то, заседна в гърлото му и остана там. Защото жената изчезна. Беше нужно само мигване, за да изчезне от погледа му и това го ядоса. Почувства се сякаш се е изплъзнала между пръстите му като скъпа вещ. И после е чул трясъка, с който се чупи на земята.

– Хей! Трябва да се махна от тук! Трябва ми помощ! Моля те! – викаше, но не знаеше защо. Не знаеше заради кого, просто викаше.

– Добре ли сте?

Въпросът бе на един от множеството, събрало се около него, което му напомни, че все още се намира в реалния свят, където…не беше сигурен какво.

– Аз…

– Имате ли нужда от помощ? – провикна се дребна жена, вероятно едва прехвърлила четирийсетте.

– Не.

Изричайки лъжата, определено не се почувства по – добре. И което бе по – лошо: нямаше представа къде отива, докато вървеше надолу по тясната улица. Не знаеше какво иска. Никога не бе знаел.

– Внимавай! – провикна се някой, но прозвуча твърде далече, за да го чуе.

После беше мракът.

***

Виждаше малки искри, проблясващи в светлината на утринта, така че Френският дворец  изглеждаше по – красив, отколкото бе предишния път. Излъсканият до блясък под, където грациозно се движеха танцуващите, сега бе напълно празен, а тишината се лееше спокойно наоколо. В ъгъла беше пианото. Вероятно то беше най – чистото, най – красивото нещо в цялата зала, способно да омагьосва дори само с един поглед. А до него бе тя. Дългата й сламено – руса коса падаше върху раменете на лъскави къдрици, скриващи лицето й. Въпреки това белият балдахин на дългата й рокля, и звуците, които произвеждаха нежните й пръсти върху пианото, й придаваха вид на небесен ангел.

– Слушате ли Бетовен? – гласът й бе по – прекрасен от всичко останало, не просто красив, не просто мелодичен, а нещо отвъд това. Нещо неистинско.

– Аз… – заекна Анатоли в опит да асимилира ситуацията.

– Какво, вече никой ли не слуша класика? – продължи, ставайки на крака, така че тъмните й кафяви очи се впиха в неговите. Приличаха на редки скъпоценни камъни, сложени на лицето й, така че да го направят по – нереално, отколкото всъщност беше.

– Предпочитам Моцарт. – каза, без да мисли. Най – вече защото това бе наполовина истина.

– Според мен е твърде експресивен. – тя гледаше към картините по стените, но погледът й сякаш се рееше някъде другаде. Опитвайки се да извика думи, така че да сглоби изречение, руснака осъзна, че никога не е предполагал, че съществува някой толкова съвършен. Къде всъщност беше той?

– Бих направила всичко, за да се върна там. – каза отново, без да го поглежда, докато погледа ѝ гледаше измъчено към картините.

– Къде? – попита, без да знае защо, без да очаква отговор, просто имаше нужда да слуша гласа ѝ.

– Във времето, когато не беше нужно да се сбогуваш. Когато всичко беше толкова кратко – засмя се, но прозвуча по- скоро иронично. – Знаеш ли, някога имаше време, когато повечето хора приветстваха вечния живот. Мечтаеха за него. Но никой не предполагаше, че това е зло. Че всяко нещо, което продължава по – дълго, отколкото трябва, е неправилно и грешно. Като мен..

Руснака замръзна, думите ѝ почти го ядосаха. Как можеше да мисли, че тя е нещо неправилно. Тя изглеждаше като най – съвършеното, най – истинското  създание, което е възможно изобщо да съществува.

– Помогни ми. – приближи се към него, така че ръката й почти докосна неговата. Помисли, че сърцето му няма да издържи. – Моля те, помогни ми да се сбогувам.

Понечи да отговори, но в същия този момент картината пред очите му започна да се размива, звуците станаха твърде приглушени, за да продължи да ги чува.

– Помогни ми. Помогни ми. Помогни ми.

