С дъх на море – Десислава Савчева
С изгрева, под звука на разбиващите се вълни, се пробуди магията на новото начало. Гларуси и чайки създаваха суматоха сред тишината. Силните им крясъци прорязваха като с острие лепкавата мрежа, в която бяха попаднали всички заспали умове, приканвайки ги да посрещнат първите слънчеви лъчи. Огненият цвят се разпука и разкри вечността. Едно вълшебно място сякаш избрано от боговете да дава началото и да определя края, показва лицата на вечно прераждащия се ден.
Понякога се пробуждаше изискана дама, сдържана и мистериозна, облечена в дълга рокля, фина като паяжина, събрала миниатюрните капчици сутрешна роса. Кожата й беше бяла и чиста, очите й – студени като лед, шията ѝ красеше сребърен медальон с великолепен диамант, а в косите ѝ, меки като коприна, бе вплетена нежна тиара. Крачеше с премерени бавни стъпки по плажа, а роклята ѝ се влачеше след нея, покривайки всичко в бяла дантела. Друг път бе като смел воин с буреносно развети коси, носещ се на гърба на черен кон с вълниста грива, свистящи копита и проблясващи в мрака златисти очи. Замахваше с острия си меч и сякаш разсичаше въздуха. Морските гиганти, негови верни другари, стоварваха разпенени юмруци по брега.
Като новородено бебе слънцето се протегна над хоризонта, вълните, леки и спокойни, бяха звънкия му смях. Двадесет и втори август, разгарът на сезона за почиващите по черноморското крайбрежие. Рибарските лодки се движеха към пристанището. В далечината за кратко се мярна по-голям кораб, вероятно товарен. Няколко чайки кръжаха във въздуха. Привидно ден като всеки друг, но и с проекции, които не се виждат на пръв поглед.
С първите слънчеви лъчи се появиха няколко ентусиазирани семейства, които заедно тичаха по брега, наслаждаваха се на свежестта на морския бриз. На плажа две възрастни дами правеха йога, попивайки енергията на пробудилия се червен гигант. Скоро се чу весел смях на деца и недоволно мрънкане на родители колко е студена водата. Едни ожесточено разнищваха политиката, други се бяха отдали на четене. А слънцето ги наблюдаваше от небесната си люлка. Не можеше да не се зачуди що за магия притежаваха тези дребосъци, които вдъхваха живот на сивия плаж с шарените си чадъри и весела глъчка.
Час след час хората идваха и си отиваха, а кралят със златни одежди бе на края на небесната си разходка. Оранжеви нотки се появиха в небето, променяйки спокойната синева в бушуващ огън. Няколко облака лениво пълзяха по хоризонта, а цветовете от слънчевите лъчи се разливаха по повърхността им, изящно преляти сякаш от ръката на художник. Тънка златна нишка оформяше размиващите се очертания.
Слънцето слезе зад хоризонта и пожарът затихна. Това не направи гледката по-малко пленителна, напротив. Розово, лилаво и синьо се смесиха с червените пламъци. Постепенно цветовете потъмняха, напомняйки за идването на нощта. Хлад измести жегата на дългия ден, а вятър търкаляше песъчинки в своеобразна гоненица.
Плажът отдавна бе пуст. Изведнъж се появи силует на момче, високо и слабо. Правеше бавни широки крачки по пясъка като танц или марш, а след него две момичета игриво се побутваха, слизайки от скалите на отсрещния бряг. След една последна закачка високото момиче побутна пухкавата си приятелка, която се засили и бутна момчето в пясъка. Последва смях, звънлив и истински. Момчето се възползва от невниманието на приятелката си и я спъна. Тя залитна и седна на златистия килим. И започнаха да се гонят по дългата плажна ивица. Падаха, ставаха и в края на играта легнаха уморени на пясъка един до друг. Една съвършена картина на приятелството на фона на заспиващия ден.
И така той си отиде и отстъпи трона си на нощната кралица. Небето вече беше тъмносиньо и първите звезди се виждаха. Мракът разми границите между реалността и въображението на самотния странник, поел на незнайно пътешествие. Вълните се разбиваха и леко близваха стъпалата му. Студеният пясък, звездите в небето, светлинките на малките риболовни лодки създаваха странно електричество, което плени неясната фигура. Сетне седна на пясъка и студеният вятър се блъскаше в него. Погледът му блуждаеше в хоризонта към малките светлинки на лодките, плаващи по ръба на видимото. Луната очертаваше мистериозен път , а стотиците ярки искрици я напътстваха. Само за миг странникът изчезна зад мрачната завеса и остана само мирното кралство на тази невидима царица. Вълните припяваха приспивна песен, подканяйки всеки да затвори очи.
Всеки миг се превръща във вечност и всяка вечност в миг под перото на писателя. Всеки изгрев определя завръзката на истории, които не са подозирали, че ще се случат. Всеки залез разкрива свят, където се превръщаш във вятър, усещаш енергията на вселената и просто не искаш да свършва. Намираш място на покой сред хаоса и се ражда любов, която трае вечно. Може картините пред теб да са накъсани и животът ти да се разкрива с различни лица. Може да си част от тълпата, после единствен на света и накрая да изчезнеш, но щом намериш място като това, ти винаги ще се завръщаш като прераждащия се ден. Ще гледаш изгрева, ще слушаш вълните, ще се превръщаш в залез, разкривайки всичките си цветове и накрая ще се сливаш с нощта, само за да изгрееш пак на следващия ден.
Автор: Десислава САВЧЕВА
* Изображение: Десислава Савчева
