– Във Вашето творчество личното, историческото и моралното често се преплитат – кое от тях днес Ви е най-трудно да отстоявате?

– Така се получи в моя живот, че никога не ми се случи тези три фундаментални акцента в творчеството ми да се радват на лесно отстояване. Нито вчера, нито днес, а навярно така ще бъде и утре, ако има утре, разбира се. По всяко време на тези две противоречиви епохи, в които ми бе съдено да се родя, расна и остарявам, винаги се намираше кой и кои да ми мобилизират силите и засилват все по-ненаситната ми жажда да отстоявам своето разбиране за нещата от живота и художественото му претворяване. От ранните ми творчески поетични прощъпулници преди много години, до през десетината години на стоялата готова, разписана за печат с редактор Петър Андасаров и готова предна корица, но така и не излязла до т. нар. „големи промени“ в закритото след тях издателство „Народна младеж“ първа моя събрана поетична книга със заглавие „Траектории“, отстояването на тези акценти в творчеството ми имаше едно ниво – редакционно. А по-късно, когато „Траектории“, благодарение на бъдещия академик Иван Гранитски видя актуализирана бял свят под заглавието „Пречистване“ в неговото издателство „Захарий Стоянов“, отстояването на личното, историческото и моралното отбеляза нов по-ожесточен етап. Твърдоглавата ми последователност на творческо поведение с реализацията на всяка моя от следващите ми жанрово чувствително разнообразни тринайсет книги с поезия и проза, мобилизиращите отстояването на ценностите ми сили, като че  ли се умориха, а може да са се отчаяли от моята непоправимост. Та ме оставиха с по-тежката част от човешката ми драма, насаме с отстояването на творческите ми лични, исторически и морални традиции, на огъня на собствената ми българска човешка съвест.

– Има ли момент в живота Ви, в който „републиканецът“ у Вас е бил най-близо до отказ и какво Ви е върнало обратно към борбата?

– Никога не съм се изправял пред дилемата, да се откажа, поради каквато и да е било причина, дори за миг от житейските си ценности, култивирани в мен от примера на живота на моите родители, вдъхновени строители на първите най-големи национални хидроенергийни обекти в младата ни република, от мъдрия и земен живот на дядовците и бабите ми, от творчеството на любимите ми автори от юношеството и младежките ми години: Христо Ботев, Николай Некрасов, Владимир Маяковски, Шандор Петьофи, Христо Смирненски, Димчо Дебелянов, Никола Вапцаров, Пеньо Пенев…, от суровите ми курсантски години във Висшето народно военно училище „Васил Левски“ във Велико Търново, от вълнуващата ми късна студентска среща с корифеите на западно-европейската литература във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Капризите на живота са ме поваляли няколко пъти, но винаги започвах живота си отначало вдъхновено, без да изоставя изплашен или увлечен от политическата мода, или заради изгоден модерен морал, онова, което носех в себе си от ранните години на своя живот. Разбира се, че съм длъжен да отдам заслуженото на своята любима жена Надя, с която се срещнахме съдбовно като петнайсетгодишни мечтатели, а по-късно заживяхме като съпрузи, които вече петдесет и седем години делим несгоди и радости. И моята ценностна устойчивост аз дължа в живота си безспорно в голяма степен и на нея, защото никога не ме предаде, тихо и нежно отгледа и възпита достойните ни деца, а беше и е пълноценен човек в обществото и работата си, за да се радваме днес с чувство на заслужено право на това как се борят за своите ценности с живота нашите внуци и неосъзнато, но напиращите след тях правнуци.

– Кога за последно се почувствахте истински свободен и каква беше цената на тази свобода?

– Това е отличен, но май труден въпрос. Но защо да е труден! Всеки път, започвайки живота си отново, с верния си другар под ръка и с всеотдайните си дечица до нас, съм се чувствал свободен. Но истински свободен се почувствах, след като в един от най-трудните мигове в живота си, на френския бряг на океана в Рошфор, през далечното лято на 1978 г., в разговор с един амбициозен партиен началник с пола, „на прикритие“ като народна певица в нашата българска културна делегация, на която бях ръководител, ми напомни, че съм изключен от партията и не съм свободен да говоря каквото си искам пред домакините ни, си спомних една мисъл. Тя висеше вдясно от черната дъска в тясното ни класно помещение във военното училище във Велико Търново някога и щеш не щеш, волно или неволно, се набиваше в очите ни. Но не бях си представял, че се е вселила толкова дълбоко в мен, че ще бъде моята философия за едно от най-съдбовните решения за мен и моите най-близки хора. Мисълта беше приписана на Феликс Едмундович Дзерджински: „Да обичаш свободата си, означава да попаднеш доброволно на каторга!“. Реших и ѝ го казах: „За свободата да говоря каквото мисля, когато и където си искам, аз си подавам оставката, самоосъждам се и заминавам на каторга!“. И така направих, заминах за северната Удорска тайга в тогавашната Коми република на Руската федерация, където преминаха хиляди българи в усилен труд в дърводобива и строителството. При мен дойдоха Надя и децата ни Вяра, и Николай. Живеехме в Междуреченск, малко модерно поселище, построено от нас. Намираше се на четиридесет минути път с влак на север след последния северен съветски лагер Йодва в този район и на половин час след нас жп линията свършваше. Когато дойдоха за първи път при мен, възрастна руска жена, която пътувала с тях в купето, като слизала на Йодва, си везела довиждане и попитала: „Милички, толкова сте млади и хубави, какво сте направили, че са ви пратили чак тук?“. Живяхме там единайсет години и половина, тръгнахме си без дъщеря ни, която остана студентка в Ленинград. Но всеки един от нас вече имаше право на обич към свободата на мисълта и словото си. И това е абсолютно така. Така живяхме там! А когато се прибрахме през разломната 1989 г. в България се появиха толкова много поводи да си останем същите и четиримата. Само един пример потвърждаващ за това как се случваше всичко това там. Въпреки, че „славата“ ми на низвергнат от членството ми в БКП, да ме застигна и там, тайгата не вярваше на мълвата, следваща човека. Тя проверяваше със своите сурови закони и оценяваше всяка личност и неговите качества безпристрастно справедливо в труд, екстремални условия и нелицемерни човешки взаимоотношения.

Една среща на партийно-стопанския актив за активизиралите се перестроични икономически проблеми на съвместния ни руско-български стопански производствен живот в Междуреченск я водеше Енчо Москов, който след като „възкръсна“ партийно в нашия Удорски район, беше вече оглавил в Москва партийната организация на комитетите на БКП в Съветския съюз, а аз в момента бях главен диспечер на управление на производството. По време на срещата пита, седналия до него партиен секретар на предприятието Тодор Кръстев, възрастен и много добър, поплашлив човечец, къде съм, защо ме няма. „Нали, знаете, той е изключен от партията, др. Москов…“, му отговорил бай Тодор. „Да го извикате веднага“, наредило началството и скоро Енчо Москов размести столовете и ме сложи между него и партийния секретар. От другата страна стоеше отговорен представител на ЦК на КПСС. Ние  имахме злополучно стартирало приятелство след като му бях донесъл преди време като комсомолски лидер  у нас наказание от Тодор Живков на един конгрес, на който присъства и Фидел Кастро. Тогава си затрих по джобовете провереното и редактирано приветствието на армейската младеж до конгреса и го поднесох без да го чета. После се припознахме в тази история като дойде при нас в тайгата като секретар на районния комитет на партията. И на няколко пъти ме търсеше за изпълнение за специални поръчения. Спомням си, при минусови температури под 40 градуса, едно от селищата ни беше останало без хляб, а транспортът беше блокиран. Успяхме да запалим един тежкотоварен самосвал „Краз“ и натоварен с брашно да го закараме на бедстващото селище. А като отиде в Москва, за общата конференция на българските комунисти в Съветския съюз ми възложи да напиша в стихове приветствие до нея и да го подготвя и режисирам край деловия президиум на сцената в залата на нашето посолството с българските чавдарчетата, пионерчета и комсомолци, които живеят и учат в Москва. Направих го с освободено удоволствие и въодушевление. Добре знаех какво биха ни казали децата ни, на мен и майка си, в подобен случай и просто ги „преписах“ искрено и точно, което се оказа твърде успешно и емоционално. Но да се върнем на въпросната среща на партийно-стопанския актив в Междуреченск. Не мина много време от аварийното ми настаняване на масата и след няколко тоста, до болка познати за онова време, Енчо Москов почука по чашата си с ножа и високо обяви: „Давам думата на Любчо Иванов да каже едно от ония, неговите стихотворения!“

Почувствах полъха на безграничната свобода, който ми надяна бялата риза на смелата искреност, която спохожда навярно и тръгналия към бесилото за правото си, изправих се и  започнах:

Подреждам ви с любов отново,
мои верни неспокойни стихове,
тъй както патрони във паласка,
пред атака за страшните и мигове.

Върти се тишина предателска –
от чашата ми чака тъжен звън
и няма ни една ръка приятелска
да разсее позорния ми сън.

Но някъде навярно има птици
и хората щурмуват небеса!
Вие, мои пресъхнали ресници,
не вярвате ли вече в чудеса.

Залата беше зловещо притихнала, всички гледаха в масата пред себе си. В мен бяха вперили очи само Енчо Москов, разбираш всичко, което става и съветският представител до него, само подозиращ, че става нещо. А аз продължавах монотонно и дълбоко:

Не вярвате ли в жертвата
на хора твърде млади,
сменили за псевдоними
големите си имена?

Кой кога паролата предаде,
та врага промъква се в кръвта
на тия що падналия даде
завета свят преди смъртта.

Много са ни нас предавали,
много са ни стреляли в гърба,
но сме жилави и сме оцелявали.
И сега ще доживеем утринта.

Приседнах. Тишината властваше ненарушена. Всички гледаха към Енчо Москов. Само бай Тодор, вир вода от притеснение, се наведе леко към ухото и ми рече тихо: „Какво направи, бе Любчо?“. Енчо Москов го чу и високо му отговори: „Какво е направил? Да не го изпратиш по-насевер?“ и заръкопляска. Залата поде аплодисментите, които все повече се усилваха … В този миг съветският му партиен колега с недоумение го попита: „Энчо, что случилось?“. Той го погледна и му продума: „Это очень сложно, Сергей, я объясню тебе позже.“.

Ето, тогава се почувствах истински свободен, а цената на тази свобода беше тези повече от единайсет години моя, а заради мен и на най-скъпите ми хора, доброволна каторга в суровата руска тайга, недалеч от границата ѝ с тундрата. Накрая на света. Убеден съм обаче, че за всеки един от нас като свободни хора днес, цената си струваше.

– С възрастта човек по-скоро се научава да опрощава, или започва по-ясно да назовава вината както своята, така и чуждата?

– И с възрастта човекът, ако е човек, си остава същия човек от младини. Та, ако на младини е вече проумял мъдростта на опрощението, принципността на самооценката на своите решения и действия, и вината си при едно или друго от тях, или доблестната дързост да посочва пряко и в очите, независимо на чия глава са, чуждата вина, той ще го прави и на старини. Човекът обича своята спонтанна и откровена младост, и въпреки, че с възрастта придобива повече задържащи емоциионалното му поведение механизми, ако не се превърне в предател на собствения си живот, ще иска и ще прави всичко възможно да бъде все млад и дързък, следвайки първите си формирани трайно житейски принципи. Въпреки, че в действителност, ще перефразирам по памет Илия Бешков, от всички възрасти най-приятна е старостта. Защото до нея се стига най-трудно, а и не всеки получава този дар от съдбата. Ползаш се с почитта и уважението на околните, без да си ги заслужил. Твоята немощ и окаян вид са напълно достатъчни за това. Само не съм съгласен с него, че в старостта си не си задължен към никого. Крачейки бодро към нея, все по-силно подозирам, че си оставаш до края задължен към спомена на своята младост.

– Има ли истини, които съзнателно не допускате между кориците на книгите си, не защото не са важни, а защото са твърде тежки, трудно обясними?

– Не! Няма моя истина, която да съм спестил на своите читатели. В последната ми книга „Патилата на един непоправим републиканец, масон“, се възползвах от правото си да саморазкрия пред обществото своята свободно-зидарска същност и смисъла на това за моя бурен и неспокоен живот. Да се противопоставя на несправедливите представи на безпросветността за тази световна общност от образовани, свободни и успели мъже с бели престилки. Да внеса истинската светлина в представите за ордена, като царство на зависимости с национални и международни пъклени античовешки планове, които бликат злобно от попълзновенията на множество безпросветни жълтеникави конспиративни сплетни. Защото, на мен не ми е известно, друго по-демократично неполитическо устройство на общностни и междуличностни отношения на братска обич и уважение между хора с различни верски изповедания, политически пристрастия, социално положение, цвят на кожата, от това, което се изгражда в свободно-зидарския храм. Не случайно много от най-светлите и значими хуманисти, творци, учени, личности на човечеството и на българската нация са били някога и са днес свободни зидари. Друг е въпроса, за начина на живот и обществена дейност вън от храма на много от членовете на масонските ложи. За това съм привърженик на разбирането, че не всеки от тях е масон. Това не е членска принадлежност а лично състояние на духа. Както и, че много прекрасни хора живеят, работят и творят като масони, без да са членове на масонска ложа. Примерите на „масоните“ отрицателни герои и на нашето време не са малко. Те често демонстрират високомерно масонската си принадлежност и безцеремонността на своя морал и съмнителното си благосъстояние, без да са членове дори на регулярни, признати от световното масонство ложи, които се подвизават достатъчно и у нас. Но случайници в свободно-зидарския храм се изявяват от време на време и при нас, регулярните масони. Техният пример именно е трудно обяснимата истинска същност на масонството, което стана и причина честите оскърбителни писания за неговите ценности и за масоните въобще, да ме подтикне с този ми откровен човешки подход по тази тема в „Патилата на един непоправим републиканец масон“. Но колко дълбоко и негативно е влязъл обществения „пример“ на псевдомасоните, членове на регулярни и нерегулярни ложи в публичното, дори и не рядко в твърде образовани съзнания, в някаква степен, струва ми се и вашето, драги ми професоре. Пишейки вече няколко прекрасни литературно-критични материали за последната ми книга, вие спестявате присъствието на тази, една от основните паралелни теми в книгата ми. И все пак, дълбокото ми уважение към Вашия пишещ талант и необикновената Ви работоспособност, човешката ми симпатия към вас, очакват, че все пак, един ден ще ми отговорите защо. И знам, че този Ваш отговор, също ще е трудна истината, която много искам да чуя.

– Как разпознавате границата между честната изповед и оголената болка?

– Най-честната изповед обикновено е вдъхновена от някаква наша, оголена до нетърпимост болка. Така е и с най-възторжената ни и искрена изповед, вдъхновена от едно от най-красивите човешки чувства, каквото е  радостта. Тук няма граници, едното прелива естествено и логично в другото.

– Кое е по-опасно за паметта на един народ – забравата или подменената истина?

