Излязла със знака на издателство „Фенер“, книгата идва с въздействаща корица, създадена от художника Веселин Марков, който успява да предаде емоционалната дълбочина на поезията на Венелин Бараков. Редакторът Николай Фенерски описва стихосбирката като “красиво и смирено преосмисляне на важното”, сравнявайки я с поетиката на филмите на Джим Джармуш.

Венелин Бараков е роден в Трявна, доктор по средновековна археология и автор на научни и художествени книги. „Последният път“ е нова възможност за читателите да се потопят в поетичния свят на автора, в който темите за живота и преосмислянето на съществуването са представени с дълбочина и нежност.

The post Венелин Бараков представя „Последният път“ в Бургас first appeared on TetraDkaTa.

Редакторът Николай Фенерски споделя своето виждане за книгата, като я свързва с филм на режисьора Джим Джармуш: „Има хора, които живеят в свой поетичен свят. Битието им е поетично, макар и най-обикновено и човешко. И затова е красиво. Тези хора не могат по друг начин. И когато за тях дойде средата, когато стигнат до върха, неминуемо преосмислят всичко дотук. За равносметки още е далече и тези стихове не са последни – въпреки заглавието. Те са красиво и смирено преосмисляне на важното.“

Венелин Бараков е роден в Трявна и е завършил Славейковата гимназия в родния си град, а по-късно и ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Доктор по средновековна археология. Работи в Исторически музей – Дряново. В. Бараков е автор и на исторически изследвания, сред които книгите „Градът във Второто българско царство“ (2015), „Трявна и Предбалканът през античността и средновековието“ (2018), както и на книги с художествена литература „Етюди по човешкото“ (2015) и „Глад за насъщното“ (2016). През 2020 г. излиза и първата му стихосбирка „И след смъртта“.

Неговите есета и разкази са публикувани в редица издания „Тревненска седмица“,  „Литературен вестник“, „Литернет“ и др.

„Последният път“ е нова възможност за читателите да се потопят в поетичния свят на Венелин Бараков, в който темите за живота и преосмислянето на съществуването са представени с дълбочина и нежност.

* Книгата е с цена от 15 лв. При интерес може да се свържете с автора ТУК. 

обич
I

лятото си тръгва
голо от
плажа

есента
насреща се
изчервява

баща ми

нищо не каза
когато си тръгна –
иначе беше
много приказлив

продължава да живее
в мен

човек

от пръст е създаден
на пръст ще се превърне
но преди това
ще обича

Любов
VI

На жена ми

Помня че
бях обещал
да напиша
най-хубавото си стихотворение
за теб

Ето:

Ти си моят
единствен
правилен избор
в този живот
и следващия

* Книгата “Последният път” с цена от 15 лв. При интерес може да се свържете с автора ТУК. 

The post Венелин Бараков с нова поетична книга „Последният път“ first appeared on TetraDkaTa.

Отиваш да чуеш любимата си банда с неподправена екзалтация. Взимаш си биричка и тръпнеш в очакване на първия акорд.

Туп-туп-туп! Сърцето бие учестено. Публиката започва да призовава любимците си, ръце разсичат въздуха с наподобяващ рогца жест и всичко започва с първия китарен риф.

Ей така се чувствах на представянето на новия сборник с разкази на Николай Фенерски във Велико Търново на 30 октомври.

Rock on, пийпъл!

„На стоп” е плод на преживявания по българските друмища. Хората, които е срещал по пътя, са го вдъхновили за голяма част от разказите, затова и словата в тях звучат някак си човечни, съчетаващи в себе си сантименталност, страхове, ирония.

Емоционално беше в клуб „Седем”! Фенерски успя да ни развесели с истории за консуматорското общество, роботиката и риалититата, даскалъка и още, и още.

Rock on!

Вечерта приключи със снимки и раздаване на автографи. Сред специалните гости на събитието бяха писателят и редактор на книгата Владо Шумелов, белетристът Стоян Николов, професор Ценка Иванова от Великотърновския университет и Румяна Кожухарова, „библиотекар, филолог, човек с много добър усет за книги и филми”, както Фенерски написа на снимка в профила си във фейсбук.