– Сърцето му спира! – викът звучеше като нещо напълно нормално, без капка паника или загриженост. Искаше да види къде се намира, но очите му не можеха да свикнат със светлината. Беше прекалено силна, като че идваше от прекалено близо, а той самия усещаше как се губи някъде, на някакво непознато място, което му изглеждаше толкова топло и приканващо, че просто се отпусна.

Оттук нататък се роди едно ново място. Не просто в Ню Орлиънс, не просто в сърцевината на Френския дворец, а някъде далеч отвъд това. То продължи да съществува дълго след като хората – познати и непознати бяха приели смъртта на Анатоли Базилевски като трагичен инцидент, дълго след като бяха забравили легендата за Катрин Майърс. Въпреки това, нейната история продължава и до днес, и вероятно няма да свърши още десетилетия, защото още един изгубен призрак витае заедно с нея, дарява й живот. Там, на онова ново, невидимо място под звуците на Моцарт и нежното звучене на поезията на Байрон. Точно там, Анатоли Базилевски повтаря последните си думи отново и отново, вечно завладян от любовта си към усещането, което позна единствено в смъртта:

О, сбогом! Ако чул е Бог

молитвите за някой друг,

ще чуе трона му висок

и моята за тебе тук.

Но да не плачем по-добре!

Сълза, в която кръв блести

на някой, що виновен мре,

е нищо пред „Прощавай ти!“*

– О, Катрин! Скъпа моя Катрин… – крещи той. – Не си отивай… – после замълчава и произнася думите, след които ехото се чува най – много. – Обичам те. Прощавам ти. И те чакам.

И когато и последната дума проехти в пространството, остава само една. Онази дума, която ще ви изпрати такова отчаяние, че ще забравите дори себе си някъде в дълбините на Френския дворец.

Сбогом

Сбогом

Сбогом…

 

Като човек, никога не излизал от родната Русия, той се чувтваше ужасно странно. Първо, защото мястото беше препълнено, а той мразеше претъпканите места. Второ, защото тук нямаше нито един човек, говорещ нещо по – различно от английски. Самото помещение беше обширно и светло, така че създаваше изключително странното чувство, че си у дома. Разбира се, Анатоли Базилевски бе напълно свикнал с факта, че никога повече няма да се върне в своя дом, но точно сега имаше усещането, че нещо го тегли все по – надолу, към спомени, които не искаше да буди.

Най – забележителна бе рулетката. Не просто логическата игра, а начинът, по който се въртеше, последван от гръмкия смях на пристрастените американци. Дразнеше се на достолепния им вид, защото виждаше прогнилата същност и гладните им за хазарт очички. Но той също усещаше притегателната сила на рулетката и това го плашеше. Остротата, с която чуваше всеки звук и ясния начин, по който виждаше, бе абсолютна новост в живота му.

Толя! – той отвърна само с поглед, като вниманието му още бе насочено към заниманието им. – Какво, там ли ще седиш? – американецът, чието име още не помнеше, го бе погледнал с мътни от възбуда очи, вероятно дори неасимилирайки ситуацията.

– Колко залагаш, Рой? – Анатоли мина бавно край една танцуваща двойка и се приближи към тримата мъже до рулетката. Едва се беше сетил за името на единия и силно се надяваше да не е сбъркал.

От своя страна, въпросния Рой, несъмнено най – официалният от всички, с черно лъснато палто и още по – лъснати кожени обувки се усмихна радушно, макар че зад усмивката не се криеха точно такива чувства.

–     Пет – отговори.

– Орфълънс – заключи вторият, който в много отношения си приличаше с останалите. Стоеше до високия стоп в началото, следователно бе инспектора. Онзи, който смяташе залозите и съблюдаваше всичко, случащо се, въпреки че вниманието на този далеч не изглеждаше толкова изострено.

Отказвам да играя – третият се беше втренчил в дяволитите очички на другите двама и сякаш виждаше нещо особено опасно в страстта им към залагането. Това не бе просто заради лудешкия начин, по който блестяха очите им, или потайния шепот на дилъра, докато завърташе рулетката.

–  Какво ти става, Джош? Трябва ли да споменавам, че тази вечер бе изцяло по твоя идея? – Рой бе застанал напълно изправен, само на две крачки от него, така че да може да види пълното послание на погледа му.

