Художник: Милослава Найденова

В сладкарницата на леля Софи, точно над рафта с шоколадовите торти стояха две кифли. Бяха си най-обикновени кифли, но се мислеха за необикновени. Имаха огромно самочувствие, сякаш са направени не от тесто, а от злато. Рано сутринта леля Софи беше опекла трийсет кифлички, но бързо продаде почти всички. Останаха само тия двете.

– Ох, толкова ме боли главата днес, направо ще се пръсне – оплака се едната.

– Ми как няма да те боли с тия магнитни бури – каза другата.

– Да ти кажа, много се радвам, че си останахме само двечките. Другите кифли се продадоха. Ма да се продават, като им е толкова акъла.

– Ние си знаем цената. Няма да се продадем лесно.

В този момент в сладкарницата влезе едно шестгодишно момченце.

– Оффф, само да не вземе тоя да ни купи – измърмори едната кифла. – Няма да го преживея.

– Да ме купи тоя хлапак! Само през трупа ми! – заяви другата.

Но момченцето си избра една шоколадова торта и кифлите си отдъхнаха.

– Някои кифли си мислят, че щом са се продали, значи са голямата работа – каза едната.

– А всъщност е точно обратното! – подкрепи я другата. – Истинската кифла не се продава. Тя е безценна.Но не ти ли се струва понякога, че обществото не ни оценява?

– Ми така е. Тия простаци не могат да различат една кифла от един кроасан. Ще ме оценяват те мен! Как пък не!

В сладкарницата влязоха две дебели лелки и впериха жадни погледи в лакомствата. Ох, ако можеха да изядат всичко. Но и двете бяха на диета, нямаше как. Ала все пак решиха че “от едно сладкишче нищо няма да ни стане” и си поръчаха ванилов кейк.

– Гледай ги тия простакеси как са се облекли само – изкоментира ги едната кифла.

– Може ли да сложиш къса пола на тия дебели бутове, бе! – възмути се другата.

– Виж ги и как са гримирани. Не приличат на жени, а на клоуни.Направо се чудя как ги понасят мъжете им.

Лелките си поръчаха по още един ванилов кейк и започнаха да се оплакват, че каквото и да хапнели, всичко им се лепяло. Какви били тия техни организми, направо не знаели.

– Да ти кажа, добре че не се продадохме – каза едната кифла. – Тука си ни е добре. Идват всякакви хора, случват се разни неща. Пък на тия кифли, дето се продадоха, нищо не им се случва.

– Еми като са толкова прости, нищо няма да им се случи! – съгласи се другата.

Големият стенен часовник удари седем, леля Софи изпрати дебелите лелки и затвори сладкарницата. Погледна към рафтовете – всичко беше продадено, само двете кифли стояха спаружени зад витрината.

– И Ван Гог не е бил оценен от съвременниците си – въздъхна едната кифла.

– И не само той, ами и… – започна другата, но не можа да си довърши изречението, защото леля Софи взе двете кифли, надроби ги в една паничка, заля ги с мляко и ги поднесе на котарака Теодор Хумболд фон Визентал. Който, въпреки благородния си произход, се отнeсе с тях най-варварски и ги изяде.

Автор: Иво СИРОМАХОВ

* Заглавно изображение: Милослава Найденова

* Текстът е част от книгата на Иво Сиромахов „Малки приказки“. Илюстрации и графична концепция Милослава Найденова. Изд. „Сиела“, София, 2016. 

The post Двете кифли – Иво Сиромахов first appeared on TetraDkaTa.

Художник: Милослава Найденова

В гората край Сребърната река живее един вечно недоволен таралеж. Каквото и да се случи, той все мърмори и се възмущава.

Още щом се събуди рано сутрин, започва да мрънка. Ако времето е дъждовно, казва “Кви са тия дъждове сега, подгизнахме вече. Ще се намокрим, ще изстинем и цял месец ще кихаме”. Ако пък е слънчево, таралежът недоволства: “Кво е тва слънце, сега… Аман от тия жеги. Ще слънчасаме и цяла седмица ще повръщаме”.

Майката на киселия таралеж му приготвя закуска, която се превръща в повод за ново мърморене: “ква е тая закуска сега, писна ми от тия мюсли… ама полезни били, кво ме интересува, че са полезни, не мога да ги понасям… и чай ли да пия?… тая няма да стане…”

След закуска киселият таралеж отива до павилиона на бухала да си купи вестник.

– Как си? – пита го бухалът.

