Ботев е огън.

Огън на истинолюбие и огън на безсмъртие.

Помня думите на Николай Хайтов: „И да ми отрежат главата, тя пак ще вика: „Да живей България!“. Отрязаната глава на Ботев вика точно това, докато я разнасят забучена на кол. Помня и разказа от Историята на свети Паисий Хилендарски за българския цар свети Йоан Владимир, който държи в ръката си своята отрязана глава – жертва за Бога. Жертва за Бога или за Отечеството, отрязаната глава винаги „говори“. Думите ѝ завещават поведение: или свободен, или мъртъв.

Името Христо значи „помазаник“, избраник – той е българският избраник, духовният цар на българите – цар Огън.

Този Огън на истинолюбието унищожително лумва и се изсипва върху тиранията, лъжата, малодушието, безобразието, скудоумието – той ги опустошава, предава ги на смърт – той е тяхната смърт.

Днес народът трябва да бъде превърнат в тълпа. Робска? Дигитална? Политическа? Важното е да е тълпа. Раждането на тълпа създава илюзия за свобода. Социалната уж-свобода предразполага към изграждането на вътрешни тъмници. Видимото и консумацията ни поробват – нашите зависимости са наши господари, а самите ние – творци на страхове. Как да придобием лекотата, с която ще се доближим до огнения дух, поне за малко?

Как да бъде изпълнена мечтата на гения за свобoда в свят, в който лъжата се домогва да бъде икона? Ботев е безкомпромисен към реалността. Ненавиждайки робската ѝ природа, той иска да изтръгне собствената ѝ същност, защото природата на гения е противоприродна на робството. Свобода за Ботев означава пълно изкореняване на всяка тирания и демагогия, но възможно ли е това? Независимост за Ботев означава политическа изолация от интригите на политическите сили, но възможно ли е това? Мечта… означава… изваяние от огън, дихание от огън. Визия, нарисувана с огън. Може ли да бъде потисната разгорялата се съвест? Могат ли да бъдат ограничени идеализмът и гениалността?

Свободата е вътрешен въпрос, който Ботев е решил гениално.

Царският плам, духовните царски искри у нас – ненавист към мерзостите, почит към истината като към святост, глад за свобода – този висш духовен глад, вторият след глада по Бога, усещането за вечност и лично безсмъртие, жертвеността – те са Ботеви.

Властта над народа и над човека се изразява в това да му бъде внушено, че е само тяло. Тогава оцеляването се превръща в любимите окови, става синоним на спасение, изключвайки божествения смисъл на спасението.

Единственият смисъл на човешкото съществуване във воденицата на смъртта е личното безсмъртие. Да се усетиш безсмъртен още приживе в тялото. „Живи или мъртви, ние ще бъдем“ – това са Ботевите думи, изречени пред четата му. Те означават вечен живот срещу вечната смърт. Означават доверие в онази Отвъдност, която единствено може да придаде смисъл на жертвата. Те са свързани и с изключителната жажда на Ботев за общност.

Ботев живее с усещането, че неговият народ е вечен и поради това не може да бъде предмет на ничия експлоатация и тирания. Той не гледа на народа си нито като на тълпа, нито като на тяло и затова изобразявайки тиранията, която му е наложена, създава изумителен образ: „кръстът е забит в живо тело…“

Най-поразителното у Ботев, най-феноменалният израз на свобода у него е именно развиването на усещането за безсмъртие и превръщането на това усещане в съзнание за безсмъртие. Ботев изтласква от себе си смъртта и израства в безсмъртност чрез своята жертвена смърт.

Божият извор и геройският извор за живота на българите са живи, те са нашата жива вода.

Чувството за безсмъртие е благодат, благословение и неистов труд. То е свобода.

Ботев е пламтял за безсмъртие. Трудил се е за безсмъртие.

А ние?

Творци на страхове или на собственото си безсмъртие?

Със съзнание на страхливци или със съзнание на свободни?

Зависи от нашия плам…

Автор: Мария ДИМИЕВА

*Текстът е отличен с първо място в Осми фестивал на патриотичното творчество “С Ботевски пламък в сърцето”, организиран от НЧ “Фар-1930”, кметство Паволче.

The post Изпълнена ли е днес Ботевата мечта за свобода и независимост – Мария Димиева first appeared on TetraDkaTa.

Широко разтворени очи, които те изпращат, защото вече знаят, че никога повече няма да те видят.