Анатоли бе само руснак. Нищо неозначаващ чужденец, който разбираше английски твърде слабо, за да разбере какво означават бързо – изречените думи и гневни фрази, които си разменяха играчите. Спорът бе центърът на вниманието им, но по някакъв начин, то успяваше да се задържи върху рулетката. Странният, безличен блясък на очите им говореше само, че целта им не е просто да спечелят пари. Сякаш победата изглеждаше по съвсем различен начин. Докато спореха, той се огледа наоколо, виждайки, че останалите в залата по никакъв начин не отбелязваха присъствието им. Всеки бе твърде зает да прави нещо друго, всеки изолиран в свое лично пространство.

–  Тази вечер ще събера всички числа! – Този, с името Рой, се провикна, така че грубият му глас прокънтя наоколо, но това разбира се, не предизвика какъвто и да било интерес у останалите.

Инспекторът обаче продължаваше да гледа съмнително, погледът му бе почти премрежен от едва напиращи сълзи, отчаяно заплашващи да се освободят. Рой и дилърът не се смутиха нито за момент.

Противно на всякакви очаквания у руснака, няколко танцуващи двойки прекъснаха танца си, за да се вгледат любопитно в лицата на играчите и с грациозни стъпки се приближиха към тях. Анатоли не можеше да повярва колко естествено и отиграно изглеждаше това. Всяка тяхна стъпка, всяко действие бе като предварително изигран сценарий, като нещо, което се е случило много отдавна и е продължило да се случва дълго след това.

Не е нужно да се стига до тук. – тонът на инспектора бе преминал от объркан и стреснат до почти заплашителен, като дори не изчака играта да стигне до някакъв момент или поне напредък.

Другите двама не си дадоха труд да го погледнат, нито дадоха признак, че са го чули. Но минутите бавно се точеха, смехът и обсебващото настроение на играчите превземаха атмосферата, така че въздухът започна да му натежава. Не бе очаквал, че нещата ще се развият така, но въпреки това стоеше отстрани с напълно неразбиращо изражение и почти същото отчаяние като на дилъра, макар да не знаеше точната причина. Реши да насочи собственото си внимание към стенния часовник и величието, което излъчваше той. В никакъв случай не можеше да се каже, че някой разсеян слуга поради небрежност е оставил прахта върху него, така че целият му чар да бъде съсипан. Точно обратното, минималните на брой прашинки сякаш го правеха още по – очарователен по онзи загадъчен начин.

Самата представа за загадъчното бе безкрайно чужда за руснака, макар че не веднъж бе слушал истории от всевъзможно естество. И то не просто за русалки и призраци, а за дълбоко истински събития, по някакъв начин превърнали се в легенда.

–  Не мислете, че нещо остава безнаказано. – каза съвсем тихо, заставайки на няколко сантиметра от инспектора, съблюдаващ играта на другите двама, въпреки очевидния си страх. Той го погледна с изражението на човек, намерил брат си след дълги години на раздяла и забравени обещания. Не каза нищо, но сякаш се вкопчи в думите му, като последен пристан и единствена надежда.

–  Тридесет и шест! – играчът на име Рой изкрещя на прага на сърдечен удар, при което всички присъстващи се обърнаха, всеки, без дори малък признак на емоция. Скупчиха се около стария портрет в ъгъла и запяха…

Отвън можеше да се види цялата архаична старост на сградата. Дори и да й се направеше основна реставрация, пак нямаше да се промени. Няколко птици от неопределен вид се рееха безцелно горе в потъмнялото небе, просто за да допълнят пейзажа.

– О, клета, сенчеста душа! – нечий вик наруши блажената тишина и накара Анатоли Базилевски да се обърне назад, втренчвайки се в безпомощния старец зад него.

Анатоли не обърна внимание на това, когато тръгна надолу по тихата улица на Ню Орлиънс. Правеше се на глух, слушайки потайния шепот, носещ се наоколо. Не мислеше колко отчаяно иска да се върне в Москва и най – вече, не виждаше всички онези души, които го следваха неотлъчно в сенките.