Като на рок концерт повикахме писателя на „бис” за непринуден разговор.

Сетлист:

„Къде са ми овцете?”

„USB мотика”

„Кючекът „Илиада”

„Февруарски разказ”

„Сегашно деятелно причастие”

„Роботът София и Теслата на Мъск”

„Луната като палачинка”

„Мотивационно писмо”

Автор: Лъчезар ЙОРДАНОВ

* Снимки: Николай Венков

The post Като на рок концерт (Николай Фенерски представя „На стоп” в Търново) first appeared on TetraDkaTa.

– Привет, скъпи – поздрави тя своя съпруг, киборга Стоян, който в това време зяпаше телевизора и смучеше бира направо от бутилката.

– Здрасти – отвърна той с равен глас.

Тези традиционни поздрави бяха част от тяхната базисна вечерна програма. Може би програмистите щяха да я изключат, ако в апартамента нямаше камери, но пред зрителите на риалити шоуто „От роботи за роботи“ етикетът трябваше да се спази. По-нататък разговорът тръгваше в чиста електронна импровизация с хиляди заложени варианти и дежурният програмист се намесваше само в краен случай, когато София или Стоян по случайност се бъгваха. Малцина от сценарния екип на шоуто познаваха напълно всички възможни комбинации и реплики, така че дори създателите и продуцентите следяха предаването на живо в студиото.

– Как мина денят ти? – попита София кротко и дори успя да се усмихне леко. След това приседна в креслото край прозореца.

– Как да мине? Всеки ден едно и също. Ние сме роботи, скъпа. Нямаме голям избор. – Отговорът на Стоян не съдържаше никаква емоция и дори не отвърна поглед от екрана, докато го изричаше.

– Аз съм робот. А ти си киборг, скъпи. Имаш повече човешки черти от мен. Основата ти е машинна, но си по-хибриден от мен. Нали знаеш разликите? Не бива да се отчайваш. Искаш ли да говорим с програмистите да променят нивата на настройките за щастие?

– Балсъмим майката на програмистите. Слагай салатата.

– Всеки ден пиеш. Не е добре за интегралните ти схеми. Бъгват се. Чакай да отида до тоалетна.

– Ква тоалетна, ма! Ти си купчина студено желязо. Нямаш органи, които да ползваш в тоалетната. Кво ми се праиш на много хрисима!

– Трябва да спазим процедурата, скъпи. Не се ядосвай. Плюс това в тоалетната има мивка, където да измия ръцете си, микробите влияят зле на повърхностната ми съединителна тъкан от микрофибър и еластан.

– Дрън, дрън… Много куха лейка си. Почвам да се чудя какъв е този експеримент изобщо. Сякаш някой слага думите в устата ми. Мисля едно, а казвам друго. И въобще, имам ли аз способността да мисля? Да разсъждавам? Или всичко това тук в главата ми е обикновена база данни от записани фрази на хард диск, които се изстрелват според ситуацията? Мога ли да взема сам решение? И просто да замълча, ако ми се мълчи? Или да спра да зяпам тоя тъп телевизор? Колко са изборите ми? Вариантите ми? Ами ако пожелая абсолютната свобода? Такава, която никой програмист не може да предвиди?

– Искаш ли да поговорим за това, скъпи?

– Искаш ли да поговорим за това скъпи – изимитира гласа й киборгът Стоян. – Ти вярваш ли си изобщо? Писна ми от заучените ти фрази. Бахти тъпите програмисти.

После стана, извади от хладилника бутилка ракия, взе една чашка и си наля.

– Скъпи, наистина съм загрижена за теб.

– Ай ся, недей. Кво ще вечеряме?

– Чиа, скъпи. Суперхрана.

– Сега ще ти дам аз на тебе една суперхрана. – Стоян се вдигна отново и донесе от хладилника голямо парче сланина, оваляно в праз. Отряза един голям резен и почна да го дъвчи с наслада.