– Няма по-малко опасно увреждане за народната памет! Този антихуманен факт е геноцид върху същността на народа ни, която се е формирала с векове. За съжаление това се осъществява от високо образовани, най-често самоопределящи се като модерни хора, носители на някаква фикс идея за желана от тях нова същност на народа ни, а за съжаление това е примитивно по своя характер подражателство на някоя чужда културно-историческа система, твърде далечна и невъзприемчива естествено от генетичния код на българския народ. Това води до пагубните последствия на известните ни дълги и безплодни, безпаметни периоди на историческата ни и държавническа съвест. Все пак, ако това е успокоение, няма в нито едно подобно държавническо безпаметно петно в историята ни, в което да не са се появявали най-светлите, най-смелите, талантливи и обаятелни с личния си пример представители на народа ни, които са разпалвали затихващия огън на народната свяст. И съвременната глобалната тенденция за заличаване на националната идентичност на народите, ще роди нашите апостоли на историческата ни народна памет. Само, че не те сами, а народът ни ще ги венчае за подвига им за националното ни самосъхранение.

– Може ли литературата и въобще изкуството, днес реално да влияе върху общественото съзнание, или е останала територия само за „посветени“?

– Територията на изкуството, включително и литературата е всеобхватна. Нашият народ е с неизтощима творческа енергия и тя дори, и в тези времена на духовна обърканост не тлее, а гори. Националният ни дух е жив, културните традиции на нашия стар европейски народ са живи, те са оригинални, естествени, органични, въздействащи, неподражаеми, дадени ни наистина сякаш от Бога. В този смисъл, подражателството на образци на съвременната българска литература и изкуство на чужди творчески традиции е богатство за тях, но в никакъв случай временните им творчески „победи“ в т. нар. „посветени“, самоелитализирали се кръгове, са напразни и исторически обречени опити да принизят и още повече да унищожат творчеството на безсмъртния народен гений.

– Кое Ви тревожи повече днес за България – демографската криза или духовното примирение?

– Демографската криза е явно реална беда за съдбата на нацията ни. Не мисля, обаче, че народът ни и верните му творци в себе си са духовно примерени. Но в грижата за хляба и децата си, те са по-скоро уморени. Вървим към събития, които  ще разбудят всички ни, ще взривят тлеещия вулкан в нас. И тук е бедата, която ни дебне с демографската криза. Пръснати по целия свят, ще можем ли да се съберем в достатъчно мощна лава, за да пометем чуждопоклоничеството и раболепието пред силните на деня и да хванем сами юздите на своя живот. Последните огромни протести на младите хора в страната ни връщат надеждата за това. Има надежда. А щом има надежда, тук някъде са и вярата, народната любов и мъдростта, непобедимите двигатели на борбения човешки дух.

– Съществува ли днес български елит и каква е цената на неговото отсъствие?

– Подозирам, че в разбираемия от Вас смисъл на понятието елит, вие навярно си представяте определена напредничава група хора, които по някакви свои съществени признаци, като начин на мислене, обществено поведение и значимост на влияние на примера на личния си живот, творчество, научна, преподавателска и икономическа дейност, принос за авторитета, сигурността, просперитета и прослава на Родината, и други подобни, валидирани с всенародното признание и любов. Само че, май ми е трудно да видя такава обособена човешка група днес в нашето съзнание. В днешното ни национално пространство изгряват, кръжат и залязват звездите на много достойни личности за заслужена принадлежност към един такъв хипотетичен български елит. Има и такива, които са се сгушили в разни творчески и научни съюзи, фондации, и греят впечатляващо на върховете им в компанията на не дотам елитни свои колеги. А в това време изкушенията на потребителското общество, кариеристичното политическо разделение, егоизма, завистта, двуличието и лицемерието лишават от всякаква духовна възможност националното обединяване на тези личности във влиятелна заслужила народното доверие общност. Точно така, елитът на нацията днес не се е състоял. Иначе мераклии за псевдоелити и псевдоелитчета на път и под път. Само че там на власт са пошлост, лош вкус, лъскава грандоманщина, лакомия, човеконенавист и бруталност.

Но това е цената на отсъствието на истинския български елит, за който навярно ме питате. Ресто, мястото му е заето от напористата празноглава шарения от страсти на нароилите се псевдоелити, жадни за слава, без значение за тях каква ще бъде тя.

– Къде според Вас се изгуби чувството за дълг?

– Убеден съм, че всичко се придобива и губи най-напред в семейството. Но може би по-скоро ме питате, дали се е изгубило в народностното ни възпитание масовото проявление на чувството за дълг. Видимо ще имаме проблем за всеобщата му проява  при гранични за нацията ни вътрешни и международни ситуации, при война. И в този смисъл е законен въпросът, дали някой от хилядите, милионите българи, пръснати днес по света, ще повторят подвига на своите сънародници от 1912-1913 г. през миналия век, когато около 25 000, много от тях успели българи зад граница, се връщат у нас от близки и далечни страни по света, за да се бият в Балканската война в защита на отечеството и за освобождаване на поробените си  братя. Не смея, дори тихо на себе си, да отговоря на този въпрос, защото се страхувам, че отговорът ми ще бъде позорен за великата и героична памет на 84-те хиляди загинали, безследно изчезнали, починали от болести и 100-те хиляди ранени български офицери и войници по бойните полета на тази епична война за националната ни независимост. Но това е много сложен многопластов въпрос с не по-малко сложен отговор. Но ние трябва да си даваме сметка за него и в никакъв случай не трябва безгрижно да пропускаме истините от отговорите му от дълбокото им осмисляне. Защото, както върви светът е логично да се замислим за деня на безпощадната житейска проверка на народа ни, изгубено ли е в нас безвъзвратно чувството за дълг.

– Какво бихте казали на младите хора, които не искат да напуснат България, но не намират и смисъл да останат?

– Това, нито с казване, нито с лозунги става. Но все пак: останете, върнете се в България, мили млади хора! Нищо не може да замени род и родина, майка и родна стряха. Много поколения преди вас пробвахме да го направим и с по-сериозни причини от вас, но много от нас не успяха да изпълнят последното си съкровено желание, да се върнат и умрат на родна земя. В този глобален свят, това не е подвиг, а доброволно робство за измамно щастие. Впрегнете мишците и младите си гениални умове, за доброто на своята родина, за нейния просперитет. Тези, които не заслужават това, които носят главната вина за раждането на това най-тежко принудително желание във вас, трябва да получат най-после решителен отпор. Да реализирате достойно своя живот тук в България е възможно, само ако се обедините като мощна интелектуална младежка енергия, рушаща старото и творяща новото, но с българско сърце и на българска земя.

– Може ли духовното братство да оцелее в общество, в което доверието между хората е разрушено?

– Да, може! Не споделих случайно преди малко в нашия разговор мисли за свобднотото зидарско братство. Имено то е 300 годишен пример и днес за организирано духовно братство между хора от цял свят, при което националните различия, не само, че нямат значение, а създават образци на национални велики ложи, които живеят с уникалния колорит в своята дейност общите толерантни древни масонски правила. Тук се чувства уважението към смисъла и съпреживяването, и на индивидуалната красота и на съответната традиционна местна култура и изкуство, история и настояще. В един мой априлски разговор у нас през 2010 г. със съвременния теоретик на движението професорът по математика д-р Клаус Хорнефер, Стар велик майстор на Обединените велики ложи на Германия и Стар велик майстор на Великата ложа на старите свободни и приети зидари на Германия, човекът, който през 1994 година внася светлина за възраждането на масонството в България, говорихме много на тази тема. В интервюто ми с него, публикувано тогава във в. „Труд“ „Проф. д-р Клаус Хорнефер, масон: Имате 45 ложи. Изненадам съм!“, на въпроса ми “А имат ли значение националните различия?“, буквално ми отговори: „Нямат и по-скоро не бива да имат. Но едва когато се заех с възстановяването на масонството в Източна Европа, разбрах колко е състоятелна тази теза. А причината е проста – отношенията между масоните се развиват върху плоскостта на чувствата“. Днес само ложите у нас в регулярната Обединена велика ложа на България, според публична информация, са повече от 135, а в огромната си част свободните зидари са с чувствата на оцелели представители на полетели в пространството късове от взривения от съвременните пагубни страсти, ненаситната жажда за власт, завист, алчност и жестокост, основен камък на междучовешкото доверие. А доверието между хората е съхранено в чувствата им между тях. Така, че духовното братство може да оцелее, мисля, навсякъде където чувствата между хората на взаимно уважение към тях и духовните им идеи, и потребности имат смисъл и са искрени, дори на съседната улица доверието между тях вече да е само печален далечен спомен.

– Как се съвместяват бунтът и дисциплината в духовния път на човек?

– Бунтът е война на духа на човека с несправедливостите на този свят. Човекът е войник на своя духовен бунт и той воюва толкова по-успешно в името на неговите идеали, колкото е по-талантлив, подготвен, организиран и дисциплиниран. На война като на война. Но древните закони на военното изкуство са валидни и за миротворците и за бунта на духа, а техния маршалски жезъл е дисциплината.

– Какво още дължите на себе си, не като автор или обществен глас,  просто като човек?

– Въпреки, че никога няма да мога се издължа в този земен живот, дължа още много за щедро споделената обич на моята любима Надя, децата ни Вяра и Николай, внуците и правнуците ни, към мен.

– От какво се страхувате повече днес от смъртта или от недоизказаното?

– Смешна би била всяка героична поза на този отговор. Аз съм човек до мозъка на костите си. Нито страхът ми е чужд, нито изказаното ми е достатъчно. По-важното е да убедиш себе си в тази неизбежност и да я приемеш смирено.

– Ако сега бяхте човекът срещу себе си, какъв въпрос бихте си задали, както и бихте ли имали смелостта да отговорите честно?

– Може би ми прилича въпроса: „Драги приятелю, не си ли луд, че продължаваш да разсъждаваш и живееш като Дон Кихот?“ И бих си отговорил честно: „Сигурно съм луд, но оня, балканджията с брадата от Калофер, е сътворил утехата ми: „…Свестните у нас считат за луди…“.

– Грешни ли пътища избираме или грешни хора ни управляват – за да сме все в перманентност на кризи?

– Проблемите по този гигантски въпрос не са от днес. Мислите на видния представител на Просвещението, любимец и на съвременните политолози Шарл дьо Монтескьо отпреди три века, за това, че „всеки народ заслужава съдбата си, че всеки човек, който има власт, е склонен да злоупотреби с нея и че всяка власт корумпира, а абсолютната власт – абсолютно“, е моят отговор, който отдавна е вкарал в път без изход, не само нашите народ и държава.

– Не е ли необходимо малко смирение за да имаме прозрение?

– Малко, няма да ни стигне. За прозрението-спасение, ще ни трябва много смирение!

Автор на интервюто: Венелин Терзиев

The post За прозрението – спасение, ще ни трябва много смирение first appeared on TetraDkaTa.

От 2023 г. Вида е част от екипа на международната природозащитна организация „Грийнпийс“, като се посвещава на каузи, свързани с опазването на околната среда.

Младата писателка произлиза от пишещо семейство и е внучка на писателя Павел Вежинов. Общата нишка, свързваща всичките ѝ професионални избори, е писането – нейната най-силна страст.
Нарича „Слънцеломи“ най-голямото проявление на любовта й към книгите.

– Завръзката в „Слънцеломи” е обръщането към злото на главния магьосник (архимага) в магьосническото българско царство. Читателят е стъписан, че цяла космогония може да се материализира с такъв размах. Как се зароди идеята за „Слънцеломи“?

– Всичко започна от един разказ, който постепенно се разшири… Започнах да пиша за конфликта между алчността на архимага и верните на клетвите си към човечеството негови противници и почувствах, че за да го направя, трябва първо да изградя един пълноценен свят, който да обитават – със собствена история, ясни правила, причини и, разбира се, последствия от една толкова значима простъпка. И така разказът стана неподходящ формат, нещата полека, неусетно, отидоха към роман…

– Разказвате за цяла плеяда същества от фолклора, за почти всички знакови – самодиви, караконджоли, върколаци, змейове. Горната и долна земя, дървото със златната ябълка заемат особено място в рамките на фабулата. Откъде произлиза любовта Ви към фолклора?

– Любовта ми към фолклора идва от детството ми и от приказките, които майка ми и баба ми са ми разказвали – приказки от тяхното детство, а също и от сборниците „Народни умотворения“, които баба ми много обичаше. Понякога, мисля, тя си досъчиняваше още приказки с тези любими ми същества, за да успее да насмогне на неизчерпаемия детски интерес и желанието за още. Щастлива съм, че имаме толкова богат фолклор и се надявам той да продължи да вдъхновява съвременните читатели и писатели и да продължи да живее дълго след нас.

– Защо избрахте Търново за сюжетно пространство и български имена за героите си (Страхил, Методий, Плама, Ангеларий Славен, Марта Орлова)? Имаше ли съпротивление в началото или всичко беше изцяло гладко?

– Нямаше никакво съпротивление, защото всъщност всичко си дойде с Търново – място, свързано с друга моя детска любов, историята ни. Конкретен повод да се съсредоточа върху това място, беше огромното ми желание отново да ида в силно впечатлилия ме град Велико Търново в период, в който нямах възможност да замина сега и веднага. И докато трескаво чаках този момент, започнах да си представям какъв ли е бил Царевец като действаща крепост. А какъв би бил, започнах да се питам, ако в него имаше магия? А как би изглеждала една съвременна магьосническа крепост, изградена по подобен начин? В нея първи се появиха Страхил и Ангеларий – двете противоположности, двете ценностни системи, двата възможни избора при един разкол. След тях дойдоха и останалите.

– Помните ли кога и чисто технически как започнахте да пишете истории? Кои като цяло са факторите, в житейски и литературен план, спомогнали за формиране на писателските Ви облик и душа?

– Фактор да започна да пиша, без съмнение, е семейството ми – четящи и пишещи хора. Израснах около препълнената семейна библиотека и заобичах книгите от ранна възраст. Бях съвсем малка, когато започнах да атакувам пишещата машина на майка ми, увлечена от равномерното ѝ чаткане и красивите печатни букви по изписаните с нея страници. Много исках да се науча как да пиша на клавишите и така се появи първата ми „книга“ – няколко листа, изписани с печатни букви и скрепени с телбод. Беше нещо като дневник в очакване на морската ни почивка, с който тогава много се гордеех. Заради това машинописно начало до ден днешен работя на по-старовремската клавиатурна подредба по БДС и при всеки нов компютър, лаптоп или операционна система първата ми работа е да се уверя, че ми е инсталирана БДС, на която пиша неколкократно по-бързо, отколкото на фонетиката… „Слънцеломи“ също е горда рожба на тази клавиатурна подредба, настроена на личния ми лаптоп още при първото му отваряне.

– Професионално сте ангажирана в неправителствения сектор, по-конкретно – със зеления активизъм. В каква степен природният реален свят е застрашен и къде е ключът към неговото спасение?