– Е как да съм… Не съм добре – почва да се оплаква таралежът. – Нещо ме въртят коленете напоследък, имам бодежи в гърдите, а всеки трети петък от месеца ми пищят ушите… Направо не знам.

– Ще се оправиш – успокоява го бухалът.

– А, ще се оправя! Няма да се оправя – измърморва таралежът. – Леля ми имаше същите проблеми и изобщо не се оправи, ами почина.

– Е, тя беше на деветдесет и осем години.

– Е да, но почина. Ма то и не ми се живее вече, да ти кажа. За какво да го живея тоя скапан живот? До гуша ми дойде.

После таралежът взема вестника и сяда пред къщичката си да го чете. Всяка прочетена новина изпълва душата му с тревоги и притеснения.

–  Ето пак ще вдигат цената на тока – мърмори таралежът.

– И какво от това? – казва майка му. – Ние в гората и без друго нямаме ток.

– Бе ние нямаме ток, но това не значи, че не трябва да се тревожим – срязва я таралежът. – Представи си, че някой ден имаме! Как ще плащаме тия високи цени? Казвам ти, тая държава отива на зле.

Понеже вечно е намусен, таралежът няма приятели. Постоянно им намира кусури. Според него заекът е прекалено страхлив, вълкът – прекалено злобен, лисицата – празноглава, а мечокът – мързелив.

Някои животни все пак се опитват да се сприятелят с него и го канят на рожден ден, но той се държи ужасно.

– Каква е тая торта сега… – не спира да мърмори. – Мирише отвратително. Сигурно е развалена. Аз няма да ям от нея… Я спрете музиката малко, че ми наду главата… Това е най-скапаният рожден ден, на който съм бил….

Един ден животните в гората се събраха под Стария бук, за да решават важни въпроси.

– Колеги – каза мечокът – имам лоша новина. В съседната гора се е появила банда крадливи хамстери. Влизат по хралупите и изнасят всичката храна, която намерят. Със сигурност ще дойдат и при нас. Кажете какво да направим?

– Е кво да направим, нищо не можем да направим – обади се таралежът. – Тръгне ли един хамстер да краде, спиране няма.

– Аз предлагам да сложим нощна охрана – предложи заекът. – Всеки от нас да дежури по една нощ и ако види крадци, да се развика и да ни събуди.

– А, ще ти дежуря аз цяла нощ, как па не! – размърмори се таралежът. – Нямам си аз друга работа, ще седна да ти дежуря…

– Нека да гласуваме – каза мечокът. – Който е съгласен да дежурим като нощна охрана, нека да си вдигне лапата.

Всички животни вдигнаха лапа, с изключение на таралежа.

– Ежко, ти против ли си? – попита заекът.

– А, ще съм против! Какво да съм против… Нито съм “за”, нито съм “против”, само ви казвам, че тая работа няма да стане. Ще се занимаваме тука с охрани и глупости. Айде, моля ти се!

Но животните все пак взеха решение и започнаха всяка вечер да се редуват да охраняват гората. Дойде и редът на таралежа. Той обаче нямаше никакво намерение да става пазач.

– Ще ти ходя аз цяла нощ като гламав из гората – измърмори той. – Тая няма да стане. Който го е страх от хамстери, да ходи да охранява.

И си легна да спи.

Точно тая нощ обаче хамстерите нахлуха в Гората край Сребърната река. И първата къщичка, която решиха да оберат, била къщата на таралежа.

Докато той хъркаше невъзмутимо в леглото си, те изнесоха от дома му четири ябълки, една нахапана круша, три шишарки, седем ореха и един жълъд.

На сутринта киселият таралеж се събуди и веднага почна да мърмори “ох пак сънувах отвратителни сънища… то човек да не легне да спи бе… само нерви и простотии… направо не знам вече кво да правя с тия мойте сънища…”

– Ежко, обрали са ни – каза разтревожено майка му. – Откраднали са ни всичката храна.

– Еми ще ни оберат, как няма да ни оберат – каза таралежът. – То беше ясно, че ще ни оберат. На нас само нещастия ни се стоварват на главата, как па едно щастие не вземе да ни се стовари!

– И какво ще правим сега? – попита майка му.

– Е кво да правим, нищо не можем да направим – каза таралежът и тръгна да си купува вестник от бухала, на когото разказа за коварния обир, за лошите си сънища, за проблемите си със здравето и изобщо му обясни, че нищо добро не ни чака, щото каквото и да си мислим, че ще стане, то няма да стане.