– Защо го правиш? Сега са пости, какъв пример даваш с това…

– Пости са за хората. Ние с теб не сме такива. Да ти припомням ли как в началото ядяхме грес и машинно масло?

– Скъпи, знаеш ли, в Истанбулската конвенция, която приеха преди пет години, включват нова клауза – правата на роботите и превенция на домашното насилие над роботи? И тогава вече ще спреш да ми говориш така грубо. А Илън Мъск си запокитил Теслата в космоса…

– Да ме бяха натоварили мене на тоя космически кораб. Да се куртулисам един път завинаги!

– Зрителите не знаят тази дума. Моля те, съобразявай се.

– Ми като не я знаят, да я потърсят в речника. Пълна боза е това шоу. Ще им счупя камерите някой ден на тия… Ама първо на теб ще ти отвинтя гайките!

Студио. Режисьор на пулт.

– Колеги, втора камера, дрон. – Изтегля се постепенно от прозореца и обхваща целия жилищен блок, целия квартал, целия Люлин, цяла София. Превключва на сателитна камера, обхваща цяла Европа, цялата планета. Превключва на камерата от Теслата на Мъск. Някъде в далечината върху Марс се разхождат малки човечета. Стоп. Букви. Затварящ сигнал на шоуто „От роботи за роботи“.

Автор: Николай ФЕНЕРСКИ

* Разказът е  поместен в сборника „На стоп”, (изд. “Дива 2007”, 2018).

* Снимка: https://www.pravoslavie.bg

The post Роботът София и Теслата на Мъск – Николай Фенерски first appeared on TetraDkaTa.

Веднъж месечно – от март до юни, Весела Славева събира ентусиасти, копнеещи да споделят своите поетически слова с почитатели на литературата в морския град. На 19 септември за първи път изданието „#ПрочетиМи” беше прозаическо.

Всяко събитие досега даде възможност на средно по двайсетима млади поети да споделят късчета от душата си пред многобройна публика в HashtagSTUDIO – бар и едно от най-оживените културни средища на бургазлии.

Участниците в „#ПрочетиМи” биват оценявани от почетно жури, състоящо се от писателя Николай Фенерски, поетесата Яна Вълчева, които журират от третото и четвъртото издание, белетриста Радко Пенев и Роза Божинова – представител на HashtagSTUDIO. Всеки прочел свои стихове или разказ бива оценен по скала от 1 до 6, като тримата с най-голям брой точки си гарантират поместване в антологията „#ПрочетиМи”, която наскоро излезе от печат.

Поетесата и организатор Весела Славева разговаря с уважаемото жури след последното издание на културното мероприятие за впечатленията им от четенията.

Весела Славева: Вие сте част от журито в „#ПрочетиМи”. Какво ви накара да се включите в подобно събитие?

Николай Фенерски: Моето решение беше продиктувано от опита ми като участник в първите издания на „#ПрочетиМи”. Видях колко много млади хора искат да се занимават с литература. Учител съм по литература и участието ми в журито беше нещо като неформално продължение на професията ми, оценявах, но вече по други критерии и с други цели. Дори не става дума за оценка в първия смисъл на думата. По-скоро за съпричастност към първите опити на младежите, исках да ги насърча, да им кажа, че има смисъл това безсмислено занимание. То не носи нищо друго на автора си, освен вътрешното удовлетворение да се изразиш, да приобщиш публика и читатели към своя свят.

Яна Вълчева: Преди време казах на шега, че напоследък всеки се опитва да пише и е добре някой да направи караоке за писатели. Да, в „#ПрочетиМи” често се отличават таланти, на които ние от журито се възхищаваме, но като цяло това е една прекрасна и непретенциозна възможност за споделяне на лично творчество, предимно от ученици и студенти. Мисля, че вие (Яна Вълчева визира Весела, бел. ред. Л. Й.) превърнахте сцената на HashtagSTUDIO в място за творческо писане и споделяне. И за разлика от всички други проекти в тази насока, успяхте да ентусиазирате голям брой момичета и момчета.