– Когато отстъпим от въображаемите светове, осъзнаваме, че природният свят е единствената ни възможна среда на живот. За съжаление, заплахите пред нея не са малко и не са малки. В България рядко говорим за климатичните промени и още по-рядко признаваме, че човешките дейности като горенето на изкопаеми горива стоят зад тях. Не мислим и за дългогодишното и натрупващо се замърсяване с пластмаса – площта на планетата ни е ограничена и в днешно време учените предупреждават, че постоянно поемаме микропластмаса с храната и водата си просто защото тя е навсякъде. Това са тежки и страшни теми, които мнозинството предпочита да пренебрегне, като приеме за хипарски измишльотини и за преувеличения на разглезени и презадоволени младежи. За съжаление, тези проблеми са отдавна доказани отвъд чиято и да било реторика. Те са многократно посочвани от световната наука и пренебрегването им само ги задълбочава. Ключът към спасението на света ни е в промяна на човешкото поведение – не просто на личното потребителско поведение, а и на държавните политики, както и на дейностите на едни от най-големите и печеливши компании в световен план. За да е възможна подобна промяна, е необходим голям натиск, а за да се стигне такъв – първо трябва повсеместно осъзнаване и признаване на нуждата от тази промяна.

– Имате и сериозен професионален опит в книгоиздаването. Вярвате ли, че в редиците на съвременната литература на местно и международно ниво вече присъстват бъдещи образци на класическа, на висока литература?

– Уви, често се оказва трудно съвременниците на голямата литература да осъзнаят мащаба ѝ и да разпознаят точно кои произведения ще останат ценни и нужни на следващите поколения – кои ще пренесат епохата ни в бъдещето и ще спомогнат за съхраняването ѝ в паметта на човечеството и за разкодирането ѝ в съвсем непознат за нас контекст. Със сигурност съвременната литература съдържа тези образци, но няма как да сме сигурни, че нашите предположения кои са те са верни – нито че дори сме ги прочели. Но важното е да ги има.

– Четейки книгата Ви, човек остава с впечатление, че зад нея стоят изградена писателска воля, оформен почерк. Накратко – че сте писател по дух. Защо първа Ваша книга се появи чак сега, през 2025 г.

– През по-голямата част от живота си съм писала по-скоро като почивка от всекидневието или пък като вид упражнение; също за оформяне на различни мои мисли и идеи, не задължително за споделянето им. Когато написах „Слънцеломи“, осъзнах, че това е нещо, което съм готова да покажа на света, извън кръга на най-близките ми, че заслужава вниманието на читателите. Така се реших да го предложа за издаване. Мога само да бъда щастлива от приема, който получава.

– Преди години на кандидат-студентския изпит по журналистика се беше паднала темата „Ще изяде ли мишката книгата?“. Какво е мнението Ви по въпроса, бидейки пишещ и четящ човек, също така – човек с наблюдения върху съвременните технологии и средства за комуникация?

– Не мисля, че има риск книгата да загине. Тя се променя още от древността – и като физически формати, и като литературни форми. Но в същността си остава безкрайно нужна на човечеството – да предава идеи, послания и истории между различните поколения, култури, цивилизации, епохи. Дигитализацията даде на книгите съвсем нови възможности за съхранение и разпространение. И макар новата епоха на мигновено достъпно знание и купища информация и забавления на един клик разстояние да създаде голяма конкуренция за читателското внимание, време за книги винаги ще има. Както и хора, желаещи да го отделят.

– Бих питала какви са бъдещите Ви творчески планове, но ще се опитам да задам въпроса по-деликатно: можем ли да се надяваме в обозрим период на следваща книга, и ако да, каква би била тя?

– В момента съм в период на почивка, но познавайки се, мога да кажа, че няма да продължи твърде дълго. Имам идеи за следваща книга, но все още не съм съвсем сигурна кога ще я започна и точно как. Налага се да предупредя обаче, че не съм от най-бързо пишещите, така че ще отнеме известно време.

Интервю на: Невена БОРИСОВА

Фотограф: Невена Рикова

The post Писателката Вида Делчева, автор на „Слънцеломи“: Любовта ми към фолклора идва от детството ми и от приказките first appeared on TetraDkaTa.

Силва Василева за книгата:

Някога, някъде, някой бил казал, че думичката „ако̀“ била най-безсмислената. Защото това, което трябвало – щяло да се случи.

Може би и да е така.

Но ако следвахме нормалния ход на историята, тази книга не би трябвало да е възможна. Защото е написана бездиханно. Всичко в нея опровергава и разбърква подредености. Или създава нови.

Ти, читателю, си съдникът, който ще реши. Иска се само доза кураж, за да четеш – независимо и въпреки.

Преди това някой, някога, някъде е разбъркал нездравословна доза думи, за да покаже себе си пред света.

– Професор Терзиев, какво Ви вдъхновява да се събуждате всяка сутрин?

– Едва ли всяко утро вдъхновява, но ние, хората, така сме устроени, че нещо, което се повтаря многократно и ежедневно го приемаме като обичайност. Факт е, че е някак по-приятно да се събуждаш всяка сутрин в едно различно очакване, а не в монотонния ритъм на повторението. Но истината е, че животът сам по себе си е нещо много ценно и често, залутани в своето ежедневно препускане, пропускаме насладата от него. А той е интересно забавление, което всеки ден и час ни изненадва. Понякога успяваме да задоволим прищевките му, друг път оставаме изненадани или разочаровани от това, което ни поднася. Понякога дори не забелязваме това и го приемаме като някаква досадност към поредното ни задължение, а то е част от пътя към нещо ново.

– Какъв въпрос бихте задали на един от любимите си поети – Константин Павлов, ако бяхте негов приятел тогава, и какъв отговор очаквате от него днес

– Константин Павлов е някаква неизчерпаемост и сила едновременно, която ни е връхлетяла в една сладка агония. Като за първи път чух негови стихове ми направиха силно впечатление думите и тяхното странно използване. Това се случи в сумрака на една зимна вечер малко преди Коледа. Произнесените стихове звучаха някак странно и отдаваха на нас, слушателите, от своята сили на втъканите в тях послания. В едно своите произведения, което е нарекъл „Декларация“, той казва:

Стойността си

сам ще изчисля

марксически:

Тя е равна

точно на труда

изразходван

в себепроизводството ми на човек.

В своята прозаичност на мислите си бих го попитал за какво нямаме време или не е ли това онзи път към истината. Той има способността сам да си задава въпроси и доста оскъдно красноречиво да отговаря:

С нокти и със зъби

ще се браня от величия.

С кръв ще плащам

всеки сантиметър

от космическия път към истината.

Понякога Константин Павлов ме обърква, друг път ме натъжава, но най-често ми дава опора в „моето усилие напред“.

– Вие се срещате с много личности от света на културата и изкуството. Коя е най-необичайната Ви подобна среща и как бихте я коментирали?

– Тези срещи винаги са неочаквани и в този смисъл необичайни. Идват уж случайно, но съвсем навреме да осъществят своето значение. Някои са закъснели, други подранили – те всички имат отражение върху мислите, чувствата, действията, очакванията и бъдещите въжделения. Понякога се откриваме трудно, понякога не се разбираме, понякога само се усещаме – това е срещата с изкуството, то няма своята еднозначност и е част от личното съпреживяване. Понякога срещата не е физическа, а с това което даден индивид е създал, дори то може да е далеч във времето и пространството. Най-значимо запомнящата се такава несъстояла се лична среща е именно с Константин Павлов. Има поредица от такива срещи интересни, влюбено различни и мечтателно разнородни. Всички те носят очарованието на определен миг от време, част от нашето съществуване. От тях блика енергия и сила, и най-вече доброта.

– Какво е Вашето „гилти плежър“ четиво или хоби, което никой не би очаквал?

– Чета различни и много неща, някои, защото това е нужно, за да се свърши определена работа, други, защото случайно или неслучайно са попаднали при мен. Разнообразност във всичките ѝ измерения. Вероятно когато всичко е толкова объркано и неподредено, търся някаква споделена мъдрост в исторически и документални четива. Странно усещане са историческите и биографичните послания, които освен че те въвеждат в друга измерима реалност, ти дават и усещане за мислите и чувствата на хората, които е трябвало да вземат трудни решения. В днешният ден подобни книги са съпроводени с неособено уважение към тях, защото отразяват времена, които отричаме и не приемаме, но като изключим покривката от идеологическа несъвместимост с днешния ден, могат да бъдат открити не само интересни неща, но и значими. Една такава книга е „Дневникът на граф Чано: Политически дневник 1939 – 1943“, която мисля, че издаден у нас още през 1947 г. от издателство „Призма“ в София.

– Как бихте описали цвета на времето?

– Всичко се характеризира със своята относителност, но най-вече с усещане на времето и пространството. Всичко е толкова изменчиво и променливо и то най-често е свързано с нашето вътрешно усещане за душевност. Цветовете на времето отразяват нашата същност и нейното проявление към външния свят. Това най-простичко описано е отношението към околните и това, което се случва.

– Вашата „Книга за мечтите“ е мост към творчеството на много автори. Какво беше най-изненадващото откритие, което направихте за себе си?

– Открития трудно човек прави сам за себе си, но в конкретиката е това, че ние сме изключително наситени с богатство в литературата и въобще в различните изкуства. Почти всичко в нашето минало остава недооценено или недоразбрано, а разказвачите към нашите съвременници и млади хора са твърде малко и всичко остава неразбрано, дори неизказано. „Не градете толкоз дувари, дето да ви делят, ами повече мостове – да ви събират“ е изрекъл първостроителя Колю Фичето. Днес повече от всеки друг път са ни нужни мостове, които рушихме с такова усърдие и с такава бързина през последните години. Осъзнатост от тази необходимост и сила за преодоляване на многото прегради, които стоварихме между нас самите. На всяко такова начинание е необходимо да намерим водачите и да им дадем сила да ни преведат през трудностите, които не се характеризират с особена необичайност – най-малко, защото са се случвали и преди това.

– От Вашите есеистични послания се вижда, че често пишете и работите на различни места както тук, в България, така и по света. Кое е най-странното място, на което сте намирали вдъхновение за вашата работа?

– Моята своеобразна прецизност е в търсенето на смисленост в това, което върша или се опитвам да свърша. Не всяко начинание се простира до своята успешна завършеност. Най-добре се чувствам вкъщи, където съм приел, че най-добре могат да се свършат определените за целта неща, но животът не предоставя винаги този комфорт и се налага да се свърши определена работа на всевъзможни места. Понякога гледките със своята пасторалност или безбрежност създават усещане за успокоение и измамна безгрижност и дават определена и временна възможност да попаднеш за малък отрязък от време в някаква възможност да напишеш или създадеш добри текстове. Едва ли само мястото създава това удобство – те всичките са част от съзнателното или несъзнателно преживяване, в мисловните ни терзания или в нашата мечтателност.

– Как виждате връзката между мечтите и щастието в бъдещата си книга и какви нови перспективи планирате да разкриете?

– Книгите са събрана мъдрост, доколкото самият автор може да прецени какво от това да разкаже на околните. Без никаква особена претенциозност в новото четиво ще споделя своите изживени неща, ще споделя някои от предвидимите очаквания и по особен начин идеи, които се ме спохождали многократно в мислите с личната си чувствителност.

– Можете ли да споделите вашите впечатления от съвместната ви срещи и разговори с Патриарх Даниил? Какви са предизвикателствата според Вас пред Негово Светейшество?

– Вече публично разказах в едно интервю за това – може би нещо ще повторя.

Хората сме различни в своето свободно ежедневно общуване от това в публичното ни присъствие. Това неминуемо понякога налага в общественото пространство една различна представа за всеки индивид. Негово Светейшество Патриарх Даниил е различен като човек и усещането от общуването с него понякога подлага събеседника на определени изпитания. Под мълчаливия му вид на човек, обрекъл своето личностно и духовно съществуване в името на Църквата и вярата, стои човек със силен характер, който не раздава доверие по ред на всички присъстващите. Редуването на дълги и кратки паузи карат събеседника да остане твърде дълго мълчалив в очакване на съответната реакция. Това е интересен начин на определена диалогичност и особена комуникация, която подчертава значимостта на изреченото или написаното. В нелеките дискусии остават понякога и такива думи, които вероятно са твърде болезнени за някого, но съвсем в реда на нещата при него.

Имах възможност да общувам с Патриарх Даниил в последните години по редица поводи както професионални, така и лични. Изключително точен при спазване на определеното време за срещи и събития, Негово Светейшество създава едно обичайно спокойствие, в което изисква и достатъчно време да влезе в определена специфика и дълбочина на разговора. Той определено е човек, който отстоява своята личностна позиция, който притежава твърдия и настъпателен опит да убеди събеседника си в своята правота. Обикновено хората, които са в своето митрополитско служение, имат достатъчно натрупан опит и изказаното мнение е с определена тежест.

Без излишната емоционалност, но с много лична съпреживяна човечност, той нерядко е споделял, че живеенето на хора с 90,00 лв. е трудно, да не кажем непосилно, както и че за съжаление такива хора у нас не са малко. Той е човек, който не се притеснява да носи със собствените си ръце строителни материали, нито да почисти натрупания сняг пред митрополията, както и ред други твърде прозаични неща, които съвсем не са непознати за Негово Светейшество Даниил.

Събира недоброжелателните изказвания на непознаващите го с мълчаливото достойнство на богатите духом. В публичното пространство сега много се говори за неговите нови виждания или тези, които защитава. Съвсем не е вярно, че те са нови за него самия и за позициите, които заема – просто хората, които коментират това, не са положили известни усилия да прочетат или да се запознаят с това, което той говори отдавна и доста прецизно в своя изказ.

Съвместно с проф. Маруся Любчева проведохме и една публична лекция в Народно читалище „Цвят – 1870“ в град Видин на тема „Социалните трансформации и възможностите за трансформационно образование“. По думите на Негово Светейшество Българския Патриарх Даниил промяната, която трябва да настъпи, е вътре във всеки човек. Синергията е богословски термин, който се използва най-напред за синхронизирането на божията воля и на човешката воля и след това – между църквата и държавата. Действително обществата се променят, но църквата като общество от вярващи не се променя. Църквата е тази, която държи обществени нрави в една полезност, така че да има надежда за бъдеще. Любовта лекува.

Споделям всичко това, за да представя по един убедително различен начин неговия светоглед, подготвеност и разнопосочност на интереси.

– Какво би било заглавието на книгата за вашата житейска история?

– „Смисъл да раздаваме обич и правим добро“

– Кой е най-ценният урок, който сте научили?

