Калин Терзийски е роден на 22 март 1970 г. в София. Завършва медицина и специализирал психиатрия. От 1996 г. до 2001 г. работи като лекар в психиатричната боница в Курило – „Свети Иван Рилски”. От 1995 г. се занимава с публицистика, радио, телевизия. Публикува нещата си в периодичния печат – списанията „SAX”, „Егоист”, „Едно”, „Найт лайф”, „Ева”, „Клуб М”, вестниците на „Труд”. Бил е сценарист на телевизионни и радиопредавания: „Квартал“, „Хъшове“, „Каналето“, „Шаш“, „Досиетата Хъ“, „Пълна лудница“.
Започва да пише поезия и проза през 1997 г. През 2000 г. напуска работата си на лекар и се отдава изцяло на писането. През 2006-та е съосновател, заедно с Мартин Карбовски и Ангел Константинов, на литературен клуб Литература Диктатура, в която членува и брат му, писателят Светослав Терзийски. През 2009 написва романа си „Алкохол”, в който прави дълбок разрез на съвременното българско общество. В периода 2007 – 2012 г. е издал дванайсет книги – шест сборника с разкази, три стихосбирки и три романа. Калин Терзийски е написал книгите: „Сол” (стихове),”Тринайсет парчета от счупеното време” (разкази), „Сурови мисли със странен сос” (поезия), участия в сборниците: „Недялко…projekt”, „Антология на живите”, „Обществен експеримент”, „Троица”, „Има ли кой да ви обича” (разкази, изд. Жанет 45, 2009), „Любовта на 35 годишната жена” (разкази, изд. Жанет 45, 2010), „Алкохол” (2010), „Имен ден за добрия човек” (разкази, Жанет 45, 2011), Лудост (2011), Ной дава последни указания на животните (2012), Войник или Упование за обезсърчените (2012).
Тази година излезе най-новият му роман, който се казва „Разкажи ми“. Издателите и самият автор го определят като „най-дълбокият му роман“.
Стилът на произведенията на Калин Терзийски може да се определи като нов героичен реализъм. Романът му „Алкохол” е награден през 2010 г. с наградата „Цветето на Хеликон” – като най-продаваната книга на годината. Пет пъти е номиниран за литературната награда „Хеликон”.
През 2011 г. е награден с първата за България Европейска награда за литература – за сборника „Има ли кой да ви обича”.

***

Тetradkata.com: Има много теми, които те вълнуват от литературния живот в България, но би ли посочил кои са любимите ти за обсъждане.

Калин Терзийски: Всъщност аз не познавам особено добре литературния живот в България. Действително – познавам се с повечето изявени и интересни писатели и поети, чета немалко (но не мога да кажа „много”) от техните неща. Но имам чувството, че едва-едва познавам литературния живот. Та помисли си: Само в Казанлък, който е не повече от 50 хиляди жители, има поне десетина силни писатели. Примерно чудесният поет Румен Денев. Ха, става ми мъчно. Заради човешката природа. Сетих се веднага, след като споменах името на един от тамошните писатели, как ще се обидят останалите – неспоменатите, ако прочетат това.

Човешка природа, какво да я правиш?!

Винаги и отчаяно завиждаме на тия, които получават от живота по-сладки и богати плодове! И няма как да е иначе. Борим се, жестоко се борим с тая си завист. Но все пак – тя е самата ни същност, тя е човешката природа.

И все пак, и все пак…тъй като човек е целият диалектичен – съставен от двойки борещи се противоположности (не съм марксист, просто знам това от опит) – ние имаме и друго, освен изконната ни завист – ние имаме и радост от чуждия успех. Да, колкото и да ни е чудно, у нас дълбоко е заложена освен завистта и тая способност за „съ-радост”. Само дето ние не се грижим за нея, не я развиваме, даже не я забелязваме. А тя е част от благородното ни и дълбоко заложено у нас чувство за общност…тя е основата на гордостта ни от човешкото въобще, от това, че принадлежим към човешкия род!

Само когато става въпрос за децата ни, понякога, усещаме тая съ-радост; но децата ни – това все пак е нашия въплътен егоизъм. А Човек е диалектичен, вече казах.

И така – ето тези проблеми в литературния живот като че ли ме вълнуват най-много: за завистта, без която няма как да се мине (и която именно в изкуството е най-страховита, защото чуждия паричен успех – как да е – може да се преглътне; но чуждия успех в изкуството, в добиването на красота,  в изкачването към безсмъртието – твърде, твърде трудно се преглъща!)…за завистта, но и за противоположната ни и всъщност – комплементарна способност – за „съ-радост”. Тия проблеми…

…да, примерно и проблемът за новото и старото – доколко литературата трябва да е радикална, доколко консервативна…

Въобще, базисните проблеми, а не конкретните. Както знаеш – глупавите обсъждат хора, умните обсъждат идеи. Аз се опитвам да съм от умните. На шега, на майтап – но това си е въпрос на избор. И не е зле да помним това.