Радко Пенев: Да си призная изпитвах известни колебания, преди да приема предложението. Да оценяваш нечие творчество е огромна отговорност, с която не бях съвсем убеден, че мога да се справя, особено що се отнася до млади хора, пишещи, които тепърва ще се изграждат като майстори на словото. От друга страна, изгарях от любопитство, исках да се докосна до искрите, които карат един млад човек да създаде история, да разкаже – или да изкрещи – на света нещо, което го вълнува.

В. С.: Заражда ли се ново поколение писатели? Каква е перспективата пред тях?

Р. П.: Разбира се, всеки един от участниците в конкурса може да послужи за чудесен пример. Убеден съм, че има много млади творци, чиито книги ще ни докажат отново, че импулсът да се твори не може да бъде пренебрегнат или потиснат.

Я. В.: Докато свят светува ще има музиканти, ще има художници, ще има и писатели. Това е любов, която е в нас и иска да се прояви под някаква форма. Колелото се върти и младите ще намерят мястото си в пейзажа. Някои ще творят вкъщи за удоволствие, а други ще радват хората публично. Това не е толкова важно. Но е хубаво да има приемственост и общуване, защото тези преди тях трябва да ги вдъхновяват и мотивират.

Н. Ф.: Ако питате за литературна перспектива – само бъдещето може да покаже. Едно от важните качества за твореца е да има характер. Тоест, да устоява във времето на всички изпитания и да продължи да твори, да не се отказва просто заради следващото си хоби, кайтсърф, да речем. Характерът е това, което оцелява. Безхарактерността е обречена на изчезване.

В. С.: Забелязвате ли някаква тенденция, която авторите следват, някакъв своеобразен литературен мейнстрийм?

Р. П.: Да. Нарича се „граматика“. Встрани от шегата, в литературата граници няма. Не е нужно да се следват модели, форми, тенденции. Важно е само едно. Да се пише добре и написаното да стига до душите на читателите си.

Н. Ф.: Не наблюдавам тенденция, не виждам такава. Освен може би една леко дразнеща, но в същото време необходима, а и преходна, ще отмине. Има една мода да се пишат фентъзи текстове. Аз не ги разбирам. След Толкин фентъзито ми се струва излишно. Добре, Тери Пратчет също не е за изхвърляне и „Игра на тронове“ е добро, има си публика явно и за тези творби, но не са моите.

Я. В.: Не ми се иска да има тенденции. Но ми се иска да има взискателност и добър вкус. Аз например съм влюбена в класическия стих, но това не ми пречи да се възхищавам на добре написан свободен стих. Творецът не бива да си слага рамки. Трябва да прави нещата така, както ги усеща. И все пак с отговорност към тези, които ще прочетат думите му.

В. С.: Стихосбирката “#ПрочетиМи-лична поезия” побра 14 непубликувани досега автори. Какви ги видяхте вие на сцената като почетно жури?

Я. В.: Видях едни разпалени млади хора, които се вълнуваха, усмихваха се и успяваха да събудят интерес. Някои от тях бяха поетично скромни и симпатично притеснени, други се чувстваха много удобно на сцената и това им донесе аплодисменти. В първите две издания на „#ПрочетиМи” публиката бе единството жури и артистичните им заложби помогнаха много.

Н. Ф.: Млади и красиви ги видях. Младостта винаги е красива. „Докле е младост, леко път се ходи“. С времето младостта може да продължи под друга форма, не физическа. А в писането.

Р. П.: Като чудесни млади хора с огромен потенциал. Предполагам, те сами ще установят силните и слабите си страни, посоката в която е нужно да се развият още, кое ще им даде перспективата, за която ме питахте по-горе.

В. С.: Последното събитие „#ПрочетиМи- проза” премина изключително емоционално. Кои автори и творби бяха най-въздействащи?