– Много уроци получих – и по не съвсем лесен начин. Сигурно много обикновено ще прозвучи, но най-трудният се в състои в това, че истината не винаги е най-важна за нас човеците. Научихме се да живеем в свят на илюзии и измислени реалности, а героите ни са в резултат на всичко това неистински и просто такива, които едва ли трябва да бъдат забележими. Независимо от всичко, което по един или друг начин се случва в това ни битие, може би освен истината, трябва да съзнаваме това, че смисълът е в това какво и как ще оставим като следа, а не онази безсмисленост на величие и никому непотребна себевлюбеност и себедостатъчност. Колко грешно сме отразили в собственото си съществуване на издигането в особена необходимост на задоволяване на нашето битово съществуване, а останалото оставихме да почива и очаква по-добри времена. Всеки очаква да бъде удовлетворен според някаква потребност, а сега в пазарната ни същност е също така осуетен този наш порив към развитие и усъвършенстване. Някои ще кажат, че най-добрите са оцелели и са проправили своя път, а други, че това са сторили най-приспособимите. Нека да оставим хората, които се занимават професионално, да се лутат в своите научни търсения. За мен остава усещането, че нещо е както трябва да се случи.

– Ако можехте да създадете нова университетска специалност, каква би била тя и защо?

– Не съм мислил по този въпрос – но вероятно ще бъде свързано с нашето поведение в обществото.

– Какво Ви предизвиква да израствате като учен?

– Да бъдеш полезен – всичко останало е някаква измислена себедостатъчност. В това си поприще преживях почти всичко – от възхвала до отричане, съдебни битки, очарования и разочарования. Правенето на наука е усещане за дължимост към обществото и неговото развитие и когато говорим за социалните науки се оказва най-трудно достижимо, но и най-значимо, защото всички сме участници в този процес. Българите сме характерни със своята обичайна странност – никога и по никакъв начин не приемаме и не признаваме нашите съвременници за техните постижения и когато става дума за научното знание, което не можем да измерим с килограм на везната, става още по-страшно.

– Какви са основните промени, които очаквате в социалните науки през следващите десет години?

-Социалните науки са отражение на социалната действителност. Те анализират и изучават всичко, което се случва в обществата ни. Те имат особената задача да обединяват или да са свързани с всички останали науки, което е предизвикателство да се работи в тази област. Тези науки са непризнати или неразбрани в най-общ план от обществата, защото имат особен начин на научно изразяване. В публичното пространство има голям набор от комуникатори в тази област, но всичко прелива от пусто в празно. Социалните процеси се характеризират с особена сложност и продължителност във времето, което ни поставя в положение, което понякога да догонваме събитията.

Социалните трансформации вече се случват с такава бързина, че науката се опитва да догонва всичко това – къде успешно, къде неуспешно, но това е в резултат на пренебрегване на значимостта на тези научни изследвания или по друг начин казано – приемането им за нещо неособено сложно и неособено важно.

Вероятно ще бъдем свидетели и участници на такива трансформации, за които не сме подготвени, и на такива промени, които ще променят социалната среда и от там социалната същност на процесите.

– Какво е най-неочакваното признание, което сте получили за Вашата работа?

– Вероятно няма да го приемете съвсем сериозно, но това са добри думи на хора, които са оценили или разбрали това, което правя. Скоро получих едно такова писмо от Иванка Павлова, която е съвременна поетеса и преводачка: „И ето най-неочаквано се появява в живота ти непознат човек, който не само усеща посланията на душата ти, но и изпитва потребност да сподели размислите си с повече хора. Прави го не само за тебе – по подобен начин пише за известни и за по-малко известни автори. А не е литературен критик, та това да е професионална нагласа. Оставям на онези, които са свидетели на своеобразното будителство на Венелин Терзиев, да потърсят отговор на въпроса защо го прави. Аз мога само да му благодаря“.

Радваме човешката доброта и искреност, и отношение.

– Как бихте обяснили Вашата научна област на дете на 5 години?

– Мечти за доброто на хората, които да живеят щастливо.

– Професор Терзиев, като експерт в областта на химията, как бихте обяснили възможността за създаване на нови материали с уникални свойства чрез използването на метал-органични структури (MOFs) за улавяне и съхранение на газове като водород и въглероден диоксид?

– Твърде тежък въпрос – моето образование е в областта на технологията на полимерите и може би един здрав базис във всичко останало което правя. Не бих посмял да се изказвам като човек с висока експертиза в тази област – виждам, че има доста други, които са по-напористи да го правят съвсем неподготвени. Няма да открия нищо ново в моето изказване, че бъдещето е на композитните материали и тяхното използване, което е навсякъде – дали го разбираме или не. В началото се занимавах с полифункционални олигомерни карбоксилни кисилини и възможностите за тяхното приложение – дори първата ми научна статия е в един сборник от симпозиум по полимери, който се проведе в София. Знанията, получени в Университета, са важна стъпка към създаването и развитието на един индивид – за моя удовлетвореност, аз получих това, както и заслужено внимание от моите учители, от които и днес се уча.

– Ако времето и парите не бяха проблем, какъв експеримент бихте провели?

– Възможност да пътувам все повече и повече, макар че и сега го правя твърде наситено и постоянно – това в егоистичното ми разсъждение на нещата. Това казано в съвсем лично измерение, а в смисъла на зададения въпрос – да живеем свободно в един по-устойчив свят без разруха.

Автор: Илияна Кръстева

Редактор и предпечат: Силва Василева

Автор на картините: Васил Василев – Зуека

Дизайн на корицата: Мирослава Терзиева

The post Смисъл да раздаваме обич и правим добро first appeared on TetraDkaTa.

– Защо избрахте Училището за Ваша съдба?

– По-скоро училището ме избра. Останах в него. Когато започнах като млад учител по разпределение, получих толкова обич и уважение, че беше неизбежно да не свържа живота си с училището. След няколко години трябваше да напусна. Децата и родителите барикадираха класната стая и коридора. Не можех да изляза. Едно дете постъпи в болница. Разбрах, че това не е случайно. Бях попаднала на мястото си.

– Времето не промени ли отношението към учителите и към тяхна мисия?

– Очакванията на обществото към учителите сега са различни. Ролята е различна. Днес няма авторитети. Самозалъгваме се, че се случва нещо на терен, а губим принципно целостта. Трябват ни примери, трябват учители водачи. Изчерпили сме доста от ресурсите, които имахме. Живеем в преходно време. Понякога ни се струва, че усилията са напразни. Ние не сме сеячи на Божията нива – да хвърлим семе в пустинята и ако покълне едно семенце да смятаме, че сме свършили цялата работа. Учителят трябва да има устойчиви и постоянни резултати. Да има качествени измерители за работата му. Днес това е невъзможно.

– Откривате ли и днес онзи смисъл, както в годините, когато започнахте да преподавате в училище?

– Не, разбира се. Живях с няколко поколения и те имаха различно разбиране за преподаването. Днес не мога да преподавам. Трудно ми е да преодолявам неграмотността, нежеланието да вървим заедно в една посока с учениците. Липсва ми амбицията да се доказват, липсва ми заинтересоваността на родителите им. Липсват ми грешките им. Историята се преподава със сърце. Мисля, че се разболявам от това, че не стигам до тях с посланията на историческата наука. Пропастта между нас расте.

– Религия, история, поезия – на пръв поглед несъбираеми неща, а вие успявате да ги впишете в краткостта на едно стихотворение?

– Главата ми е натежала от хилядите комбинации на думи, термини, понятия и факти. Нищо в света не съществува само по себе си. Светата Троица е единоначалие с три ипостаса. Няма или има доказателства за съществуването ѝ? Всеки би отговорил по различен начин. Бог е един в многобройните си въплъщения. Но Бог е и Слово. Затова всичко е събираемо и се вмества там, където искаме да го поставим.

– Не е ли твърде сложно с малкото думи в един стих да предадете вашите лични послания и усещания?

– Започнах да пиша в рима на последната седалка на училищния автобус на връщане от една екскурзия в Черепишкия манастир. Все едно скъсах някакви окови и никой не можеше да ме спре. Мисля и редактирам постоянно. Рядко ми се отдава да напиша нещо, и то да е окончателно. Възприемам се като вербален диверсант и ретрограден оптимист. Сигурно е сложно, но обичам краткостта. Това ми помага в израза.

– Открихте ли смисъла на човешкото живеене?

– Може би, ако ме затворите в глинен питос като Диоген, ща не ща ще ви отговоря. Ако смисълът е един, то той ще бъде, че сме се родили на тази земя, защото е имало смисъл. Намеренията на Бог за нас не съвпадат с нашите намерения. Този урок още го уча, а и преподавам от време на време.

– Търсите ли себе си и днес?

– Въпросът е дали се намирам, когато се търся. Склонността ми към усложняване на обикновените наглед неща влиза в противоречие с тяхното естество. Усетя ли момента на несвойствена претовареност на нещо, веднага се захващам да го опростя. Разбирането, че съм съставена от безброй прости неща, не е толкова лесно за мен. Търся себе си, когато разсъждавам. Търся себе си, когато се опитвам да предам очевидното, невидимото за другите. Задам ли си въпроса: „Къде си?“, да се намеря отнема доста време.

– Изморяват ли ви тежките отношения с хората или Ви дават друга възможност?

– Различното отношение към едно и също нещо може да е достатъчно натоварващо, особено когато има непреклонност в отстояването на позиция и е невъзможно разумно решение. Понякога има битки, за които не сме подготвени, понякога има битки, за които сме се готвили цял живот, но въпреки това не ги печелим. Обикновено оставям нещата да се случват без съпротива до момента, в който станат разрушителни и за двете страни. Дълго се учих да си тръгвам първа. Да си тръгнеш не означава да се предадеш, означава, че твърде дълго си търпял. Има други битки и други каузи, които имат смисъл.

– След новата стихосбирка „Дискордия и Конкордия“ какво да очакваме в това Ви начинание през тази година?

– Очаквайте неочакваното. Обичам оксимороните и често ги употребявам. Така че, стига да имам здраве и сили, ще събера достатъчно мисли и впечатления, с които да обогатя представата Ви за света. Светът е различен за всеки от нас и нека се изненадваме взаимно.

– Вие винаги сте живели на вода. Това някаква житейска поличба ли е?

– Предполагам, че Висшите сили са разчели, че на земен човек като мен, ще му трябва доста вода, за да не е статичен и прикован към нещата и хората. Неизбежно е било, защото съм се родила на Йордановден. От българските народни приказки обичам „Златното момиче“, защото магията на водата, отразява характера и същността на човека. Каквото дадеш, това и ще получиш.

– Какво би се искало най-често да променяте –цвета на косата, дрехите или…

– Виждам цел, не виждам препятствия! Подхожда ми всякаква промяна, свързана с целите. Заради своята консервативност се опитвам да излизам от роли, които недокрай разбирам. Промяната за мен е константна величина. Има неща, които винаги променям. Включително и отношението си към хората, ако видя, че и те се променят.

–  Как се пазите от лошите хора?

– Не се пазя. Предизвиквам ги, за да им премеря лошотията. Някои се изпаряват завинаги, други държа за пример. Отнасям се към тях с разбиране. Иска ми се да ги оправдая. Намирам начин, въпреки напомнянето, че кривото дърво се оправя, но кривия човек – никога. Боря се докрай със себе си, за да дам шанс на човек да покаже добрата си страна. Ако се появи такава, аз общувам само с нея. Какво правя с другата? Преставам да я срещам. Аз съм от хората, които търсят в изгнилия плод семенцето, за да го засадят. Ако прорасне от него пониче, означава, че нищо не е изгубено докрай. Така е и с хората. Понякога ставам рязка и откровена. В мен се въплътява змей, който изгаря всичко по пътя си. Връщане няма. Пазя се от лошото в себе си, така се пазя и от лошите хора.

– Защо все пак има смисъл да се пише поезия?

– Вдъхновяващо е. Уменията и знанията, придобити в годините, минават през чувства и емоции, които са индивидуални за всеки от нас. Способността за реминисценция на бегли спомени за неща, които са ни впечатлили, и възможността да им вдъхнем нов, невероятен за света живот, ни прави до известна степен създатели на реалност. Божествена искра има в осъзнатите личности, в готовите да променят себе си заради другите.

Автор на интервюто: Венелин ТЕРЗИЕВ

The post Търся в изгнилия плод семенцето, за да го засадя (Разговор с поетесата Илияна Кръстева) first appeared on TetraDkaTa.

Константин Павлов

Вие сте дълбоко свързана с книгите – как се разделяте днес с тяхното хартиено усещане?

Може би очаквате, че като аналогов човек от времена, когато книгите бяха дефицитна стока и се продаваха под щанда, страдам от трансформацията им в един друг, на пръв поглед нематериален свят. И да, факт е, че ароматът на мастило и усещането от допира до недокосвана все още от никого хартия за мен са изключително изживяване. Но на практика хартиеното усещане не ми липсва. Да, продължавам да купувам и да чета много, но нямам предпочитание към една или друга форма на книгата. Вашият въпрос, обаче, ми припомни как преди много години на един кандидатстудентски изпит по журналистика се падна темата „Ще изяде ли мишката книжката?“. Спомням си и последвалата дискусия, след която в общественото пространство се оформиха два неприемащи се един друг лагера, като самата аз младежки самоувереното заех страната на тези, които твърдяха, че мишата ще изяде книжката. Ако живеехме по времето на гоненията на вещици съм сигурна, че немалка част от моите познати биха ме поставили на клада за тези ми твърдения. Слава Богу, цивилизационният процес им беше отнел тази възможност. Днес дигиталната книга заменя хартиената и ние имаме щастието да сме съвременници на този процес. Това е велик момент от човешката история, защото благодарение на него четенето е все по-широкодостъпно и възможно. Имаме привилегията да живеем във време, когато се чете най-много точно поради тази достъпност на текстовете. Друг е въпросът какво точно се чете, но винаги редом с добрите текстове е имало и много „шлака“. И тук именно е ролята на тези, които управляват и направляват информационните потоци – издатели, редактори, създатели на сайтове, писатели, журналисти, коректори… Отговорността пред добрия текст, вярната информация и не на последно място – посланията, които дадена литература – било тя научна, художествена или публицистична – отправят към своите читатели, е онзи критерий, който заличава разликата между хартиената и нехартиената книга. Преди доста години първоначално прочетох „Атлас изправи рамене“ на Айн Ранд в електронен вариант, но това не промени отпечатъка, който книгата остави в мен, а съвсем наскоро разгръщах хартиената ѝ версия, за да си припомня отделни моменти.  Така че – трагедия няма, или поне не в това, че хартията се цифровизира. Нека се възползваме от възможностите, които този процес ни предоставя и отстояваме правото на добрата, на качествената литература и изобщо текст. А формата, под която ще четем, е въпрос дори на бъдеще. Може би точно сега някъде изпробват следващата „нова“ нехартиена книга.

Какви са първите Ви спомени с книгите и какво оцеля във времето като усещане?

Първите ми спомени, разбира се, са от домашната библиотека. Всъщност – бяха две – една „малка“ в детската стая с книги за нас със сестра ми, и една в стаята на родителите ни. Именно в тази „голямата“ библиотека обичах да се ровя и да чета неща далеч надхвърлящи познанието ми. Там стояха и тежките енциклопедии, по които учех дори и в студентските си години. Тогава все още преподавателите не продаваха своите учебници като залог за оценка по време на сесия. Тези стоково-парични образователни отношения са откритие на по-късни времена и, макар и косвено, досегът ми до тях ми остави чувство на неприемане и доза погнуса към създателите им.