***

Всички казваха, че Ню Орлиънс е градът на вечния живот. Че каквото и да правиш, никога няма да си достатъчно стар, за да се откажеш и да си починеш. Но онова, което най – много отличаваше града бяха легендите. Тайнственият начин, по който се губиш в опит да разбереш какво наистина се случва, шумът на вятъра, разлюляващ капаните за сънища, окачени по прозорците и странните всезнаещи лица на жителите. Сякаш всичко, което знаят или не знаят, е просто допълнение към вече ясната картина.

В Москва не съществуваха неща като неясноти. Животът винаги си беше монотонен, така както всички го харесваха и най – вече, както бяха свикнали да го виждат.

„ Не си мисли, че нещата стават толкова лесно, Толя. Ако искаш нещо истински, никога няма да го получиш, освен ако не умреш за него. „

В общи линии това бяха обичайните думи на покойния му баща. С майка му винаги имаха пререкания, които в повечето случаи свършваха с дни на мълчание и никакво разбиране от никоя страна. Хубавото бе, че все пак имаха моменти на примирие. Разбира се, не се случваха често, но и това означаваше нещо. Каквото и да е.

Анатоли не можеше да е сигурен за причината, която го доведе в Америка. Можеше да е всичко: болката, чувството за вина или отвратителната носталгия, която просто не можеше да съществува. Та по онова време той си беше в Русия и се чувстваше сякаш изобщо не е. И сега…Ню Орлиънс. Цветен, колоритен, различен и ужасно плашещ. Беше пристигнал преди около три дни и първото място, което му казаха да види бе именно Френския дворец.

Изключвайки информацията от Уикипедия, никой не знаеше много за мястото. Или по – точно никой не се интересуваше наистина. С изключение на почерпените господа, които вечер препълваха така наречените пъбове и се наливаха, докато не ги изгонят със заплахи.

– Какво знаеш ти за Френския дворец! – се беше провикнал един достолепен господин, носещ една от онези шапки, които ти се приисква да захвърлиш някъде. Не говореше с акцент, което означаваше, че е местен. Няколко други около него го погледнаха с тайнствени усмивки и той бе започнал да разказва без сянка на страх, сякаш в историята нямаше нищо неестествено.

– Някъде преди около петнайсет години група психопати отишли там, за да играят рулетка. Още тогава се говорело за духовете от картината, но те не се интересували, защото вярвали, че само така ще се доберат до победата. Накрая толкова се увлекли, че…

Анатоли си спомняше мястото. Препълнено и в същото време уютно. По стените висяха странни картини, почти излъскани, сякаш за тях се полагаха специални грижи, а по протежението им светеха лампички, от онези, които се слагат в празничните дни. Беше почти толкова странно, колкото гласа на разказвача.

– Събрали всички числа. Трите шестици.

– Млъкни, Били! – беше извикал друг.

– О, стига, Дъг, все някога ще умрем. – другият млъкна, приковавайки поглед в пода.

– И после изчезнали. Никой не знае какво точно се случило, освен легендата…

– Били, не е нужно…

Руснака стоеше отстрани, мълчаливо слушайки, в началото без особен интерес.

–    Казват, че тогава се отворила адската порта и душите на грешниците се освободили, за да обитават двореца. Ако някога отидеш там по свечеряване, после ще бъдеш последван от някоя от тях. И тя никога няма да те пусне.

Като чужденец, той не беше особено впечатлен от разказа. В крайна сметка не му беше останало много, така че нямаше никакви намерения да вярва в легенди, още по – малко да се страхува от тях. Затова и първата му спирка беше именно Френският дворец. На пръв поглед той беше точно това, което говореше името му. Ослепителен вид, величествени колони, стабилна охрана и типичните загадъчни звуци, които обикновено се чуваха от подобни сгради. Точно възможността му да ги чува бе причината за множеството скандали между него и родителите му навремето…

Споменът от последната вечер беше мъгляв. Разбира се, можеше да види лицата на тримата американци, предполагаше, че те са „психопатите” от историята. Помнеше безизразните лица на танцуващите двойки, а песента им, заедно с неясния си текст сега звучеше като рефрен в главата му. Но въпреки това нямаше никакви основания да смята, че случилото се е плод на реалността, а не на въображението му. Една от причините беше старецът, чийто думи обаче помнеше.