Тetradkata.com: Ти си един от най-четените автори в България. Кое надделява на българския книжен пазар комерсиалното или естетическото?

Калин Терзийски: Слава Богу в България все още има място – въобще и не говоря за надделяване или за равнопоставеност… просто все още има място и за високата, автентичната, оригиналната… абе да си го кажа направо – има място и за литературата, която е продукт на извънредно упорито мислене на извънредно умни хора. Литературата на извънредно умни писатели; които при това обладават и завидна творческа честност…та – има още място и за тая литература. Малко – но място! А че комерсиалната бие на всички фронтове – това е ясно. Но борбата не престава, битката не е загубена.

Тetradkata.com: Навярно си изписал хиляди редове, но спомняш ли си кои бяха първите ти творби?

Калин Терзийски: Хм, първите бяха едни стихове. Сюрреалистични, странни, насмешливи, пародийни, саркастични стихове. Пишехме ги в гимназията, Националната природо-математическа гимназия. Бяхме една групичка от силно ексцентрични хлапета. Аз бях просто един от тая група. Стихотворенията – както подобава за деца-учени – бяха изградени на стабилна ( на майтап, естествено) теоретична основа:наричахме ги психосемантични стихове. Защото в тия стихове не ползвахме думите в техния общоприет смисъл, а разчитахме само на това как „звучат” в главата на отделния човек; какви лични, строго индивидуални асоциации извикват. Защото, както знаеш, за един „крава” звучи като „нещо мило и с топли очи, което дава сладко млекце”, за другиго – „крава” звучи като „мръсно животно, кално, което ме промуши с огромния си рог…в ранното детство в един кошмарен следобед”. Виж какъв въртоп от значения са завихря с един замах, нали?

А първия си „сериозен” разказ написах много късно – чак на 30 – и той е Има ли кой да ви обича. Преди това обаче, от 26 до 30, бях написал и публикувал минимум петстотин „несериозни” неща – фейлетони, абсурдистки скечове за телевизията, кратки смешни етюди, сценарии за какво ли не…

Тetradkata.com: Как минава един твой ден?

Калин Терзийски: Ставам в 6. Взимам хладен душ. Правя зелен чай. Правя петте тибетски упражнения – всяко по 21 пъти. Пия чай. Чета един час неща, които ме интересуват точно в тоя ден (без да се питам защо именно те ме интересуват – защото писателят трябва да е свободен в намеренията си!) После отивам на някое хубаво място – кафене най-често – и пиша докато се изтощя и изпитам поне капка задоволство. После имам срещи. После идва вечер, вечерям извара, зеленчуци – като скромен вегетарианец – после гледам филми и чета книги. И непрекъснато през целия ден ходя – аз не карам кола от много години – и ходя, ходя като луд! Пеша.  Кайо пешеходеца.

Тetradkata.com: Какво в медицината или има ли нещо в медицината, което не ти достига, за да се отправиш към литературата, към творчеството?

Калин Терзийски: Ами ако реша да бъда елементарен – а аз не обичам, но за целите на интервюто ще го направя – ще кажа, че медицината „поправя” вече прекрасно сътворени неща. Кои? Ами – прекрасното, вече сътворено, но разрушено от нас (най-често) здраве. Тоест, медицината просто поправя, а не създава ново. Казах – това е елементарно обяснение, но кое вече изречено нещо не е елементарно? А творчеството, особено това, което ражда в чуждите души неописуеми и неизразими състояния – то е раждане на нещо ново! Аз от дете се чувствам като луд, като обсебен от нуждата да сътворявам красиви, неописуеми неща. Сякаш нещо в Света не ми достига…

Тetradkata.com: Върху какви нови творчески проекти работиш?

Калин Терзийски: Лека полека започвам да пиша голям и страшно сериозен роман. За Бог. За личния ни Бог. За бог и Бог. За нашите велики личности и малкия бог. За нашите малки личности и великия Бог.

Тetradkata.com: Кой всъщност е Калин Терзийски?

Калин Терзийски: Господин на 48, когото можеш да мернеш как минава по улицата, докато си пиеш кафето на балкона към 7. 30.

 

* Заглавна снимка: http://www.bgdnes.bg