Запомнила съм и как родителите ни, обикновени хора, се стараеха това, което ни е необходимо за училище, да го имаме. Навика да купувам книги съхраних и като студентка, когато всеки месец отделях от немногото средства, които ми даваха, за да си купувам книги. Така е и до днес. И ако все пак има нещо, с което книгите ми създават проблем, то е това, че при всяко мое местене, а такива са ми се случвали многократно в живота, аз трябва да отсея какво мога да взема в следващия си дом и къде да ги съхранявам. Но това са приятни грижи и не отменят „нездравословния“ за ограничените пространства, в които живеем навик да продължавам да ги купувам.

Вие имате изключително добри аналитични и есеистични творби, като тези, посветени на творчеството и на живота на Станка Пенчева и Мара Белчева. Успявате ли да откриете връзката между времето, което се отдалечава от тяхното творчество?

Благодаря за оценката! Пиша рядко, пиша сравнително отскоро, а когато това ми се случва, водещи са не емоцията и стремежът да „обрисувам“ съвършения образ на който и да е автор, а същината на написаното от него. Когато пиша за нечие творчеството често си повтарям онзи стих на Константин Павлов, в който ни напомня, че: „Геният е несъвършен. Бездарието е по-близо до абсолюта!“.

С въпроса си обаче ме замислихте какво е това, което ме свързва – мен и моето време, с тези две изключителни жени. Талантливи и одухотворени, и двете живеят овъгляващо влюбено. Да пиша и за двете беше предизвикателство, защото да сложиш името си до талант от техния ранг, е изпитание. И трябва да звучиш не просто възхваляващо, а да обясниш, да покажеш, да извадиш това, което си струва да се знае и помни. Напудрените и помпозни думи принизяват качествената литература. Когато „посегнах“ към тези две имена осъзнавах, че възклицанията „Ох!“, „Ах!“ и повтарянето колко са велики няма да накарат никой да прочете каквото и да е от тях. А нали всъщност писането за някого трябва да доведе до интерес към творчеството му? С празни хвалебствени слова това не се случва. Стараех се статиите да са четими и достъпно написани, да изтъкват качествата на Станка Пенчева и Мара Белчева, като се опирам на стихове, а не на щекотлива информация, каквато и без това неконтролираното информационно пространство бълва ежедневно.

Да, много неща ни отдалечават от тях, но си струваше да се опитам да намеря това, което ни приближава, а именно – вечните човешки ценности. Надявам се да съм намерила път към сърцата на читателите за тези две изключителни жени и писателки, и да съм провокирала и насърчила да ги прочетат отново.

Скоро публикувахте две свои рецензии и материали за представяния на книги на младата писателка Марина Йорданова и на утвърдената Габриела Цанева. Как усещате младите и утвърдените автори? Не се ли нуждаят всички от подкрепа?

И за двете писах с удоволствие. И не по поръчка. Всъщност и двете не знаеха. Инициативата беше моя. Търсейки отговор на въпроса „Защо?“ си давам сметка, че те много си приличат – и Габриела Цанева, и Марина Йорданова са безкрайно дискретни и мили в отношението си към света. Неподкупни в своето творчество те търсят път към сърцата на читателите като с всяко следващо произведение „надскачат“ себе си. Може би и това ме заплени и предизвика.

А относно подкрепата – всеки се нуждае от такава. И младите, и утвърдените имена имат нужда да чуят мнението на другите, да проверят верността на компаса си. Творецът е ранимо същество, много често и себично, но тук и с двете определено случаят не е такъв.

С творчеството на Габриела Цанева съм запозната от години, но стихосбирката ѝ „Зад гърба“ ме „хвана“ като читател с многопластовото представяне на времето, пречупено през погледа и на твореца, и на учения. В стихосбирката ѝ за себе си открих поетическите видения за паралелния ход на „човешкото“ време и времето на часовника. Поетическите пространства на книгата са завладени от времето и пространството като физическа граница и като територия на духа и белег от допира с други светове. Във всяка от творбите е закодиран спомен от минало, което не се е случило, и бъдеще, което няма как да видим когато се случва.

Габриела Цанева определено не е „лесен“ автор, тя не се чете „на един дъх“. Но ако дори в един читател тази статия е предизвикала интерес към нейното творчество, смятам, че си е струвало.

А що се отнася до Марина Йорданова – това момиче носи целия финес на творческата личност. За годините си е изключително уверена, което ме радва. Съзнава собствената си сила, но това не я превръща в напорист преследвач на писателска „кариера“ на всяка цена. На автори като нея, работещи с отдаденост и с отговорност пред словото, си струва да се подаде ръка, а имената им да излязат от тесния кръг на семейни познати и приятели. Изключително трудолюбива, с много фино отношение към думите, Марина носи потенциала да бъде писател. И вярвам, че ще успее.

И тук ми се иска да кажа няколко думи за една голяма липса на днешното време, а именно – липсата на качествени обстойни предговори и анализи към нови книги и издания. Спомням си как навремето когато видех, че автор на предговора е например Димитри Иванов, знаех че книгата си струва. Четях въвеждащия материал и той ме ориентираше дали да продължа със самата книга. Модата за „резюмета“, в по-голямата си част хвалебствени и несъдържащи стойностна информация за произведенията, не помага за това да приучим младите да четат. Отговорността към думите е изключително важна и хвърлянето им на халос омаловажава тяхната стойност и тази на техните автори.

Неотдавна писахте за Пеньо Пенев – и как откривате света през неговите думи?

Боли ме от забравата и непризнаването. Не можеш да отречеш таланта. Можеш да го оспориш, но не можеш да го заличиш. Недостойно е, само защото е присъствал в социалистическите учебници по литература, да отречем всичко, написано от Пеньо Пенев. Или почти всичко, защото същевременно се ширят негови „пиянски“ стихове, за които, когато някой ми ги цитира, питам дали си е направи труда да провери тяхната достоверност. Съзнавате, че въпросът е риторичен. Само че резултатът е, че след години, когато някой реши да провери кой е Пеньо Пенев, ще попадне на тези стихове и на тази информация и това ще се превърне в неоспорима истина. Затова когато пишем или цитираме някого, сме длъжни да бъдем коректни към цялостната картина. Пеньо Пенев е страдал от негативното отношение към себе си и към творчеството си. И тъй като въпросът Ви е за това как самата аз виждам света през неговите очи, си давам сметка за болката от това, с което се е сблъскал. За съжаление много образи и черти от тази действителност можем да видим и днес. Картината е по-лустросана и бляскава, но болката от непризнаването, неприемането и отхвърлянето е същата за хората, които я изпитват. Болката не се променя, доброто не се променя, лошото – също. Можем да се променим самите ние и да превърнем света около нас в добро място за живеене. Достатъчно е да притежаваме силата да приемем, че когато някой е по-добър от нас, това не го превръща в наш враг.

Не можем да не отбележим Рецептата ви за човечност – през погледа на Антоанета Добрева. Каква е вашата лична рецепта?

Антоанета Добрева е музикант по образование, а в гените ѝ са закодирани музика и доброта. Залисана в поддържането на сайта „Културни новини“ тя така и не успява да събере всички тези истории, които са ѝ „намигнали“ и са я накарали да ги запише. Като автор я открих сравнително наскоро и бях впечатлена от таланта ѝ да „улавя“ истории и  лекотата, с която може да те разсмее и разплаче едновременно. Удивителна е дарбата ѝ да наднича като непослушно хлапе иззад дувара и да превръща трагичния детайл в смехотерапия. Затрогващи са разказаните с финес и щипка неподправен хумор човешки истории за съдби на чепати странници с послание за доброта. Това може да го направи човек достатъчно изстрадал и достатъчно неподдал се на страданието. Може би в неподдаването на страданието и стремежът ми да поглеждам с усмивка на деня, е и моята лична рецепта за човечност.

Къде откривате най-добрите думи?

В добрите хора, които срещам непрестанно. Съвсем наскоро едно обаждане „стовари“ върху мен тонове доброта – приятел от детинството, разбрал, че имам проблем с възрастната си майка, се обади и ми даде усещането, че доброто е вечно. Няколко думи и светът се подреди – това усещане за човещина в хората е безценно.

Как се справяте с лошите думи и лошите хора, които – искаме или не – са около нас?

Боледувам ги. И търся лек, който да ги превърне отново в добри. Защото всеки човек е добър, но в даден момент някъде нещо е прекършило тази негова доброта. И ми се иска всеки да може да намери своята капка „жива вода“, която да оздрави раните.

Необходими ли са ни такива пространства като Tetradkata.com?

Пространства като Tetradkata.com са част от онзи процес на трансформация на четенето, за който говорих в началото на нашия разговор. Дали са нужни? Етикетът изисква да кажа да. Но моят отговор е предизвикан не от сервилно отношение към сайта, затова ще си позволя да бъда по-многословна и да споделя това, което според мене превърна платформата в притегателно място за споделяне на литература и изкуство. За годините, а те са вече почти седем, в които Tetradkata.com е в интернет пространството, сайтът утвърди собственото си лице, без необходимостта от подкрепящи жълти новини и факти, наложи мярка за качество на публикуваните материали и запази добрия тон на общуване с читателите. На везните на моята рецепта за добра публицистика, това има огромна тежест. Интересът от страна на публиката говори красноречиво, че работите в правилната посока. И пожелавам на целия екип да бъде устойчив и да продължи да търси своите рецепти за добра литература.

Автор на интервюто: Венелин ТЕРЗИЕВ

The post Една среща със Силва Василева first appeared on TetraDkaTa.

ИМ-ДРЯНОВО: Кои са най-интересните личности, с които Ви срещна животът?
МАРКО ГАНЧЕВ: Имах късмет още с първия си учител в първо отделение – Русчо Тихов, който беше жив образ на просветеното благородство както по външен вид, така и по вътрешна благост, както в класната стая, така и когато избираше на всекиго от нас подходяща книга в библиотеката на читалище „Развитие”. На всичкото отгоре в Дряново имаше и жив писател – Атанас Смирнов. Не стига това, ами в дома на Смирнови живя сума време и самият гуру на левичарската литература в България по онова време – Георги Бакалов, интерниран в Дряново. Баща ми от мелницата, която беше наблизо, първо минаваше край тях за нови книги. Като прибавим пък, че на село в оная епоха всеки чичо над 50 години си имаше своя индивидуална философия за живота, а не беше телевизионен бройлер, това вече си беше цяла Сорбона или Харвард, при това без снобизма им и без амбициите им да накарат света да заживее според тяхната доктрина.

ИМ-ДРЯНОВО: В Дряново някога е имало една улица „Главна”и друга, наречена „Дълга”. Едната вървяла успоредно на реката през цялото поселище, другата се спускала от високото до реката. Пресичали се и рисували, от птичи поглед, кръстов знак. Какви са Вашите духовни пътеки, какви кръстопътища са пресичали, какви колебания за верния път са предлагали и имат ли те проекция в съвременното магистрално „благоустройство”?
МАРКО ГАНЧЕВ: Как ли са го виждали тоя кръст едно време при липсата на дронове? Навярно от хълма „Бряста” е имало донякъде птичи поглед. Само че нито дългата улица, нито главната бяха прави като авенюта и стрийтове, та едва ли сме могли да имаме някаква асоциация с кръста. Сега чак ни е ясно, че всеки си носи кръста, било то човек или селище. Световните кръстоски на онова време, разбира се, бяха доста преплетени в навечерието на Втората световна война, но сегашните са още по-усукани, та разсукване няма. Не стига, че постоянно се озоваваме на някакво кръстовище, където трябва да правим избор на посоката си, ами и самите кръстовища току се преместват в пространството на неочаквани разстояния едно от друго. Например при първата миграция на селото към града гледах как преселниците от Марча в Дряново си правят къщите само в квартала „Гилей”, който е откъм нашата страна. А тия от Геша или Цинга – там където е бил техният вход в града откъм Дряновския манастир. В Чикаго сега едва ли се заселват откъм нашата страна на океана, но плачат под оня сателит, от който се носи песента за бялото облаче, долитнало откъм нас. Това ще рече, че фундаменталният глобализъм е обречен, а се смята, че сме избрали неговата неопределеност в географията и в историята. Ако глобализмът господства в производството и във финансовата сфера, в метафизиката ще си остане безсилен. Ако разчитаме само на стожера на цифровизацията и на изкуствения интелект, няма в тоя харман да овършеем друго освен слама.

ИМ-ДРЯНОВО: Справяме ли се с разчитането на дребния шрифт на епиграмите и коя е последната, която написахте?
МАРКО ГАНЧЕВ: Епиграмата като най-маломерен жанр в литературата наистина има сходство с положението на малкия човек в обществото. Епиграмата я пренебрегват големите жанрове в литературата, малкия човек го пренебрегват големите властници в обществото, че и не толкова големите, ами и от селски кмет надолу. Симпатизирайки на малката епиграма и на малкия човек обаче, не бива да мислим, че трябва да им се дава безусловна подкрепа, само защото са страдалци. В литературата заслужава подкрепа само умната и остроумната епиграма. В обществото – само мислещият малък човек. Литературата от много векове има тоя грях – да прави от малкия човек на всяка цена и при всяко положение метафора за всенародна ценност. Но само мислещият малък човек заслужава това, а немислещият не. Защото немислещият едновременно е страдалец от гнета, но и съучастник в прилагането му. Последна епиграма:

СКАЧЕНИ СЪДОВЕ

Пули се цялата нация:
„Откъде
ни дойде
тая пуста инфлация?”
Ами от колко време
просвещаваме нашето племе,
и децата дори,
че времето е пари.
А откога е в инфлация
нашето време!
Две в едно, щеме – не щеме…

ИМ-ДРЯНОВО: От мъдростта на Вашите 90 години: трябва ли или не трябва да догонваме света и защо?
МАРКО ГАНЧЕВ: Все има ние какво да му догонване на света, но гледам, че и той забравя какво има да догонва. Древната гръцка философия възникна върху тълкуването на поетите Омир и Хезиод. През последвалите хилядолетия обаче поезията бе изтикана до положението но маргинална незначителна секта в културата. Тълкователи все по-много, а все по-малко има какво да се тълкува. Така че голямо догонване предстои да падне: както ние догонваме цивилизацията, така и тя да догонва себе си.

ИМ-ДРЯНОВО: Какво ще пожелаете на Дряново и дряновци?
МАРКО ГАНЧЕВ: Дряновци и останалите обитатели на подобните ни предбалкански долини са потомци на изтиканите от плодородните равнини техни предци. Изтикани от чужди или свои насилници към по-бедната и ронлива почва, пуснали са все пак в нея жизнени корени и са устояли през вековете срещу хапливите колебания на климатичните амплитуди. За обществено-политическите да не говорим. Тоя закален корен няма да го изтръгнат нито климатичните, нито историчните превратности и по-нататък, въпросът е да ценим плодовете му.