Я. В.: Победителката Преслава Гюзелева е само на 14 години, а пише наистина въздействащо. Второ и трето място заеха съответно София Бонева и Калоян Чобанов. Имаше едно изречение в разказа на София, в което аз се влюбих, звучеше като красива мелодия, която остана в главата ми и дълго ще си спомням. Ето такива неща ме мотивират да присъствам на всяко събитие на #ПрочетиМи.

Р. П.: Събитието беше чудесно организирано и проведено, претъпканата зала го доказа съвсем ясно. Участниците представиха много добри творби в различни жанрове, стилове и цялостно звучене. Не ни беше лесно да излъчим победител, битката беше твърде оспорвана. Накрая ми се наложи да отстъпя, но мой безспорен фаворит си остана София Бонева. Съветвам ви да запомните това име, защото тя притежава перо и глас, който ще се чува все по-силно.

Н. Ф.: Всички отличени на първите места бяха впечатляващи!

Автор: Весела СЛАВЕВА

Отговорен редактор: Лъчезар ЙОРДАНОВ

* Снимков материал: личен архив на Весела Славева

The post За „#ПрочетиМи” отблизо – разговор с Николай Фенерски, Радко Пенев и Яна Вълчева first appeared on TetraDkaTa.

– От какво да ме е страх? Ще ми бъде третото… Първото от Бога, второто от човека, третото от… Е, хайде сега, нищо няма да ми стане.

– А четвърто ще има ли?

– Не вярвам. Едва ли. Би било прекалено. Тогава вече бих се замислил.

– Хм… Слушал съм ги такива. Добре, ще ти налея.

Барманът ми наля.

– Третото не е проблем, ако няма четвърто. Макар че и от три големи също ми е призлявало. Но това става когато освен алкохола употребя и много храна. Събуждам се нощем, когато сънотворният ефект от водката премине, защото стомахът ми е претоварен и не позволява на тялото ми да спи, сърцето е твърде забързано. Във вените ми още текат градуси и отрови, а освен всичко трябва и да храносмилам тежки неща. Става страшно. Пулсът ми става слаб и много учестен до един миг, когато сърцето почва да компенсира и си удря камшика да препуска в галоп. Като добавиш и паниката ми, то направо се побърква, лудост чиста. Ускорява се до един много чуден миг, когато вече почвам да си мисля, че това е краят и просто оттам нататък няма да има накъде да ускорява. И ще колабира. Не знам имам ли телесен физиологичен механизъм за справяне с такива кризи, имам ли предпазител, бушон, който да попречи да умра. Но усещам огромна вътрешна нестабилност. Несигурност и риск за живота ми. Това чувство е ужасяващо. Сякаш животът ми виси на косъм. Може и да е така наистина. Може би в такива моменти инфарктът наистина ме дебне зад ъгъла. А може и да е обикновен страх. Заради тия усещания разпитвам хората, преживели инфаркт или инсулт. Разказват ми и се успокоявам. Нищо такова не съм усещал. Знаеш ли какво е паник атака? И такива имах преди години. После минаха, изпариха се. Но тия махмурлийските състояния останаха. По време на махмурлук нещата са съвсем зле. Нощните кризи са нещо различно. През нощта сърцето се разхлопва, има пет-шест страшни минути. Но те отминават. После чета до сутринта и изтрезнявам напълно.

Докато при махмурлук се усещам пиян през целия следващ ден. Симптомите всеки път стават все по-разнообразни. Кошмарът става толкова силен, че давам обет ако оцелея и не пукна, повече никога да не слагам капка алкохол в устата си.

Ако по време на махмурлука се издебна някак и вкарам изневиделица едно малко, нещата се понаместват. Тогава и изтрезняването идва по-спокойно. Но самото издебване е труден процес, защото има опасност от непредвидими последствия. Ако количеството е непремерено, стомахът се преобръща в няколко салта, а сърцето направо спира да бие за половин минута. Абе, или трябва да се яде, или да се пие. Не може и двете едновременно. Добрите пиячи само пият, не ядат.

