Художник: Милослава Найденова

В гората край Сребърната река живее един вечно недоволен таралеж. Каквото и да се случи, той все мърмори и се възмущава.

Още щом се събуди рано сутрин, започва да мрънка. Ако времето е дъждовно, казва “Кви са тия дъждове сега, подгизнахме вече. Ще се намокрим, ще изстинем и цял месец ще кихаме”. Ако пък е слънчево, таралежът недоволства: “Кво е тва слънце, сега… Аман от тия жеги. Ще слънчасаме и цяла седмица ще повръщаме”.

Майката на киселия таралеж му приготвя закуска, която се превръща в повод за ново мърморене: “ква е тая закуска сега, писна ми от тия мюсли… ама полезни били, кво ме интересува, че са полезни, не мога да ги понасям… и чай ли да пия?… тая няма да стане…”

След закуска киселият таралеж отива до павилиона на бухала да си купи вестник.

– Как си? – пита го бухалът.

– Е как да съм… Не съм добре – почва да се оплаква таралежът. – Нещо ме въртят коленете напоследък, имам бодежи в гърдите, а всеки трети петък от месеца ми пищят ушите… Направо не знам.

– Ще се оправиш – успокоява го бухалът.

– А, ще се оправя! Няма да се оправя – измърморва таралежът. – Леля ми имаше същите проблеми и изобщо не се оправи, ами почина.

– Е, тя беше на деветдесет и осем години.

– Е да, но почина. Ма то и не ми се живее вече, да ти кажа. За какво да го живея тоя скапан живот? До гуша ми дойде.

После таралежът взема вестника и сяда пред къщичката си да го чете. Всяка прочетена новина изпълва душата му с тревоги и притеснения.

–  Ето пак ще вдигат цената на тока – мърмори таралежът.

– И какво от това? – казва майка му. – Ние в гората и без друго нямаме ток.

– Бе ние нямаме ток, но това не значи, че не трябва да се тревожим – срязва я таралежът. – Представи си, че някой ден имаме! Как ще плащаме тия високи цени? Казвам ти, тая държава отива на зле.

Понеже вечно е намусен, таралежът няма приятели. Постоянно им намира кусури. Според него заекът е прекалено страхлив, вълкът – прекалено злобен, лисицата – празноглава, а мечокът – мързелив.

Някои животни все пак се опитват да се сприятелят с него и го канят на рожден ден, но той се държи ужасно.

– Каква е тая торта сега… – не спира да мърмори. – Мирише отвратително. Сигурно е развалена. Аз няма да ям от нея… Я спрете музиката малко, че ми наду главата… Това е най-скапаният рожден ден, на който съм бил….

Един ден животните в гората се събраха под Стария бук, за да решават важни въпроси.

– Колеги – каза мечокът – имам лоша новина. В съседната гора се е появила банда крадливи хамстери. Влизат по хралупите и изнасят всичката храна, която намерят. Със сигурност ще дойдат и при нас. Кажете какво да направим?

– Е кво да направим, нищо не можем да направим – обади се таралежът. – Тръгне ли един хамстер да краде, спиране няма.

– Аз предлагам да сложим нощна охрана – предложи заекът. – Всеки от нас да дежури по една нощ и ако види крадци, да се развика и да ни събуди.

– А, ще ти дежуря аз цяла нощ, как па не! – размърмори се таралежът. – Нямам си аз друга работа, ще седна да ти дежуря…

– Нека да гласуваме – каза мечокът. – Който е съгласен да дежурим като нощна охрана, нека да си вдигне лапата.

Всички животни вдигнаха лапа, с изключение на таралежа.

– Ежко, ти против ли си? – попита заекът.

– А, ще съм против! Какво да съм против… Нито съм “за”, нито съм “против”, само ви казвам, че тая работа няма да стане. Ще се занимаваме тука с охрани и глупости. Айде, моля ти се!

Но животните все пак взеха решение и започнаха всяка вечер да се редуват да охраняват гората. Дойде и редът на таралежа. Той обаче нямаше никакво намерение да става пазач.

– Ще ти ходя аз цяла нощ като гламав из гората – измърмори той. – Тая няма да стане. Който го е страх от хамстери, да ходи да охранява.

И си легна да спи.

Точно тая нощ обаче хамстерите нахлуха в Гората край Сребърната река. И първата къщичка, която решиха да оберат, била къщата на таралежа.

Докато той хъркаше невъзмутимо в леглото си, те изнесоха от дома му четири ябълки, една нахапана круша, три шишарки, седем ореха и един жълъд.

На сутринта киселият таралеж се събуди и веднага почна да мърмори “ох пак сънувах отвратителни сънища… то човек да не легне да спи бе… само нерви и простотии… направо не знам вече кво да правя с тия мойте сънища…”

– Ежко, обрали са ни – каза разтревожено майка му. – Откраднали са ни всичката храна.

– Еми ще ни оберат, как няма да ни оберат – каза таралежът. – То беше ясно, че ще ни оберат. На нас само нещастия ни се стоварват на главата, как па едно щастие не вземе да ни се стовари!

– И какво ще правим сега? – попита майка му.

– Е кво да правим, нищо не можем да направим – каза таралежът и тръгна да си купува вестник от бухала, на когото разказа за коварния обир, за лошите си сънища, за проблемите си със здравето и изобщо му обясни, че нищо добро не ни чака, щото каквото и да си мислим, че ще стане, то няма да стане.

Автор: Иво СИРОМАХОВ

* Заглавно изображение: Милослава Найденова

* Текстът е част от книгата на Иво Сиромахов „Малки приказки“. Илюстрации и графична концепция Милослава Найденова. Изд. „Сиела“, София, 2016. 

Виж още

  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
Inline
Inline