Как болезнено копнеят да те обхванат, да те запечатат в себе си, да не изтърват последния ти жив отпечатък, защото вече се опитват да го занесат в другото.

Този копнеж на очите, несравним с топлото им гордо сияние, с което са светели, когато си прохождал, когато си успявал в нещо…

Пречистен предсмъртен копнеж.

Тази тайнствена последна радост от любимото присъствие на детето, вече пораснал човек, ненагледното… Мистичната сигурност, че в този миг те притежават – дори само като изплъзваща се фигура.

Тази смъртна жажда по теб…

Особената, несравнима по чистотата си молба за прошка, коленопреклонна пред края на времето, пред изтичащия живот и пред Бог.

И като че ли някак особено очите на твоя родител се усмихват. С върховна безнадеждност и с безкрайна надежда.

Пред тази скръбна усмивка всичко отпада. Всичко житейски червиво, всичко, което уж е било голямо,и всичко, което уж е било малко. Отпада лъжовната безкрайност, в която е господствал навикът на вашите невинаги добри отношения. Пясъчният часовник се обръща. И по някакъв неестествен и болезнено човечен начин сякаш от рожба се превръщаш в родител на този абсолютно безпомощен, отиващ си човек.

А той те ражда в очите си за последен път преди своята смърт.

Автор: Мария ДИМИЕВА

* Текстът е част от книгата “Кокичета за Бог” (2023).

The post Последният поглед на родителя – Мария Димиева first appeared on TetraDkaTa.

Тя е устрем, внезапен изблик на умиление, което не може да бездейства, тя е бяг към пострадалия, без значение какво ще се случи с теб, тя е спасение навреме, а не намерение да спасиш, ако можеш и когато можеш. Тя е жест на мигновена лудост, който би задържал на земята нечий живот, тя е протегната ръка, която те издърпва от ада. Тя е чудо на доброто и винаги е жертва.

Човечността е, когато другият се ражда в сърцето ти.

Човечността е, когато е спасение.

Но защо и в най-малките прояви на човечността ние сме на кръстопът?

Хвърляме върху каещия се пред нас неговата стара духовна дрипа. Само ние можем да го помилваме, а му отказваме тази милувка. За нас той си остава длъжник. Изпитваме фино презрение към слабостта му.

Извръщаме глава от грозния просяк, отвратени от неговото падение. Но защо веднага след като сме го отминали, нещо в нас започва да горчи и заговаря едно закъсняло гласче? Двайсет стотинки не биха ни ощетили, но ще бъде ограбено нашето достойнство – самочувствието, че превъзхождаме просяка само защото не сме на неговото място.

А за човечността никога няма място, тя е добродетелта на разменените места – Бог, който става роб; цар, който става монах; учител, който става ученик; родител, който става дете; господар, който става слуга. За човечността няма и време. Като всяко чудо тя е кратката намеса на вечността в настоящето, отмененото в един божествен миг ежедневно време – този миг, в който една човешка душа е постъпила богоподобно.

Никой не иска от нас да бъдем светци на прошката като свети Дионисий Закинтос или свети Фока. Деликатната мяра на човечността е вътре в нас и тя е небесна мяра. Всеки път, когато вътре в себе си сме на кръстопътя между милостта към другия и достойнството на егото си, тази небесна мяра проговаря. Кръстопътят е между възможната за нас и невъзможната за нас човечност.

Големият кръстопът – между това да измъчваме Бог или това да сме с Него – е направен от малките ни кръстопътчета, на които заставаме, когато фината ни духовна везна се наклони неправилно към земята.

И стрелките ѝ потреперят от студения полъх на нашия егоизъм.

Какво да кажем за топлинката на поощрението, за която също ни свиди – кръстопътчето между една малка словесна щедрост и нейното премълчаване? Сериозното съображение, че другият ще се покачи на главата ми, отменя взаимната топлина, която може да вдъхновява и двете души, да очовечава отношенията им.

Човечността е кръстопът, докато още не се е родило в нас решението коя от двете посоки да изберем – докато е неродена. Когато се роди, тя е недвусмислено вълшебство. Съвсем завършенo.