„Клета, сенчеста душа”. По някакъв начин звучеше логично, но от друга страна напълно чуждо и непознато. Иначе казано, нямаше никакви спомени, които можеше да потвърди със сигурност. Мислеше за това, докато вървеше през тайнствените улици на Ню Орлиънс. Трите шестици. Дяволското число. Какво можеше да означава?

Нещо привлече погледа му. На няколко метра се очертаваше неясен силует. Заради тъмнината не можеше да види много, но беше почти сигурен, че е жена. Приближи се без да дава воля на каквито и да било мисли и…Тя го погледна. Беше стара, лицето й бе напълно сиво, страдащо, дори осъдително.

– Каквото търсиш, много отдавна го няма, синко. – усмихна се, разкривайки два реда почернели зъби и още по – празен поглед. Поглед, в който не се четеше нищо, освен мистерия.

Руснакът остана неподвижен, докато обмисляше какво да направи. Старицата не изглеждаше опасна, може да се каже, че бе дори безпомощна. Обаче имаше нещо в погледа й, което не можеше да се определи. Не беше просто мистериозно пламъче, а нещо много, много повече. Беше история.

– Как…как да се махна от тук? – думите му прозвучаха чуждо, далечно. Най – вече, защото не разбираше точния им смисъл. Не ги бе обмислил, те сякаш извираха от непознати дълбини на душата му, която отчаяно търсеше своя пристан.

Жената се засмя гръмко, така че всеки човек, намиращ се на сравнително малко разстояние замръзна на мястото си, но не защото я виждаше. Може би самото й присъствие даваше някакво отражение на реалността извън мозъка на Анатоли.

– Не е нужно да го правиш. Трябва ти само малко време.

– За какво? – този път прозвуча отчаяно и беше сигурен в това.

– За да разбереш – жената се усмихна топло, усмивка, която криеше повече емоция, отколкото руснака бе виждал през целия си живот.

Отвори уста, за да каже още нещо, но каквото и да беше то, заседна в гърлото му и остана там. Защото жената изчезна. Беше нужно само мигване, за да изчезне от погледа му и това го ядоса. Почувства се сякаш се е изплъзнала между пръстите му като скъпа вещ. И после е чул трясъка, с който се чупи на земята.

– Хей! Трябва да се махна от тук! Трябва ми помощ! Моля те! – викаше, но не знаеше защо. Не знаеше заради кого, просто викаше.

– Добре ли сте?

Въпросът бе на един от множеството, събрало се около него, което му напомни, че все още се намира в реалния свят, където…не беше сигурен какво.

– Аз…

– Имате ли нужда от помощ? – провикна се дребна жена, вероятно едва прехвърлила четирийсетте.

– Не.

Изричайки лъжата, определено не се почувства по – добре. И което бе по – лошо: нямаше представа къде отива, докато вървеше надолу по тясната улица. Не знаеше какво иска. Никога не бе знаел.

– Внимавай! – провикна се някой, но прозвуча твърде далече, за да го чуе.

После беше мракът.

* * *

Виждаше малки искри, проблясващи в светлината на утринта, така че Френският дворец  изглеждаше по – красив, отколкото бе предишния път. Излъсканият до блясък под, където грациозно се движеха танцуващите, сега бе напълно празен, а тишината се лееше спокойно наоколо. В ъгъла беше пианото. Вероятно то беше най – чистото, най – красивото нещо в цялата зала, способно да омагьосва дори само с един поглед. А до него бе тя. Дългата ѝ сламено – руса коса падаше върху раменете на лъскави къдрици, скриващи лицето ѝ. Въпреки това белият балдахин на дългата ѝ рокля, и звуците, които произвеждаха нежните ѝ пръсти върху пианото, ѝ придаваха вид на небесен ангел.Слушате ли Бетовен? – гласът й бе по – прекрасен от всичко останало, не просто красив, не просто мелодичен, а нещо отвъд това. Нещо неистинско.