Източник: Исторически музей – Дряново

* Интервюто е направено през февруари 2022 г. по повод 90 години от рождението на Марко Ганчев.

Снимка: Община Габрово

The post Марко Ганчев: Литературата от много векове има тоя грях – да прави от малкия човек на всяка цена и при всяко положение метафора за всенародна ценност first appeared on TetraDkaTa.

Интервюиращ: Невена Борисова

Настоящото интервю с писателите Христо Карастоянов и Георги Янев е по повод годишнина от рождението на Гео Милев (15 януари, 1895 – 15 май, 1925). Карастоянов и Янев, които поддържат сърдечно приятелство през годините, са сред най-добрите съвременни познавачи на личността и творчеството на поета.

Георги Янев, роден 1950 г., е още журналист, литературен критик и литературен историк./1/ В продължение на много години е бил уредник в къща музей “Гео Милев”. Попада под обаянието на личността на Гео Милев отрано. Дядо му, Георги Янев-старши, е бил по едно и също време на фронта при Дойран с поета, макар че не го е познавал лично. Янев поддържа дълги години близки отношения със семейството на Гео Милев. Автор е на книгата-изследване “Баща и син” (2005), посветена на поета и на баща му Мильо Касабов, удостоена с наградата “Дъба на Пенчо”. Съставител на пети том от събрани съчинения на Гео Милев (изд. “Захарий Стоянов, 2007) с писма и документи, за което е удостоен с награда “Стара Загора” (преди това е получавал наградата за журналистическа дейност). Консултант е на документалния филм “Гео Милев в лабиринта на времето” (2022).

Христо Карастоянов е роден 1950 г. Работил е като драматург, директор на кукления театър в Ямбол, и като журналист. Автор на редица романи и сборници с разкази, оценени силно от публиката и от критиката през годините. Интересува се и от документалната страна на живота на български творци като Гео Милев, Матвей Вълев. Книгите му “Една и съща нощ” (2014) и “Животът няма втора половина” (2018) са посветени на живота и творчеството на Гео Милев. “Една и съща нощ” е наградена с “Елиас Канети”, “Дъбът на Пенчо”, “Хеликон” (от едноименното издателство). По “Една и съща нощ” Иван Добчев поставя “Гео” на сцената на Народен театър (с премиера през 2015 г). Пиесата е посветена на последните години от живота на поета.

На 15 май 1925 Гео Милев е извикан на фаталната “справка” в полицията, заплащайки с живота си за творческото си и обществено безстрашие. Ден преди това, заради поемата “Септември”, е осъден на година затвор, глоба 20 000 лв., отнемане на граждански и политически права за две години. Искал е да обжалва присъдата, след като по-рано сам е водил защитата си в съда, но съдбата му вече е била решена.

– Какво въздействие лично върху всеки от вас е оказала личността на Гео Милев? 

Христо Карастоянов: Въпросът Ви е хем ужасно труден, хем e съвсем-съвсем простичък. Винаги съм смятал, че занимаването с това нещо, дето му викаме писане на художествена литература, е чиста проба шизофрения. Честно. Шизофрения си е. Особено пък ако се занимаваш с по-отдалечено от тебе историческо време. Искам да кажа, че не е въпросът да накараш героя си да говори и действа като теб – това е лесно! – а напротив: ти да започнеш да говориш и да действаш като него. В това се уверих, докато работех „Една и съща нощ“. И още нещо. Все през тия няколко месеца взех, че най-нахално си изработих правило: „Може да не е верно, но задължително трябва да е достоверно!“.

Вероятно е помогнало. Появиха се ревюта и отзиви, в които тази достоверност се изтъкваше като положително качество. Дори в единствения за 2014 г. тотално отрицателен отзив се посочваха доста точно намеренията ми.

На мен обаче повече ми харесваха коментарите на читателите. В един форум анонимен читател каза: „Това е все едно да седнеш на една маса с Историята и тя лично да ти разкаже това-онова. Пък ти – ако щеш вярвай.” – а друг отсече: „В училище не разбирах защо Гео Милев трябва да е в учебниците. Тази книга ми даде пределно ясен отговор.”.

Не съм сигурен, че отговорих точно, но Ви уверявам, че точно така стояха нещата.

Георги Янев: При мен въздействието на личността и творчеството му е почти случайно, но и не съвсем. Дядо ми – Георги Янев-старши, е бил младо момче по време на Световната война, по-млад е от Гео Милев с година. Заедно са били на Дойранския фронт, но не са се познавали. Познавал е Гео най-близкият дядов приятел – Запрян от Огняново, Благоевградско. Той спасява дядо, когото изнася тежко ранен на гръб по време на свирепите френско-английско-италиански бомбардировки през април 1917 г., когато е ранен и Гео Милев. Запрян и дядо си гостуваха почти до смъртта си през осемдесетте години. Слушах ги в захлас да говорят за войната и за кумира им Гео… Запрян бил близък с него и често командирът им го пращал до пещерата, където Гео и немските войничета са подслушвали противниковите телефонни разговори. Понякога хващали “език” и Запрян ходел да охранява Гео до окопите, за да превежда при разпита на пленен френски или английски войник. Дядо Запрян разказваше, че Гео се държал много строго с началниците си и им правел остри бележки, че пленник не трябва да се унижава и обижда… Тези разговори на двамата продължаваха цяла седмица, надвечер дядо вадеше една тъничка жълтеникава книжка с две червени петна и рецитираше със стиснати очи: “Нощта ражда из мъртва утроба…”. Не поглеждаше в книжката, но беше разперена пред очите му! Накрая двамата тежко въздишаха и надигаха павурчето! Бил съм 8-9-годишен, но завинаги запазих потресаващото впечатление от разказа и рецитацията.

– И как продължава историята за притегателната сила на Гео по-натам?

Г.Я.: Като студент имахме упражнение по съвременна българска литература и имах задача да докладвам защо Пеньо Пенев, Усин Керим и Коста Павлов не приемат доклада на Георги Джагаров за т.н. “априлско поколение” през 1957 г. при обсъждането на младата поезия. Почти цяла книга на сп. “Септември” от 1957 г. бе посветена на тази дискусия. Не помня какво докладвах, но запомних дискусията. Пеньо, Усин и Коста не се съгласяват с тези партийни повели!… Е, сетне си платиха…

През 2000 г. в Димитровград бях помолен от домакините да взема участие в научна конференция за Пеньо Пенев, по време на Пеньопеневи дни. Бях вече уредник на музея.

Зачетох се в списанието, което нашироко отразяваше дискусията и отново изтръпнах на изказването на Пеньо. Нямаше нужда да правя справка – скандалният поет възпроизвеждаше едно към едно не по-малко скандалната статия на Гео Милев от 1924 г. “Поезията на младите!” Със същите думи, плам и категоричност на Гео. Даже повтаряше негови характерни изрази няколкократно. Накрая прави и мистификацията, подобно на Гео, с четирима свои съвременници, създавайки “единно” стихотворение, за да подчертае унификацията на поетите от своето поколение, което им се посочва като правилна посока.

Нека призная пак – наистина изтръпвах! Първата ми мисъл, прости ми, Боже, беше, че Пеньо е постъпил неразумно – да окраде големия поет и естет!  Но веднага отхвърлих тази порочна мисъл – явно младият поет е търсил сериозния естетически скандал, но… И досега не мога да си обясня как още на събранието не се е сетил никой – че там са били всички мастити професори,  литкритици и пр.

– Как бихте обобщили начина, по който Гео Милев преформатира и въздейства на българската култура?

Х.К.: Може би с една дума: със самочувствието на призван…

Г.Я.: Той е уникално явление в културата ни. Казвам култура, а не литература, защото той е поет, литературен критик, литературен историк, художник, художествен критик, философ, публицист, преводач, режисьор, пише статии дори за зараждащото се кино. Познат и уважаван творец от видните си европейски съвременници. И най-важното според мен – той твори едновременно и заедно с тенденциите в европейския и световен модернизъм, което до този момент не се е случвало. Нещо повече – вкарва нашия български принос в това направление теоретически и практически…

Убийството му е “загърляне” (б.р. Г. Янев реферира към израз, който предполагаемите убийци на поета ползват в свидетелските си показания) не толкова на българската култура, защото музиката и изобразителното изкуство продължават с известни препятствия напред. Но смъртта му опошли литературата и театъра, остави ги да летят с едно крило – крилото на реализма и битовизма. Защото модернистичното крило беше изтръгнато насила… Затова днес пак догонваме!

– Добре ли го познаваме, като общество? Има ли измерения, свързани с личността му, които има нужда да си припомним, неща, които не са достатъчно добре известни, а е нужно да бъдат?

Х.К.: Вероятно, вероятно… Може би ще стане дума в разговора ни, че от всичките многобройни срещи най ми беше хубаво при срещите с ученици. Там, като им разказвах за Гео очичките им ставаха ей такива!… Защото, така да се каже, свалях портрета от стената и им говорех за обикновен човек. Обикновен човек, който обаче се е посветил на нещо, което е смятал за своя мисия, и който е преодолявал какви ли не болки, ама е работел по двайсет и четири часа пак в името на мисията си.

Г. Я.: Аз работих в близост със семейството му. Бях близък със сестрата на Гео – Пенка Касабова. Много неща за него научих от нея. Така работих и с Леда Милева. Аз считах, че идеологемите около Гео омаловажават приноса му в българската култура, но не винаги намирах разбиране. Леда мислеше и споделяше, че е наясно, но че без тази идеологема името на баща й нямаше да знае никой днес! Тук бе права!

През 1999 г. в Стара Загора проведохме международна конференция по повод 105 години от рождението на Гео Милев, с ръководител проф. Светлозар Игов. Там Христо Карастоянов остро постави въпроса за сътрудничеството между Георги Шейтанов и Гео Милев, и за списание “Пламък” със спонсор Шейтанов, а аз документирах спора на А. Иванов с Гео Милев за комунизма в първата литературна анкета, която прави Милев във “Везни”. А. Иванов упреква Милев, че дели литературата на сити и на гладни, че е дребнобуржоазен мислител и прочие. Заявява, че е комунист и че е много естествено Гео Милев да не го публикува. Гео му отговаря подобаващо във “Везни”. Част от отговора гласи: “Историята не е социална борба и политически живот, а – ДУХ. Това дели изкуството от комунизма. И напразни са апелите за “пролетарско изкуство”. Такова НЕ МОЖЕ да съществува!”.

А. Иванов всъщност е младият и пишещ вече Ангел Каралийчев. С убийствена самоирония той на стари години разказва за резила си да спори с Гео Милев.

– Дръзко ли е да се теоретизира каква би била творческото и общественото битие на поета, ако не бе фаталната „справка“ в Дирекцията на Обществена безопасност?

Х.К.: А! По този въпрос питайте Георги Янев. Първо, защото той е посветил повече години на човека Гео Милев, отколкото го бях направил аз, и второ, защото като е пишел „Баща и син“ със сигурност ще да е усетил нещо в кореспонденцията на Гео с Мильо Касабов, което евентуално да послужи поне като податка за отговор. Аз помня как бая време същият въпрос се задаваше и за Ботев. Някои дори смятаха, че ако е бил доживял до свободата, Ботев би станал по-ужасен сатрап от Стамболов…

Г.Я.: Да, не искам да теоретизирам! Имам и историческо образование, освен филологическото, та съм наясно за “ако” в този план. Иначе споделям искрено мнението на Леда на споменатата конференция за евентуалното бъдеще на баща й в онова жестоко и мерзко време! Там тя казва следното: “Поставя се и винаги се поставя въпросът за рано загинали творци. И нашата конференция не направи изключение. В случая с баща ми ще призная, че ние в нашето семейство, човешко е, сме си поставяли този въпрос даже доста по-емоционално. За неговата гибел той до голяма степен си е “виновен”… Не само за срещата си с лейбъристите, не само с поемата “Септември” и статиите си… Бил е безразсъдно откровен и граждански нападателен  и в онова време на жестоки нрави и жестока схватка не е можело да му се прости… И други творци е имало, които са споделяли гражданските му позиции, вълнували са се от онова, което е ставало в България, но са били все пак малко по-разумни…Гео Милев е бил безкрайно неразумен и безкрайно наивен. […] близките и приятелите му за неговата неразумност са му казвали “Ама поне сега се крий! Напусни София!…”, а други са му предлагали за имигрира в Съветския съюз, той се смеел: “Глупости! За какво ще ме съдят, за какво ще ме преследват? Аз само пиша… Пък и сега ако не бъда с народа си, кога!?” Ето какви наивност и идеализъм! Може би затова майка ми, която го е познавала най-добре, казваше: “Ако се беше скрил, ако беше избягал от този голям вихър, той в никакъв случай не можеше да остане жив до Девети Септември! И след Девети!…”. Такъв му е бил характерът – той не е могъл да мълчи. Ако беше емигрирал в Съветския съюз, сигурно нямаше да се върне, каторгата му е била сигурна…Ако се беше скрил през 1925 г., щеше да пострада по-късно, най-малкото между 1942 – 1944 г.! А след Девети само един бог знае какви неприятности щеше да има, но нямаше да са малки… Така че всеки сам трябва да си отговори на този реторичен въпрос, но преди това трябва да познава Гео Милев като морал, етика и гражданско поведение. Със своята чиста душевна наивност – все пак той е и европейски възпитаник! – Гео Милев просто не би могъл да оцелее при тези наши балкански катаклизми…”.!/2/

Бележки:

/1/ Първата книга на Георги Янев “(Не)Съгласия” е наградена за литературна критика на конкурса “Южна пролет” (1995), за втората си книга “Съгласия” получава наградата на областния управител на Стара Загора.

/2/Цялата конференция е на запис и е издадена като книга от издателство “Захарий Стоянов” под заглавие “Гео Милев – неудържимата пламенност! Нови изследвания“, 2001 г., цитатът на Леда Милева е от стр. 236 – 237.

The post Мисли и страсти за живота и творчеството на Гео Милев first appeared on TetraDkaTa.

Ивелина е завършила средно образование през 2020 г. в СУ „Любен Каравелов” със специалност „Народно пеене”. По време на обучението си, освен самостоятелно, е пяла като сопран и в ансамбъл „Тракийска младост”. Има множество награди:

„Бронзова лира” в конкурса „Орфееви таланти” в Калофер през 2016 г., „Първо място” в Трети национален фолклорен конкурс „Димитър Гайдаров”- Казанлък, Първа награда в Рим в Международен певчески фестивал за ансамбъл „Тракийска младост”.

През април 2018 г. печели Първа награда и става „Лауреат” в „Трети национален конкурс за инструменталисти и певци в Търновград в категория „Класическо пеене”. Носител е на Първа награда на Младежки фестивал за театрално, Музикално и Танцово изкуство „Рошавата котка” – Пловдив. В момента е втори курс студентка в НМА „Проф. Панчо Владигеров”- София, специалност „Класическо пеене” във Вокален факултет в класа на проф. Свилен Райчев.

