„Един от агенцията по преброяване
на населението се опита веднъж
да ме сведе до количествени данни.
Изядох черния му дроб с гарнитура от зелен боб
и голяма чаша червено „Амаро“
Ханибал Лектър в „Мълчанието на агнетата“
на Томас Харис

 

Забелязал съм, че държавното правосъдие се грижи твърде ласкаво за субекта, който за краткост нарича „престъпник”. Посветило му купища закони, ангажирало е ежечасно стотици служители с процедурата по залавянето и осъждането му, в крайна сметка му предоставя дори трибуна за сценична изява – на собствения му съдебен процес. Като извършител на убийство и на мен ми бе отделено подобаващо внимание. Под благовидната форма на разследване всички, които имаха достъп до мен, всъщност се интересуваха само и единствено от собствената ми личност – дали съм емоционално неуравновесен или откровено луд, дали изравям трупове в гробището и спя с тях или си падам по момченца под пет, дали закусвам с човешки момици или пия кръв от девици преди сън и изобщо що за изверг съм се пръкнал.

Фактите, на които се опираше обвинението – направените от мен пълни самопризнания, че на дата и година неважни за повествованието съм убил по особено жесток начин д-р Доротея Н. без от нейна страна да е имало действие или бездействие, с което да ме е провокирала. От следствието бяха издирени свидетели, които потвърждаваха вината ми. Задачата на прокуратурата беше по време на съдебното заседание те сълзливо да предразположат състава от съдебни заседатели, предимно внушаеми дами на средна възраст да постанови справедливо наказание за деянието ми. Тезата на служебната защита се състоеше в това, да се опита доколкото й позволяваха скромните възможности да убеди върховенството на закона в моята невменяемост. Честно казано изпитвах известна симпатия към адвоката си. Беше пълен олисял чичко с непрестанно потна яка на ризата и жълти миризливи подмишници. Сигурен бях, че в почивките между заседанията се наливаше с бира в близкото капанче. Огромната му уста заградена от месести устни непрестанно попадаше пред чувствителния ми нос.

– Обвиняемият – съдията излъчваше твърдост, спокойствие и убеденост в собствената си непогрешимост. Беше от този тип хора, които поради ограничеността  на неразвитата си психика, успяваха винаги да следват праволинейното си инерционно движение, без емоционални  и мисловни отклонения – нито крачка встрани, нито милиметър залитане. Тези хора се явяваха толкова асоциативно незрели, че изобщо не си струваше опитът да бъдат убивани, те нямаха никакъв потенциал да се превърнат в жертва.

Прокурорът се правеше на изключително благороден. Засипваше залата с облак от въпроси и съждения, подскачайки отривисто, като марионетна сянка, за миг спираше, за да улови въздишката на публиката в притихналата зала, след което примигаше театрално и продължаваше с добре отработените си маниери на професионалист. Може би намираше в себе си скрит артистичен талант.

– Нуждаем се от еднозначен отговор от подсъдимия. Е ли мислел да убие по особено мъчителен начин нищо неподозиращата жертва д-р Доротея Н. , преди да влезе в дежурния лекарски кабинет или…?

– Да.

– Сиреч сте имали предварително изготвен план за действията си, още преди да сте срещнали жертвата д-р Доротея Н. и тя по никакъв начин не е провокирала вашите действия.

– Да, тя нямаше желание да говори много тогава.

– По своя ли инициатива отидохте в кабинета или тя ви повика?

– Не си спомням.

– Не виждам смисъл в определянето на този факт.

Тук явно бях отговорил неправилно. Съдията се понадигна из зад катедрата и ме смъмри, че не било моя работа да коментирам въпросите на служебните лица, а доколкото ми е възможно да отговарям точно и ясно, защото нося наказателна отговорност по чл. 290 от Наказателния кодекс, касаещ затаяването на истина и тъй като вече съм се съгласил да свидетелствам и така нататък, и… Замълчах, налагаше се повече да мълча.