Автор: Иво СИРОМАХОВ

* Заглавно изображение: Милослава Найденова

* Текстът е част от книгата на Иво Сиромахов „Малки приказки“. Илюстрации и графична концепция Милослава Найденова. Изд. „Сиела“, София, 2016. 

The post Киселият таралеж – Иво Сиромахов first appeared on TetraDkaTa.

Художник: Милослава Найденова

Под върха на Зелената планина има една стара къща с малък кръгъл купол. В нея живее астрономът Солвестър. Той има дълга бяла брада и малко прилича на Дядо Коледа. Даже някои хора мислят, че Силвестър и Дядо Коледа са братовчеди.

Когато нощта се спусне над планината, Силвестър отваря купола на покрива, застава зад големия телескоп и започва да наблюдава звездите на небето. И си записва какво е видял в една голяма тетрадка.

На небето има милиони звезди и Силвестър знае всичко за тях. Знае как се казват, кога са се появили, как се движат по небето и кога светят най-ярко.

Преди много, мноого години прапрапрадядо то на Силвестър бил построил тази къщичка, нарекъл я „обсерватория“ и започнал да изучава звездите. Той изобретил първия телескоп и открил, че на Луната има планини. Казвал се Галилей и Силвестър много се гордее с него.

Горе на небето точно в средата на Млечния път има една непослушна звездичка. Тя се казва Стела и е най-мъничката от всички звезди.

Стела постоянно измисля разни пакости. Най-често си играе на криеница. Скрива се зад някоя по-голяма звезда и тогава Силвестър започва да се чуди къде си е отишла. И тъкмо когато се разтревожи за нея, Стела се появява отнякъде и почва да му се смее.

През една лятна нощ се случи нещо необичайно. Стела изведнъж полетя към Земята, спусна се над Тъмната гора и изчезна.

„Край! – помисли си Силвестър. – Повече никога няма да я видя.“

Стана му тъжно. Стела често му създаваше проблеми в работата с това, че не стоеше на едно място, и му се налагаше постоянно да записва в тетрадката си някакви цифри, но без нея щеше да му е скучно. Кого щеше да търси сега с телескопа си?

Но на следващата нощ Стела отново се появи на Млечния път и затрепка по-усмихната от всякога.

След няколко дни звездичката пак се спусна от небето и слезе в Тъмната гора. Какво ли правеше там?

Силвестър взе фенерчето си, излезе от къщата и тръгна да търси звездичката. Изведнъж видя между дърветата лъч светлина. Тръгна по посока на светлината и стигна до поляната с дивите ягоди. Там горските животни играеха на гоненица, тичаха, прескачаха паднали дървета, криеха се зад храстите. Силвестър се скри зад един бор, за да не ги изплаши. Стела беше кацнала върху една брезичка, осветяваше поляната и се заливаше от смях.

Игрите продължиха до сутринта. Чак когато първите слънчеви лъчи докоснаха короните на дърветата, животните се разотидоха в къщичките си да спят, а Стела литна безшумно нагоре и застана на мястото си в Млечния път.

Силвестър се прибра в обсерваторията, отвори дебелата тетрадка и записва в нея:

„Когато видите някоя звезда да пада от небето, не се тревожете. Тя не е изчезнала, просто е отишла да си играе с горските животни.“

Автор: Иво СИРОМАХОВ

* Изображение: http://ivosiromahov.com/

* Текстът е част от книгата на Иво Сиромахов „Малки приказки“. Илюстрации и графична концепция Милослава Найденова. Изд. „Сиела“, София, 2016. 

The post Непослушната звездичка – Иво Сиромахов first appeared on TetraDkaTa.

Не беше сляп, но очите му бяха болни и се налагаше да носи очила с големи диоптри.

Зад огромните лупи лицето му изглеждаш неестествено и това беше повод да отнася всекидневни подигравки. Криеха му тетрадките, ритаха му чантата, обиждаха го. Понякога го замеряха и с камъни. Когато си на десет години, нямаш милост към по-слабите.

Често ядеше бой без причина и очилата му бяха счупени. Виждаше свят, разсечен от пукнатините на лещите.

Живееше с дядо си. Никога не беше виждал родителите си. Нещо беше станало с тях, но какво точно – Слепия не знаеше. А и не беше сигурен дали иска да знае. Човек не може постоянно да носи огромен товар мъка. Все някой ден мъката ще го смачка.

След училище съучениците му тръгваха да играят футбол, а той отиваше до изоставената гара и сядаше до релсите.

