Последният поглед на родителя – Мария Димиева
Неописуемо нежна взряност…
Широко разтворени очи, които те изпращат, защото вече знаят, че никога повече няма да те видят.
Как болезнено копнеят да те обхванат, да те запечатат в себе си, да не изтърват последния ти жив отпечатък, защото вече се опитват да го занесат в другото.
Този копнеж на очите, несравним с топлото им гордо сияние, с което са светели, когато си прохождал, когато си успявал в нещо…
Пречистен предсмъртен копнеж.
Тази тайнствена последна радост от любимото присъствие на детето, вече пораснал човек, ненагледното… Мистичната сигурност, че в този миг те притежават – дори само като изплъзваща се фигура.
Тази смъртна жажда по теб…
Особената, несравнима по чистотата си молба за прошка, коленопреклонна пред края на времето, пред изтичащия живот и пред Бог.
И като че ли някак особено очите на твоя родител се усмихват. С върховна безнадеждност и с безкрайна надежда.
Пред тази скръбна усмивка всичко отпада. Всичко житейски червиво, всичко, което уж е било голямо,и всичко, което уж е било малко. Отпада лъжовната безкрайност, в която е господствал навикът на вашите невинаги добри отношения. Пясъчният часовник се обръща. И по някакъв неестествен и болезнено човечен начин сякаш от рожба се превръщаш в родител на този абсолютно безпомощен, отиващ си човек.
А той те ражда в очите си за последен път преди своята смърт.
Автор: Мария ДИМИЕВА
* Текстът е част от книгата “Кокичета за Бог” (2023).