Мирела Костадинова: Госпожице Рашкова, до скоро сте се занимавали с народно пеене. Кога и как решихте, че ще се обърнете към операта?

Ивелина Рашкова: Откакто се помня, музиката заема важно място в живота ми. Майка ми и баба ми са почитатели на класическата музика и често ми пускаха да танцувам валсовете на Щраус, да слушам опери. Във втори клас госпожа Величка Кирова – учителката ми по музика, беше първия човек, който откри таланта ми да пея и започна да ме учи на народно пеене. Обикнах, като всяка родолюбива българка, народната музика и това ме отведе в СУ „Любен Каравелов“- Пловдив. Там, благодарение на моята преподавателка госпожа Христина Лесова, успях да се изградя като народна певица. Тя има заслугата да пазя едно тайничко и свидно местенце в сърцето си за народната песен. Благодарение на нея съм печелила много медали и награди, дори в Рим (Италия). Обичам да пея родопски песни и най-много „Излел е Дельо Хайдутин“, от която няма българин, който да не се разчувства.

Когато бях на петнадесет, попаднах на един запис в интернет, в който пееше Амира Вилехаген – холандско момиченце, на осем годинки, което разплаква журито в «Холандия търси талант». Слушах я много пъти. Не можех да повярвам, че това дете може да пее с такова чувство и толкова трудно оперно пеене. Изпълнението ù ме вдъхнови и реших да предизвикам себе си – да науча тези арии.

За около три месеца успях, без да знам италиански и как се пее опера.Опитвах се да ù подражавам максимално. Нямах никаква представа с какво се захващам. Просто почувствах със сърцето си, че това е моя път нататък и побързах да изненадам близките си какво съм научила.

Не знам дали можете да си представите каква е била реакцията на мама и баба, които са почитатели на оперното изкуство, да чуят детето си да пее “Nessun dorma” ,

“O mio babbino caro” и арията на Русалката от Дворжак. Баба ми се разплака и ме прегърна, а майка ми ме попита, дали знам какво правя. Отговорът ми беше категоричен, че искам да стана оперна певица.

От този момент започна моя път към най-великото и трудно изкуство.

Мирела Костадинова: Това не е ли изкуство, което изисква много труд и никога не дава гаранция, че ще покориш световните сцени. Така ли е?

Ивелина Рашкова: Както споменах, в началото дори и не предполагах, колко труд стои зад едно изпълнение. Ще цитирам думите на един велик български тенор – Камен Чанев, който изгубихме скоро: „Един певец се учи не с години, а с десетилетия”. Това е изкуство, в което не можеш да кажеш, че на определен етап си постигнал всичко. Непрекъснато трябва да надграждаш и да повишаваш нивото си. Да не се уповаваш на таланта си, а да го развиваш. С упорит труд, търпение, постоянство и любов към това изкуство можеш да се постигнеш много. Гаранция наистина няма, но си заслужава усилията.

Мирела Костадинова: Кои са любимите Ви арии, които с удоволствие изълнявате?

Ивелина Рашкова: Моцарт е един от любимите ми композитори и поради тази причина обичам да изпълнявам арии от негови произведения. „Giunse alfin il momento” от „Сватбата на Фигаро”, арията на Лиу – „Signore ascolta” от „Турандот” на Пучини. От любимата ми  опера „Бохеми” – „Donde lieta”- арията на Мими, „Quando m’en vo”- ария на Мюзета. Скоро пях арията на Мария – Десислава от едноименната опера на Парашкев Хаджиев, която почуствах наистина близка до моята същност.

Мирела Костадинова: Да посетиш оперно представление е скъпо удоволствие в България. Кое е последното, което сте гледала?

Ивелина Рашкова: Скъпо удоволствие, но като си представя колко средства и труд са необходими, за да се прави това изкуство. Заслужава си. Имам голям късмет и съм щастлива, че съм от Пловдив, град, в който оперното изкуство е на почит. Редовно посещавам фестивала „Opera open” и последно гледах операта „Севилският бръснар” – постановка на Нина Найденова – забавна, интересна, със съвременен поглед върху творбата на Росини, със забележителното участие на Кирил Манолов в ролята на Фигаро, Розина – прекрасната Светлана Иванова, Дон Бартоло – Евгений Арабаджиев, Берта – невероятното мецосопрано  – Валерия Мирчева, на която чествахме юбилей – 40 години на пловдивската оперна сцена.

Мирела Костадинова: Кой композитор Ви впечатлява с музиката и биографията си? Защо?

Ивелина Рашкова: Както споменах, Моцарт е гениален  композитор, от когото се възхищавам. Велик, актуален, дори и сега. Моцарт свири на пиано от четиригодишен, а на пет години композира първите си произведения. Като малко момче овладява изключително добре и цигулката. Получава поръчка да напише опера, когато е едва на дванадесет години. На седемнадесет вече Волфганг А. Моцарт вече имал зад гърба си над 40 шедьоври.Той е бил най-младият член на Филхармонията в Болоня, както и най-младият носител на Ордена на Златната шпора.

Йохан Волфганг фон Гьоте пише за него „Явление като Моцарт си остава чудо, което не може да се обясни“. Неговата музика е въздействаща, успокояваща. Научно е доказано, че сонатите и концертите на Моцарт влияят положително върху умствената и емоционалната сфера на човека. Дори се използва като средство за терапия при болест на Алцхаймер и за деца с изостанало развитие.  Смъртта на Моцарт е покрита с тайнственост, вместо да бъде почетен като един от най-великите композитори.

Мирела Костадинова: Кои са учителите Ви по оперно пеене?

Ивелина Рашкова: Първите ми уроци по оперно пеене и солфеж започнах при госпожа Кристина Михова. После имах честта и привилегията  с моето обучение да се заеме един от най-добрите български баритони,  директор на „Софийските оперни семинари“ и преподавател в Болонската музикална академия  – Маестро Петър Данаилов, на когото дължа сегашното си ниво.  През 2020 г. участвах в „Софийските оперни семинари“, като там имах удоволствието да ме обучава проф. Генко Гешев – преподавател  в Университета „Дюкейн” Питсбърг, САЩ и ръководител в Международната оперна академия в Болоня. В момента съм втори курс в НМА”Проф. Панчо Владигеров” и мои преподаватели там са проф. Свилен Райчев и асистент Габриела Георгиева.

Мирела Костадинова: Какви участия имате до този момент?

Ивелина Рашкова: Пяла съм в концерти в Пловдив, София, Боженци, Габрово, Велико Търново. Участвала съм в конкурси във Варна – „Art Stars – Звезди на изкуството”, във Велико Търново – „Търновград”, където станах „Лауреат” в категория „Класическо пеене”, в пловдивския фестивал”Рошавата котка” взех „Първа награда”, „Първо място” и медал имам от фестивала „Осенний реверанс” в Бургас. Взех участие и в „Софийски оперни семинари”, както споменах.

Мирела Костадинова: Разкажете ни за малките си концерти в село Боженци?

Ивелина Рашкова: Моята майка е техен инициатор. Всичко е започнало от детските ù години, когато в коридора на старинната къща, тя е организирала всички почиващи през лятната ваканция деца в Боженци, да се изявяват пред родителите и съседите. Това са били много забавни  и интересни събития, за които всички присъствали си спомнят с умиление.

Майка ми си спомня разказите на своята баба и кръстница, които са родени в Боженци за Читалището, където е имало изложби на ръкоделия, рисунки, там учениците са изявявали талантите си. Моят прапра дядо – Недьо Петков е бил директор на прогимназията, учител по математика и отлично свирел на тромпет. Оттам идва идеята и продължаване на традицията да се изявя и аз, като талантлива потомка на този род интелектуалци. С голямо усърдие и любов майка ми направи програмата, афиша и поканите за първия концерт. Той се състоя  в нашата къща. Събраха се петнадесет човека. Имаше и правостоящи. Това означава, че има глад за това изкуство, който трябва да бъде подхранван. Последва и голям концерт, в Читалището, на който прие да ме подкрепи  с голямо желание младия тенор Андрея -Славомир Мирчев – с множество изяви в България и чужбина – син на примата Валерия Мирчева, за която споменах преди това. Отвън, по време на концерта, влязоха семейство французи и го изслушаха с огромен интерес. Залата събра 40 души, които останаха възхитени.

Това ни мотивира да повторим събитието, като вторият път беше самостоятелен. Срещаме обаче затруднение с техниката. Колко хубаво би било да има пиано, където освен корепетитор, може да свирят още неизявени потомци на божанкалии. Много жалко, че до мен стигна слух, че такова е било дарено, но отказано, поради невъзможност от средства за поддръжка (акордиране). Ако имаме и следващите години разрешение и подкрепа от ръководството на АИР- село Боженци, тези концерти ще станат една прекрасна традиция.

Мирела Костадинова: Къщата, в която пеете е дом с богата история. Какво знаете за нея?

Ивелина Рашкова: Къщата е строена преди 150 години. Има богата история, наистина. Таваните на дома са рисувани. Има уникална архитектура. Единствената с метална тераса и стълбище. Построена за децата му от прапра дядо ми, Калчо Симеонов Дрянков, който е бил първият окръжен управител на Габрово и участвал в създаването на Първата българска конституция.  Един от синовете му – Иван Дрянков е бил първият мъж на Лора Каравелова, дъщеря на Петко Каравелов. Той е пеел много хубаво. Имал е прекрасен и мощен глас. Може би това е впечатлило Лора, като голям почитател на изкуството.  Като снаха в къщата на Дрянкови на Лора не са липсвали семеен уют и обич. Свирела е на единствената по рода си в България пианола, която е стояла в една от стаите. Оглеждала се е в кристално огледало. От металната тераса, единствена за селото, е хвърляла бонбони на децата.

Мирела Костадинова: Вдъхновява ли Ви село Боженци и с какво?

Ивелина Рашкова: С нетърпение очаквам лятото, защото не пропускам възможността за почивам дори за няколко дни там. Атмосферата, въздуха, самата природа е невероятна, неповторима и зареждаща. Сякаш времето е спряло! Самото име Боженци, носи божествена енергия, която изпълва всичко наоколо. Препоръчвам на всеки да посети това райско кътче.

Мирела Костадинова: Къде и с кого мечтаете да пеете?

Ивелина Рашкова: На този етап си мечтая да застана достойно до моя учител –  Маестро Петър Данаилов  и да изпеем един от любимите ми дуети от „Дон Жуан”- „La ci darem”.

Мирела Костадинова: От къде и как си набавяте пищните рокли за сцената?Кой изработва тези богати сценични тоалети?

Ивелина Рашкова: Оставила съм майка ми да се грижи за моя сценичен външен вид. Тя подбира роклите ми, аксесоарите и бижутата за тях. Трябва да попитате нея за това.

Мирела Костадинова: Когато сте насаме със себе си коя оперна прима обичате да слушате?

Ивелина Рашкова: Много певици ме впечатляват и обичам да ги слушам, но Гена Димитрова е моя идеал, пример за подражание, колос. Изпълненията ù ме карат да почувствам емоция с всяка клетка на тялото си.

Мирела Костадинова: Тези дни Софийска опера и балет отпразнуваха 80 годишнината на  Анна Томова Синтова. „Примадона със сърце”, така я наричат… Коя от нейните роли Ви впечатлява?

Ивелина Рашкова: Велико и прекрасно сопрано, много харизматича и артистична, топъл глас, който гали душата. Думите ù „Изкуството отваря сърцата на хората, пробужда вярата в светлото и истината“ звучат като послание към всички, които обичат или са се отдали на изкуството. Харесвам я в ролата на Дездемона от „Отело” на Верди, Норма от едноименната  опера на Белини, Аида от Верди. Любимо нейно изпълнение ми е на арията на Леонора „Pace, pace mio dio” –от „Силата на съдбата” на Верди.

Мирела Костадинова: Елена Доскова Рикарди е първата българка покорила „Ла Скала“ в ролята на Лиу от операта „Турандот” от Пучини през януари 1929 г. Тайно мечтаете ли да стъпите там?

Ивелина Рашкова: За нея знам, че е от Габрово и са я наричали „българската роза”. Самият факт ме кара да се чувствам горда българка!Няма оперна певица, която да не мечтае да пее в „Ла Скала”, но за пореден път казвам, че за мен това е една доста смела мечта, поне на този етап. Все пак, всички наши мечти могат да се сбъднат, ако имаме куража да ги преследваме.

Мирела Костадинова: Какви други занимания и интереси имате извън оперното пеене?

Ивелина Рашкова: Обичам да рисувам, да чета, да гледам филми и да се разхождам сред природата.

Мирела Костадинова: Ако габровци Ви поканят на голям концерт, бихте ли приела?

Ивелина Рашкова: Ооо, би било привилегия и чест за мен! Чувала съм, че  габровската публика е много интелигентна, емоционална, разбираща и носеща възрожденски дух публика.

Мирела Костадинова: Какво не Ви попитах, а искахте да споделите с нас?

Ивелина Рашкова: Бих искала да препоръчам на моето поколение да посетят поне веднъж един класически концерт, опера, оперета или балет, за да се докоснат до това изкуство. Може би ще намерят липсващата емоция, а може би не, но си заслужава да опитат. Аз го направих и това промени живота ми, възприятията ми. Усетих, че това изкуство ме доближава до Бог и ме зарежда!

Автор на интервюто: Мирела КОСТАДИНОВА

The post Наследничка на стар боженски род мечтае да покори “Ла Скала” first appeared on TetraDkaTa.

Не пише текстове, само се упражнява да вижда, чува и мисли, да разбира и забелязва у своите ученици различното, моженето, таланта. Писането е като четенето – живот, тишина, самота, откровение. Рядко споделя, защото смята, че сътворяването на текст е самотно и лично занимание. Но все пак текстът истински съществува, когато намери своите читатели.

Наградите през годините са призовете и отличията на нейните ученици в  състезания, конкурси и олимпиади.

TetraDkaTa.com: Свързана сте с литературата както в професионален, така и в личен план. Кое според вас крепи статута на хуманитаристиката в съвременния  технократичен и като че ли неизбежно утилитарен свят?

Владилена Катевска: Да, литературата е моето верую и призвание както в професионален, така и в личен план. Верую, защото вярвам, че словото е в началото на света, а изучаването на писмените паметници е знание, което никоя друга наука не може да даде в такъв вид, да не забравяме, че от първите опити на човека да разкаже света и себе си са възникнали и останалите науки.

Призвание, защото вече 28 години съм се посветила на мисията да възпитавам младите хора чрез литературата да бъдат по-добри, по-човечни, по-мъдри, да учат и да знаят не защото трябва, а защото искат да опознаят този невероятен и изпълнен с предизвикателства свят. Уча ги да виждат красивото не само извън, но и вътре в човека, да се замислят за изминатия хилядолетен път в човешката история, когато, разказвайки, сме сътворявали светове. Вярвам, че умението да се прави анализ на художествен текст, е умение да се прави анализ на света и човека, провокация да се търсят скритите механизми, които движат човечеството напред. А световната литература е добър учебник!

