Извисяването човешко е процес на надживяване на остарели порядки и издигане на личността в култа на просвещаването.

Невежеството е хаос, който сее ментална разруха и води до упадък на личността. То е болест на духа, а всяка болест трябва да се лекува. Когато обаче заболяването на един народ има симптомите на хронично невежество, тогава лечението достига мащаба на колективна просветна терапия. Само след успешна терапия народът (или нацията, ако ви звучи по-правдиво в нашия случай) ще може да се извиси и да достигне висините на колективен апотеоз[1].

Български апотеоз ще има, когато успеем да изпълним завета на Левски да съградим една „чиста и свята република” и надраснем пагубната си българска душевност.

Невъзможно е, ще кажете.

Така бих казал и аз. Но не искам да придавам окончателност на думите си.

Все пак ако има начин да се извисим, решение трябва да се търси в дълбините на народопсихологията. Тук няма да откривам топлата вода на българските екзистенциални проблеми, а просто ще ви сервирам малко храна за размисъл.

Както вече казах, всичко произхожда от психологията на народа. Ние, българите, добре знаем какви са нашите недостатъци и затова търсим препъникамък във всеки аспект на колективното ни битие. Но за да превърнем недостатъците си в сила и преимущество, трябва да бъдем преди всичко честни и безкомпромисни. Към себе си. А ние постоянно правим компромиси със себе си и отравяме сърцата си с безчестие.

Българинът страда от липса на резистентност. Той се чувства подтиснат от обстоятелствата. Ако го попитате, ще ви каже, че винаги е бил роб (крепостен, васал и т.н.). Българинът смята себе си за жертва на злощастна орис и не намира изход от положението си. Оттам идва и безсмислието на съпротивата.

Истински опит за съпротива българинът прави през епохата на нашето Възраждане. Тогава народът ни се „събужда” от дълбокия си коматозен сън и прави опит да започне нов живот. Без потисник. Новият живот обаче изисква дълбоко съзерцание на миналото и преосмисляне на народните приоритети. Нещо обаче се явява препъникамък.

Невежеството.

Преди няколко години един писател написа роман, който е може би най-значимата българска художествена книга в новата ни, демократична, история. Писателят е Милен Русков, а творбата – „Възвишение”. Неговите герои са мечтатели, а мечтателите правят революциите осъществими. Разказвачът и главен герой в романа – Баче Гичо от Котел –  е народопсихолог по неволя. Той често се възмущава от съдбата на народа си, виждайки ясно първопричината на българските нещастия:

Откъде таз немощност идва, тая нефелност? Причини много, но на мен ми ся чини, че главна е невежество. Не толкоз себелюбие или овчедушие, или тесногръдие или друга някоя черта карактера (табиета), а главно невежество. Невежество е в корена на сичко. Оттам бликат тез мръсните води. Невежий человек живее в малък свят. Не ще прехвърли мост от единия бряг на реката до другия. Другия го не касай. Широта светосъзерцания в него няма никаква. И какво тогаз очакваш?

Най-голямото прозрение на Гичо обаче е опасението, че българският дух е безвъзвратно съкрушен от епикурейската същност на народа:

Ами че те станали като някои волове бе, Асенчо, теглят безропотно впряга. И много неща са за туй виновни, но и те сами са също виновни. И не по-малко от другите. Полет на духа, дет’ викаше бача ти Берона… Какъв полет бе, бай Бероне! Полет на духа грам не е останал в тях. То дух няма, че камо ли полет! Заровили са ся кат’ картофи в таз земя, пръст ядат, и умът им все в наденицата. Не щат душа, искат салам. Кат’ картофи заровени. Сякаш че не е человек, а картоф. Кат’ купиш един чувал картофи, кой знай какво ще намериш вътре. И кога пораснат на картофите крила, тогаз и те ще полетят, връз тях! Само тъй ще стане. Неразумни юроди, дето викаше Паисия!

Гичо знае, че истинската революция за българите трябва да започне от сърцата и умовете им. Народът трябва да изпъди мрака на невежеството веднъж завинаги. Затова Гичо чувства дълг към Родината да  напише „Обръщение” към народа, което за нас, днешните българи, сякаш звучи като манифест.

Манифестът за освобождаване на българския дух от заробващото невежество.

Според Гичо от Котел на първо (и най-важно!) място Революцията изисква народ от мислещи глави:

Да ся уграмотяваме! Наш път към свободата минава през всеобщо просвещение и последващо возвишение на целокупния български народ. Просвещението ще отвори секиму очите и ще му даде да разбере, че е и той человеческо същество, що има право на свобода и достоинство. Туй е нещо, кое человек научава, а не ся ражда с него, и затова е толкоз важно да бъдат хора образовани, да ги огрей слънцето на знанието, кое ще да разпръсне робский мрак невежества.

В края на романа главният герой, и наш разказвач, осъзнавайки неизбежността на ситуацията, на която е станал жертва, и в разрив със светоусещането си, показва българския манталитет при никакви обстоятелства никакво продоволствие да не остава „зян”. Сцената е трагикомична:

Та, думам, бръснах с ръкав камъкът и тогава ся сетих, че аз май имам и едно парче „Свобода”[2], има-няма цялата първа страница, сгъната на няколко пъти. Постлах „Свободата” на камъка и с чекийката нарязах пастърмата отгоре. Ааа, французка работа стана тая! Льо пастърма! Че даже не, таквоз нещо и във Френско няма, казвам аз.

Русковият герой е мечтател и наивен оптимист, който в своеобразния епилог на „Възвишение” достига до разочарованието от ефимерната същност на свободата:

Голяма лъжа е май свободата, брате! Детска работа не е ли тя, и каприз разглезеннаго человека, робът на думите? А животът е истина. От дълбокото.

Гичо сякаш обобщава представата на българина за свобода. Свободата не е идеал, не е „чиста и свята република”, а епикурейски поглед върху живота. Стига да имаме пастърма и чекийка, с която да я нарежем, сме постигнали свободата си. Да си жив е най-висока ценност.

А питам се аз…

Кому е нужно знание? Кому е нужна свобода? Кому е нужна „чиста и свята република”?

Спомних си една стара реклама по телевизията, в която Санчо режеше салам, а Дон Кихот изпадаше във философски размишления. „Свободата, Санчо, е като салама, който ти така лекомислено режеш”, беше казал Дон Кихот. Рекламата предизвика възторженото одобрение на народа и допълнително засили апетита на българина за скъпи колбаси. Но не избави Дон Кихот от литературното невежество и културната летаргия на нашенеца.

Защото българинът акъл не ще. Салам му дай. Той другото си го има.

Е, хайде със здраве! И запомнете тези три мантри:

Невежеството е блаженство.

Свобода е дума.

Животът е драгоценност.

Автор: Лъчезар ЙОРДАНОВ

* Изображение: личен архив

[1] Да се разбира като извисяване на съзнанието до висотите на безгранични човешки възможности за решаване на битийни проблеми.

[2] Вестник „Свобода” е издаван от Любен Каравелов в периода от 1869 до 1972 г. – Бел.Л.Й.