Тук от години не минаваха влакове, но Слепия вярваше, че точно от тази гара някой ден ще се махне завинаги от злобните си съученици.

Днес беше специален ден. Дядото подари на Слепия нови очила. Зад тънките сребърни рамки и красивите стъкла лицето му грееше.

Момчето прегърна дядо си и тръгна към училище. Щом се скри зад ъгъла, прибра новите си очила в чантата и сложи счупените. Не искаше да го бият заради подаръка.

През всяко междучасие бъркаше в чантата и проверяваше дали очилата са там.

Там бяха.

Часовете свършиха и Слепия тръгна към гарата. Седна на буренясалия перон и се ослуша. Наоколо нямаше никой.

Отвори чантата и извади новите очила. Сложи ги и погледна през тях.

Всичко изглеждаше съвсем различно. Светът отново беше цял.

Слепия си пое дълбоко въздух. Отдавна не беше виждал нещо толкова красиво. Стори му се, че и цветовете са други. И тревата беше по-зелена, и небето беше по-синьо.

Но имаше и още нещо. Нещо, което само очилата виждаха.

По релсите се зададе бял влак. Спря на гарата и отвори врати. Кондукторът се поклони на Слепия и го покани да се качи.

– На мен ли говорите? – попита момчето, но на перона така или иначе нямаше други хора.

Той свали очилата и всичко изчезна.

Нямаше влак, нямаше кондуктор, само трева около релсите.

Слепия пак сложи очилата и се загледа напред.

През поляната право към него крачеше млада жена с дълги коси

Тя стигна до него, усмихна му се и го погали по бузата.

– Мамо? Ти ли си, мамо? – каза момчето.

Нещо изсвистя във въздуха. Слепия усети остра болка в лицето и падна по гръб. Някъде наблизо се чу детски смях.

Слепия опипа тревата до себе си и ръката му хвана камък. Беше още топъл от ръчичката, която го беше стискала допреди малко.

До камъка лежаха и неговите очила. Ударът беше поразил целта.

Момчето сложи очилата си и погледна през счупените стъкла. Светът беше по-грозен и по-напукан и от преди.

Слепия зарови лице в тревите и остана неподвижен.

Нямаше сили дори да се разплаче.

Автор: Иво СИРОМАХОВ

*Разказът е част от сборника „ Очила“, автор: Иво Сиромахов, София, изд. „Сиела“, 2012.

* Художник: Ива Сашева

The post Очила – Иво Сиромахов first appeared on TetraDkaTa.

Иво Сиромахов е роден през 1971 г. в София. През 1990 г. завършва Националната гимназия за древни езици и култури. Висшето си образование завършва през 1996 г. в НАТФИЗ, специалност Театрална режисура. От август 1998 г. до април 2000 година Иво Сиромахов работи във вестник „24 часа” като автор на политически фейлетони и завеждащ отдел „Култура”.

Публикувал е авторски текстове в „Playboy“, „Hustler”, “MAXIM” и „МAX”.

От май 2000 г. е отговорен сценарист на „Шоуто на Слави“.

Автор е на книгите: „Една нощ в гробищата” (1999), „Оптимистична теория за българския секс” (2007), „Дневници и нощници” (2008), „Още дневници и нощници” (2009), „Няма смисъл“ (2009), „BG дневници и нощници – Създателите“ (2010), „Няма значение“ (2011), „Очила“ (2012), „Българско криминале“ (2012), „Страшни дневници и нощници“ (2012), „Уважаеми зрители“ (2013) , „Български работи“ (2014), „Моят таен любовен живот“ (2014), „7  жени“ (2015), „Любовни истории“ (2016), „Шекспир 3D“ (2016), „Малки приказки“ (2016),  „Българско радио“ (2017) и др.

The post Иво Сиромахов first appeared on TetraDkaTa.

Той е роден на 29 декември 1971 г. в София. През 1990 г. завършва Националната гимназия за древни езици и култури. Висшето си образование завършва през 1996 г. в НАТФИЗ, специалност Театрална режисура. От август 1998 г. до април 2000 година Иво Сиромахов работи във вестник „24 часа” като автор на политически фейлетони и завеждащ отдел „Култура”.
Публикувал е авторски текстове в „Playboy“, „Hustler”, “MAXIM” и „МAX”.
От май 2000 г. е отговорен сценарист на „Шоуто на Слави“.
Автор е на книгите: „Една нощ в гробищата” (1999), „Оптимистична теория за българския секс” (2007), „Дневници и нощници” (2008), „Още дневници и нощници” (2009), „Няма смисъл“ (2009), „BG дневници и нощници – Създателите“ (2010), „Няма значение“ (2011), „Очила“ (2012), „Българско криминале“ (2012), „Страшни дневници и нощници“ (2012), „Уважаеми зрители“ (2013) , „Български работи“ (2014), „Моят таен любовен живот“ (2014), „7  жени“ (2015), „Любовни истории“ (2016), „Шекспир 3D“ (2016), „Малки приказки“ (2016),  „Българско радио“ (2017).