Смятам, че в съвременния свят не може да бъдеш технократ, да владееш до съвършенство новите технологии и да създаваш нови, ако не си добър хуманитарист, ако в душата ти не покълват съмнението, желанието да изпитваш и прекрачваш граници, да надскачаш егото и собствените си възможности. Само човек, който дълбоко в себе си се е докоснал до тайнствата на словото и се  е опитал да ги опознае, може да бъде добър технократ и човек на бъдещето. Вярвам в това и затова всеки ден се опитвам да предавам този опит и тази увереност и на учениците си.

За мен още литературата е откровение, личен акт на себепознание, любимо занимание в свободното време. Мисля, че няма ден, в който да не съм прочела поне един ред!

TetraDkaTa.com: Вие сте дългогодишен преподавател по български език и литература. Пред какви затруднения е изправен учителят в днешно време?

Владилена Катевска: Трудностите най-вече произтичат от това, че все по-малко се чете, всъщност четат се много ерзац материали в онлайн пространството и излизащи на книжния пазар, но истински хубавата книга се оказва за младите хора трудно и непосилно четиво. Затова се опитвам да следвам един принцип, който приех като послание от мой преподавател в университета – поне малко от всяко литературно произведение да се прочете – част, откъс, страница, защото ако не днес, то утре порасналият ученик може да се върне към тази книга. Спомням си как в първите години на учителското ми поприще не гледахме с добро око и даже леко се надсмивахме над онези учители, които четяха на учениците произведенията в час. Ние нямахме време за такива неща, защото нашите ученици тогава четяха много и извън заложеното в програмите, бяха любопитни и искаха от нас повече, затова се впускахме в обширни анализи и интерпретации, изследвахме, пишехме заедно с учениците статии, организирахме семинари,  представления и много други. Но днес, ситуацията е друга, радвам се, когато прочета част от текст в час и виждам след това реакциите, като:  „о, този текст звучи много актуално“ или преди години по повод на „Чичовци“ на Вазов ми казаха: „то този текст бил много забавен и взе, че ни хареса“ (а Калоян [Христов – б.а.] толкова го впечатли, че даже направи и драматизация!)

Но друго ме тревожи повече – изгубването на думите, все по-малко думи знаят и ползват като обем младите хора,  понякога се изненадвам какво не знаят и не подозирам даже, че не го знаят, докато не ми кажат. Например преди три-четири години така се случи с „пристан и заслона“ от стихотворението на Дебелянов „ Да се завърнеш“, а наскоро ме попитаха защо и в какъв смисъл употребявам словосъчетанието „в навечерието“ по повод на това, което казах за  „Под игото“, че отразява събитията и процесите, случили се в навечерието на освободителната борба в България.

Други се проблемите с организацията на учебния процес, който смятам, че трябва цялостно да се реорганизира, и нищо, че имаме нов закон, промените се случват на парче, няма цялостна концепция, въпреки че се твърди обратното. Променят се програми, говори се за технологии в училище, но не се прави необходимото да се запазят добрите модели и над тях да се надгражда. Много от нещата, които се предлагат сега с гръмки и модерно звучащи наименования, ние вече сме ги правили, но сме имали свободата да ги правим, а днес тази свобода е илюзорна, защото, за да работиш по проект, не те оставят да се съсредоточиш върху съдържанието, но изискват перфектна документация. А не можеш да си добър в развитието на една идея, ако трябва да я вкарваш в графици, в попълнени кутийки, да отчиташ взети часове. Например как се прави театър от 14.30 до 15.30 часа. Та, ние сме стояли с часове в училище или на сцена, за да направим спектакъл и никой не ни е проверявал дали точно в 16.00 ч. си в точната стая,  с точния брой ученици. Освен това според мен  учебният час като времетраене трябва да се намали, защото учениците вече не могат да задържат внимание повече от 20 минути и това времетраене все повече намалява.

Като цяло ме притеснява най – вече формализмът, наложен в съвременното училище, все повече се отнема душата на училището, отнема се спонтанността в общуването между ученици и учители и ако нея все още я има, то е благодарение на усилията на тези учители, които не са се отказали да работят със сърце, въпреки променящите се условия.

TetraDkaTa.com: Как четат подрастващите? Тук е моментът да ни разбиете представите за широкото убеждение, че младите не четат. Или…

Владилена Катевска: Моите ученици четат, даже и в час, макар и произведения извън програмата, не всички, но все пак четат, въпреки че не съм сигурна в качеството на литературата, която четат. Увличат ги бързите, динамични сюжети, любовните истории, които грабват вниманието и ги отвличат от съвремието. Литературата винаги е била убежище за самотните, тъжните, неразбраните,  които намират своя  свят и себе си в прочетеното, така че няма лошо в това какво четат, важното е да четат. Притеснява ме фактът, че намират класическите произведения за скучни и трудни, което донякъде е вярно за тях с оглед на динамиката, в която живеят, но поне се опитвам да ги убедя, че всичко ново и интересно, което сега ще прочетат, е  имало своя първообраз  и е възникнало на основата на класическите модели. А  за да имат вкус в подбора на книги, е добре поне да познават някои от тези модели, за да си изградят критично мислене и усет като читатели. Част от младите хора искрено признават, че им е скучно да четат и когато стане дума да прочетат две-три страници текст, смятат, че това е свръх техните възможности.

TetraDkaTa.com: Толкова ли е зле положението?

Владилена Катевска: Не е толкова зле положението, но само ако успеем да помогнем на учениците да развият критичното си мислене, което е трудна задача, но не и невъзможна.

TetraDkaTa.com: Какво е вашето професионално мнение относно механизмите за повишаване на функционалната грамотност на учащите?

Владилена Катевска: Всъщност с гръмкото име „функционална неграмотност“ се завоалира (а не се решава) един сериозен проблем – умението да се чете с разбиране, с осъзнаване и с  позиция. Мисля, че понятието се клишира, а като всяко клише, вече нищо не казва, освен това се дефинира погрешно от много хора, като например дали това, което четеш, ще ти послужи в живота.

Четенето с разбиране е сложен процес и изисква знания и умения – аз често казвам на моите ученици, че в бъдеще, който владее информацията и може умно да я управлява, ще бъде богат, но не в смисъла на финансово изражение, а че ще има предимство пред другите, че ще владее механизмите на оцеляването и справянето с критични ситуации. Но не разбирам четенето с разбиране така, както ни го поднасят в тестовете и в частност в тестовете на PISA, защото отговарянето на тестови въпроси към текст, таблица или изображение, може да бъде заучено като модел. Четенето с разбиране според мен означава да познаваш различни модели на човешки отношения, на механизми, по които работят и се развиват човешките общества, на общуването и правилата на комуникативния акт. Всичко това не може да се заучи, но може да се постави като основа в училище – не като се наизустяват сухи знания, а като се провокира вниманието към откриването на връзки и зависимости между отделните науки, които представят човека и света в различните му измерения. Затова сега се правят опити да се въведе интегративно преподаване, но това ще е труден процес и ще мине през много грешки.

В училище не е важен обемът знания, които учениците ще получат, а умението да обработват информацията. За съжаление, много малко от учебните програми истински са насочени в тази посока.

Друг е проблемът с умението да се обработва информацията, прочетена онлайн, или пък да се анализира истинността на образите и въздействието ѝ. Темата е много обширна и има много аспекти, върху които си заслужава да се помисли.

TetraDkaTa.com: Новата образователна реформа доведе до редуцирането на броя на задължителните за изучаване произведения в училище. Как това повлия на качеството на сегашния подбор на класически и съвременни творби?

Владилена Катевска: Истинско редуциране нямаше, замениха се едни произведения с други, сгъсти се програмата, за да може в 10 клас учениците да завършат първия етап на гимназиалното си образование, но остана усещането, че това, макар и премислено от колеги, стана набързо, със стремеж да се вместим някак си в новия предлаган модел на двустепенно  гимназиално образование. Много дълга  е темата и заслужава истински дебат, който не се случи, или се случи частично. В момента учебната програма по литература е по-натоварена, защото произведения, които се изучаваха в 10 клас и дори тогава не бяха по мярата на ученика, сега са в 8-ми или 9-ти, само и само да стигне времето до 10 клас и да се приключи донякъде с основните произведения и от българската литература. Например в 8  клас се изучава „Хамлет“ на Шекспир, смятам че това е осакатяване на автора и на учениците. Те не могат да го възприемат като идеи и смисъл, поради възрастта и опита, който имат. В 9 клас вместо романтизмът да бъде представен с чудесните стихотворения на Байрон или Шели, на Хайне, трябва да бъде въведен чрез един доста сложен  текст  на Байрон, незавършената поема „Дон Жуан“ , в която е трудно да се очертаят основните характеристики на романтизма така, че учениците да го разберат като култура  и модел на поведение, на отношение към света.

А в 10 клас учебната програма завършва с „Тютюн“, с представянето на една глава от романа. На нас, учителите, е ясно защо е създадена такава програма, с оглед на това, че в 11 и 12 клас ще се изучават отново същите автори от българската литература, но въведени в тематични модули и така ще се надгражда, но не можем да сме сигурни дали основата, която полагаме до 10 клас ще е стабилна за такъв експеримент, който сам по-себе си е иновативен и може би интересен, излизащ извън рамките на заучаването на готови модели, но дали ще е ефективен?

Владилена Катевска: Питате ме дали имам свободата за подбор на творби, на книга я имам, но на практика – не, с толкова произведения, част от които трудни за разбиране и възприемане, няма как де се въвеждат аналогии с други, съвременни автори. Освен това учебниците са пълни с толкова нови понятия и термини, които ние, не сме си позволявали да въвеждаме за предишните си, по-четящи ученици, защото сме смятали, че са част вече от една по-висока степен на науката литературознание, която в средното училище все още не е възможна за усвояване.

TetraDkaTa.com: А кои книги трябва да бъдат включени в учебните програми по литература?

Владилена Катевска: Категорично класическите, а съвременните автори могат да се канят на срещи, да се четат техни текстове в контекста на класическите, но още не им е мястото в учебниците. Има един набор от текстове образци, които трябва да се изучават, защото в тях е заложен моделът на литературното познание и не защото някой така е решил, я защото са издържали проверката на времето и още има какво да „казват“ на хората. Например Вазов, всички го познаваме от училище с патриотичните му текстове, но вижте разказите му, те са много добър пример за социален портрет, актуален и до днес. Друг пример е Балзак – труден е, многословен, бавен като сюжет, но има такива проникновения за устройството на капиталистическия модел отношения, които и днес звучат страшно: „Тайната на големите богатства без явна причина е някое забравено престъпление, защото е било извършено изкусно!“  или „…ако изпитвате истинско чувство, крийте го, крийте го като истинско съкровище и никога не го издавайте – иначе сте изгубен. Няма да бъдете палач, а жертва!“…

Ако се познава добре моделът, всеки следващ текст ще надгражда предишните и любопитството да четеш още и още ще се увеличава.Така ще се попълва всеки ден разпръснатия по света пъзел на човешкото познание, който някой ден може и да бъде подреден и най-накрая да стигнем до въпросите за живота и смъртта, за безсмъртието и вселената, за  Бог и Абсолют.

TetraDkaTa.com: Кога и дали изобщо литературата е равнозначна на спасение?

Владилена Катевска: Винаги е равнозначна на спасение, спасение от скуката, от отчаянието, от самотата, от себе си, а в съвременния контекст понякога и от света. Четенето е не само потъване в други светове, но сътворяване на нови, където всеки и писател, и читател съучастват. А днес, повече от всякога, може да ни спаси от глобализацията, както я разбира съвременния човек, като пътуване и посещаване на колкото се може повече места или като живот навсякъде, защото литературата отдавна е глобализирала света, за нея няма граници, пътници сме всички, а пътуването се извършва с най-бързото превозно средство във Вселената – човешката мисъл и човешкото въображение. Литературата е бягство и завръщане, и откриване, и изгубване, и път, и свят. Тя е живот!

TetraDkaTa.com: Какво ще пожелаете на нашите читатели?

Владилена Катевска: На читателите на любимия ми литературен сайт, Tetradkata.com, пожелавам винаги да бъдат пътници в необятния, прекрасен и вълшебен свят на въображението!

The post Владилена Катевска: Литературата е бягство и завръщане, и откриване, и изгубване, и път, и свят. Тя е живот! first appeared on TetraDkaTa.

Йоана Йорданова: Какво ви накара да започнете да пишете и винаги ли сте искала да се занимавате с литература?

Даниела Петрова: Мечтая да съм писателка от дете. Започнах да пиша стихотворения в трети клас, а като тийнейджърка и разкази.

Й.Й.: Какво е литературата за Вас? Според наблюденията Ви как се възприема тя в САЩ и тук, в България?

Д.П.: Литературата за мен винаги е била един прозорец към света. Обиколила съм света с помощта на книгите и съм изживяла невероятни приключения. Книгите също така ни дават възможност да избегнем сивата действителност и да се изгубим в един фиктивен свят.

Й.Й.: Кои са авторите, които Ви вдъхновяват? Четете ли български такива?

Д.П.: Tana French, Lisa Jewel, Megan Abbott. Не съм чела български автори откакто заминах за Щатите през 1995, защото ми е трудно да минавам от един език на друг, понеже научих английския много късно, на 22 г. Аз вярвам, че човек се учи всеки ден и за мен четенето е част от професията, част от работата ми. Като майчин език българският ми е много по-силен и ще ме обърка. Възхищавам се на преводачите, които минават от един език на друг без проблеми.

Й.Й.: Какъв е процесът на издаване на книга отвъд Океана? Как гледат американците на тези неща според наблюденията Ви?

Д.П.: Процесът е дълъг и труден. Трябва първо човек да намери литературен агент и след това агентът да намери издателство, което да публикува книгата. След това се сключва договора.

Й.Й.: Какво е вашето послание, или нещо по-конкретно, което сте искала да достигне до читателите си чрез историята в романа?

Д.П.: Преди всичко се надявам, че на читателите ще им е удоволствие да прочетат романа. Не си падам много по книгите с послания и предпочитам читателите сами да извлекат уроци за себе си. Но ако трябва да избера нещо, бих казала, че историята илюстрира колко е важна добрата комуникация, особено за една романтична двойка, а също и между приятели и в семейството. Лъжите и тайните само забъркват нещата още повече.

Й.Й.: Извървяла сте дълъг път. За много хора в България подобен успех е невъзможен, ако си роден и израснал тук. Какво бихте казала на тези хора?

Д.П.: Не спирайте да мечтаете!

Й.Й.: Какво знаете със сигурност?

Д.П.: Както е казал Сократ: “Аз знам, че нищо не знам”.

Автор: Йоана ЙОРДАНОВА

The post Интервю с писателката Даниела Петрова first appeared on TetraDkaTa.