Да останем с духовните дрънкулки на фалшивия си авторитет или с болезненото прозрение за собствената си нищета – това е важният кръстопът, свързан с уникалния ни кръстен път, с автентичния ни кръст. Защото само опознавайки собствената си нищета, можем да почувстваме другия човечно. Да разберем, че сме едно от лицата на погнусата, че сме като всички. Когато е нужно, да сме човечни и към самите себе си – да си простим, че сме несъвършени. За тези от нас, които сa перфекционисти, това е трудна задача, почти непосилно изпитание, което удължава престоя на духовния кръстопът. Забавя развитието на нашата човечност.

Кръстопът няма само за Бог.

Божествената човечност е различна от човешката човечност. Христос е съвършено човечен, човекът е несъвършено човечен. Божествената човечност е безкрайна любов. Човешката – светъл духовен пунктир от мигове на себенадмогване.

Човечността е съдба (твърде човешка дума!) единствено за Иисус. Неговото земно име означава Спасител.

Христовата човечност е любов към грешниците, уродливите, прокажените, сакатите, блудниците, бесноватите, престъпниците – лицата на погнусата. Изоставените от гнусливия свят. Тези, за които няма кой да се помоли. Иисус, Когото ние отхвърляме, събира в Светата Си Душа всички, които са отблъскващи. А ние прогонваме от себе си единствения идеален Човек. По думите на свети Максим Изповедник „Бог ни обича като лудо влюбен. Всеки път след като сме Го изоставили, щом Го помолим, Той ни прощава и ни приема отново”.

Голготата Му е Човечност в нейното абсолютно проявление. Съвършена Жертва, която побеждава смъртта. Последната молитва на разпнатата Човечност е да бъдат пощадени Нейните убийци.

Когато четем евангелията, разбираме, че Христос не е искал да пороби хората чрез чудесата на човечността Си. Неговата любов е безкористна, за разлика от нашата, която е лицеприятна. Той обича огрешената личност не защото би коленичила в нозете Му да Ги умие – както бихме я обичали ние, които се гнусим от другите, но не искаме те да се гнусят от нас.

Човечност или погнуса? Пред безобразната болест на другия ние инстинктивно се отдръпваме. Болният ни е чужд. Грозотата на болестта – физическа или духовна – е невидима за Бог и светците, за Лекарите. Видимо е само страданието на човека. Ние спираме на кръстопътя пред тази грозота, изпълнени със страх и лишени от въображението на Любовта. За нас човечността се оказва непосилна творческа задача.

Днес човечеството обича идеите, а не хората, но докъде ще ни доведе кръстопътят човек – идея? До фарисейската симпатия към съботата, която е по-важна от Бог? За да бъдат живи любимите им идеи, хората са способни да погубват други хора, които обичат други идеи. Тези, които въздигат в свой идол идеята, ѝ позволяват да ги превърне в духовни убийци, дори ако това е идеята за човечността. „Буквата убива, Духът животвори.” – казва Светата Книга.

Абстрактна или жива човечност?

Светът ни е преизпълнен с образи, които ни поставят на кръстопът, защото са имитация на човечност. От висотата на кабинетите се вижда само безкрайното море на безликото човечество, а в тях има модел на абстрактен човек, направен от най-леките материали – лицемерна човечност, фалшиви идеи, пожертвана хартия. За нас истинската човечност все повече се превръща в чужд език. Словото стана компютърно. Разговаряме с машините като с хора и говорът ни е безчовечен както към хората. Даваме на компютъра команди като на „приятел”, от когото ще бъдем доволни, ако той ги изпълни. Невъзможността за разговор е нещо трагично. Там, където е тя, човечността агонизира.

Независимо дали си измъчван, или рискуваш, за да спасиш, жертвата е духовен код на човечността. В измеренията на човечността жертвата е винаги победител. Нейната върховна смисленост я прави неоценима.

Кръстопътят е в двоящото се сърце, което още не е открило Пътя.

За почти всички нас човечността е кръстопът, а за тези, за които е кръст, тя е съдба. Светците, тези „обикновени хора”, които са сред нас, носят човечността не само като свой кръст, но и като късче от рая. Човечността им е свръхестествено явление, тя ги прави богоподобни. Чрез жертвата те побеждават себе си. И борбата им е велика, защото превъзхожда човешката природа.

Автор: Мария ДИМИЕВА

* Есето е отличено с втора награда от Международния литературен конкурс „Изящното перо – 2021”, организиран от Салона за българска култура и духовност в Чикаго и предназначен за българите от целия свят и е част от книгата “Кокичета за Бог” (2023).

The post Човечността – кръстопът и съдба – Мария Димиева first appeared on TetraDkaTa.