– Аз… – заекна Анатоли в опит да асимилира ситуацията.

– Какво, вече никой ли не слуша класика? – продължи, ставайки на крака, така че тъмните й кафяви очи се впиха в неговите. Приличаха на редки скъпоценни камъни, сложени на лицето й, така че да го направят по – нереално, отколкото всъщност беше.

– Предпочитам Моцарт. – каза, без да мисли. Най – вече защото това бе наполовина истина.

– Според мен е твърде експресивен. – тя гледаше към картините по стените, но погледът й сякаш се рееше някъде другаде. Опитвайки се да извика думи, така че да сглоби изречение, руснака осъзна, че никога не е предполагал, че съществува някой толкова съвършен. Къде всъщност беше той?

– Бих направила всичко, за да се върна там. – каза отново, без да го поглежда, докато погледа ѝ гледаше измъчено към картините.

– Къде? – попита, без да знае защо, без да очаква отговор, просто имаше нужда да слуша гласа ѝ.

– Във времето, когато не беше нужно да се сбогуваш. Когато всичко беше толкова кратко – засмя се, но прозвуча по- скоро иронично. – Знаеш ли, някога имаше време, когато повечето хора приветстваха вечния живот. Мечтаеха за него. Но никой не предполагаше, че това е зло. Че всяко нещо, което продължава по – дълго, отколкото трябва, е неправилно и грешно. Като мен..

Руснака замръзна, думите ѝ почти го ядосаха. Как можеше да мисли, че тя е нещо неправилно. Тя изглеждаше като най – съвършеното, най – истинското  създание, което е възможно изобщо да съществува.

– Помогни ми. – Приближи се към него, така че ръката ѝ почти докосна неговата. Помисли, че сърцето му няма да издържи. – Моля те, помогни ми да се сбогувам.

Понечи да отговори, но в същия този момент картината пред очите му започна да се размива, звуците станаха твърде приглушени, за да продължи да ги чува.

– Помогни ми. Помогни ми. Помогни ми.

– Сърцето му спира! – викът звучеше като нещо напълно нормално, без капка паника или загриженост. Искаше да види къде се намира, но очите му не можеха да свикнат със светлината. Беше прекалено силна, като че идваше от прекалено близо, а той самия усещаше как се губи някъде, на някакво непознато място, което му изглеждаше толкова топло и приканващо, че просто се отпусна.

Оттук нататък се роди едно ново място. Не просто в Ню Орлиънс, не просто в сърцевината на Френския дворец, а някъде далеч отвъд това. То продължи да съществува дълго след като хората – познати и непознати бяха приели смъртта на Анатоли Базилевски като трагичен инцидент, дълго след като бяха забравили легендата за Катрин Майърс. Въпреки това, нейната история продължава и до днес, и вероятно няма да свърши още десетилетия, защото още един изгубен призрак витае заедно с нея, дарява й живот. Там, на онова ново, невидимо място под звуците на Моцарт и нежното звучене на поезията на Байрон. Точно там, Анатоли Базилевски повтаря последните си думи отново и отново, вечно завладян от любовта си към усещането, което позна единствено в смъртта:

О, сбогом! Ако чул е Бог

молитвите за някой друг,

ще чуе трона му висок

и моята за тебе тук.

Но да не плачем по-добре!

Сълза, в която кръв блести

на някой, що виновен мре,

е нищо пред „Прощавай ти!“*

– О, Катрин! Скъпа моя Катрин… – крещи той. – Не си отивай… – после замълчава и произнася думите, след които ехото се чува най – много. – Обичам те. Прощавам ти. И те чакам.

И когато и последната дума проехти в пространството, остава само една. Онази дума, която ще ви изпрати такова отчаяние, че ще забравите дори себе си някъде в дълбините на Френския дворец.

Сбогом.

Сбогом.

Сбогом…

 

Автор: Йоана ЙОРДАНОВА

*Джордж Байрон – О, сбогом, Моята библиотека
https://chitanka.info/text/6652-o-sbogom-ako-chul-e-bog