***

Tetradkata.com: Какво е за вас литературата?

Иво Сиромахов: Огромна радост. Аз съм преди всичко читател и за мен четенето на книги е удоволствие, което не може да се сравни с нищо. Ако си представим вицовата ситуация “попаднал на самотен остров”, бих взел със себе си събраните съчинения на Чехов, Уди Алън, Реймънд Чандлър, Мънро-Саки. А от писането получавам друг тип удоволствие. Усещането за пълна свобода. Привилегията да създавам несъществуващи светове, в които всичко е възможно.

Tetradkata.com: Книгата, която присъства неотменно на нощното шкафче на Иво Сиромахов?

Иво Сиромахов: Установих, че с времето читателския ми вкус се променя. Напоследък много харесвам биографичната литература. Биографията на Ланс Армстронг “Колелото на лъжите” и автобиографията на Андре Агаси “Открито” са книги, които много ме развълнуваха. Ако все пак трябва да спомена само една книга, която ми е повлияла и е сложила силен отпечатък върху всичко, което пиша – това е “Ясна мъгла” на Марин Крусев. Един изключителен автор, който винаги е стоял встрани от кресливия хор на “утвърдените писатели”. Аз харесвам аутсайдерите. Всъщност всички велики автори са били аутсайдери.

Tetradkata.com: Лесно ли се преминава границата между драматичното и комичното?

Иво Сиромахов: Такава граница не съществува. Драматичното и комичното винаги са преплетени. Самюъл Бекет беше казал, че няма нищо по-смешно от нещастието. Вижте персонажите от добрите комедии – всички те страдат, опитват се да преодоляват някакви препятствия, а ние се смеем на провалите им.

Tetradkata.com: Мислите ли, че сатирата е най-подходящото средство за осмиване на българския културен и политически живот? Или сатирата е изгубила художествения си заряд при сблъсъка с българската реалност?

Иво Сиромахов: Сатирата осмива не само българския културен и политически живот, но и живота изобщо. Ако е талантлива, няма как да загуби заряда си. Друг въпрос е, че хората често я натоварват с неприсъщи очаквания – надяват се сатирата да промени обществото. Невъзможно е. Дори великият Алеко не е успял да промени манталитета на хората. Бай Ганьо е жив и днес, 120 години след като се е появил. И дори управлява държавата.

Tetradkata.com: Сега нещо шеговито. Откъде гледат т. нар. български звезди – от небосклона или от калта на размитата ни представа за култура?

Иво Сиромахов: Опитвам се да ги отбягвам, доколкото е възможно, така че не зная откъде гледат. А и не ме интересуват. Вие правилно ги определяте като “така наречени” звезди. Те наистина само така са наречени от снизходителните медии, които обявяват за звезди някакви невзрачни безсмислени хорица, лишени от реална представа за себе си.

Tetradkata.com: Ако можехте да се превъплътите в някого, кого бихте избрали?

Иво Сиромахов: Бих се превъплътил в Скарлет Йохансон. За да мога да се пипам. Шегувам се. Всъщност не се шегувам.

Tetradkata.com: Какво бихте променили в нашата държава, в Европа или в света?

Иво Сиромахов: Лесно е да се дава акъл отстрани, но ако наистина имах свръхестествени способности да променя нещо, бих дал думата на умните. Глупостта е агресивна и затова оставаме с усещането, че вече едва ли не няма умни хора. А не е така. Просто умните са по-тихи и не се натрапват. Трябва да им даваме повече възможности да говорят, иначе не ни очаква нищо добро.

Tetradkata.com: Какво ще пожелаете на читателите на Tetrаdkata.com?

Иво Сиромахов: Да не се вземат насериозно.

* Снимка: БНР

The post Иво Сиромахов: Дори великият Алеко не е успял да промени манталитета на хората. Бай Ганьо е жив и днес, 120 години след като се е появил. И дори управлява държавата first appeared on TetraDkaTa.