– Мотивът? Защо убихте д-р Доротея Н., господин обвиняем?

Наивен въпрос. Дори и да назовях причината, тези в залата надали щяха да проумеят нещо от това. Понякога умувах върху богатството от мотиви в криминалистиката. Честно казано всички са страшно убедителни и сигурно са били основателни за самите престъпници, но в измерението, в което аз бих ги проектирал, ми изглеждаха твърде нищожни. Всичко се свеждаше само до едно безплодно действие – да се отстрани физически жертвата, за да не може да говори, да действа, да разполага с властта и парите си или да причинява емоционален дискомфорт на някой околен. В онова друго измерение тази поредица не водеше  до нищо.

– Опишете действията си в кабинета на д-р Доротея Н.?

– Убих я.

– По какъв начин?

– Искате да ви опиша?… Добре. Тя беше седнала на стол до прозореца и преглеждаше някаква медицинска документация. Когато влязох, лекарката спря да чете и ме попита, дали се нуждая от нещо. Отвърнах й, че съм дошъл да й обясня грешката, която тя никога не би открила сама. Прекъсна ме и ме увери, че е убедена в резултатността на лечението ми и че скоро ще бъда напълно здрав. Очевидно не ме разбираше. Като млад лекар отлично е знаела принципите на медицинската наука, а и глупавият й вроден оптимизъм непрекъснато я е подтиквал да е прекалено амбициозна и да катери стъпало след стъпало в клиничната си практика. Опитах се да й покажа, че не всичко може да бъде предвидено.

– И затова я убихте?

– Никой не би разбрал причината, защото никой освен мен не видя лицето й в предсмъртната агония. По устните й изпълзя сянката на внезапната болка, очите й запищяха от ужас, див, животински страх, характерен за съществата без аналитична психика, а после дойде мигът на съвършената празнота. Тя никога не би достигнала това състояние сама – щеше да се бори, да вири нос след мнима победа и да си поплаква след измислено поражение, щеше да се стреми да доказва на другите, че е личност – велика и неповторима, а когато дойдеше телесната умора със старостта, вероятно щеше да е с твърде атрофирала мозъчна кора, за да достигне до състоянието на осмислено безсмъртие. Аз й показах, че всичко може да бъде постигнато бързо и на момента. Избрах нея, защото беше твърде млада и наивна, у тези хора всичко е в по-голямо количество – и идеалите, и страхът, и мотивацията.

– Признавате ли вината си?

– Да, може би вината ми е, че избързах. Струва ми се, че не достигнахме пълното съвършенство при този опит. Не ми достигнаха някакви си седем секунди, в които трябваше да останем напълно сами. Ако онзи противен санитар не бе нахълтал в стаята и не се бе нахвърлил отгоре ми, тя щеше да издъхне без да усети никаква надежда в съзнанието си. Онзи моментен блясък в очите й, докато дебелите му ръце се опитваха безуспешно да отделят пръстите ми от шията й, тази искра мечтание, че може да продължи живота си все така безсмислено… без малко да съсипе опита ми. Едно такова първично същество като него щеше да развали напълно прекрасния експеримент.

Съдът постанови: „Невменяем”. Въпреки бурната реч на обвинителя, който на моменти дори се разхълцваше от вълнение. Хората в залата изглежда, че страдаха съвсем искрено. Съчувстваха на роднините на лекарката… и на мен. Имах миловидно лице. За съжаление не оцениха по достойнство моето престъпление. Може би не приеха мотива за убийството за действително сериозен. Жалко наистина, жалко, че не признаха жеста ми да превърна едно наивно създание във висша психическа форма. При това рискувах със собствения си живот. И още съм готов да се жертвам. Все някога ще открия истинската душа, готова да загуби елементарните си привилегии на човек и да изчезне в огледалото на вечността. Тогава навярно ще бъда оценен подобаващо.

 

Автор: Тео БУКОВСКИ

* Снимка: личен архив