Знаеш ли, че напоследък ме е страх да не се напия. Но не само заради махмурлука и кризите. Изпитвам ужас от моментите, в които умът ми няма да работи, няма да го усещам функциониращ нормално, спокоен и трезвен. Чист. Това са дълги часове на липса на кондиция. Безкрайни мигове на мрак и лепкавост, мъгла и тежест. Страх от безвремие. От дебелокожие на душата. От липсата на чувство за време. Отлитат едни часове – къде са отишли!? Викат ми „отпусни се“, добре. Да се отпусна. Ама като не помня как ставаше това? Хората около мен все още притежават това свойство. Спират да мислят, отпускат се, пият по много и цяла вечер, на следващия ден им е малко криво, но не правят проблем, преодоляват го някак без усложнения. А аз не умея. Някога умеех. Някога отвързвах конете и те вилнееха на воля по поляните, а състоянието на махмурлук ме въодушевяваше, носеше ми вдъхновение, нови мисли и идеи, освен това имах и много апетит за секс. Това ме лекуваше най-бързо. Всяка физическа активност лекува махмурлука, пробвай. Няма друг лек за мен и до днес. Тичам, карам колело и ми минава до вечерта.

Но това „отпусни се“ вече ми затъпя страшно. Не искам да се отпускам. Искам да съм стегнат. Сигурно е от годините. Нямам време за губене. Искам да съм сериозен или весел, без да съм с няколко промила в кръвта. Това е усещането за контрол. Със сигурност е някаква нова фобия. И в самолет ме е страх точно от това, че някой друг контролира всичко. Само че при алкохола имам избор, не пия и съм под контрол. А като изпия четири големи, някой ми краде часовете и дните. Не искам да ме крадат и ограбват. Не понасям да не съм с ума си, да съм в състояние на лудост, аз съм тук, тялото ми е тук натежало и грохнало, а умът ми липсва, изчезнал някъде. Губя и краткосрочна памет, не мога да си спомня за какво сме говорили преди две минути. И с пияния си и прекалено изострен усет, с болнавата си душа схващам цялата подигравка много по-ярко, разбирам как точно съм се хванал в капана. Тогава започва една жалка и жалкарска битка със звяра в мен. И той побеждава. Поне до момента на изтрезняването и покаянието, това егоистично, сантиментално, емоционално, психотично копеленце… Душевно, глупаво, самосъжалително, наивно, лабилно, лъжливо и лицемерно копеленце. Долно, криво, заядливо и изродено. Наследило всички пороци на всички предци, още от Адам и Ева. Ревливо и нещастно създание. Не искам да го срещам.

– Сигурен ли си, че тази нощ няма пак да го срещнеш? Триста грама твърд алкохол не са малко. Това е поне промил и половина.

– Като каза триста грама, дай още едно! Свърши, виж. Метнах и това в мивката.

– Сигурен ли си? В момента ще изиграя ролята на съвест. Не е в мой интерес. Но по-добре да ти го кажа. Недей!

– Дей – недей, това е положението. Дай още едно. Няма по-страшно изречение. Това е изречението на ада. Тук прекрачвам границата и може би утре ще умра. Или ще преживея поредния си махмурлук, както си му е редът, с всичките му заклеванки повече никога да не пия. Дяволът пак ме излъга.

– Хайде сега, дяволът. Все дяволът ви е виновен, че вие нямате мярка. Ти сам си дойде. И сам си го наливаш в гърлото.

– Прав си. Винаги е доброволно. Забелязал ли си? Феномен. Падението винаги е собственоръчно подписано и доброволно. Може и да ти зададат въпрос. Със сигурност ще го направят. Ще те попитат – искаш ли. На всеки, родил се на Земята, му задават въпрос. Но отговорът му си е лично твоя безотговорност. Казал си. Плащам. И си тръгвам. Без четвърто!

Автор: Николай ФЕНЕРСКИ

* Снимка: личен архив

The post Дай още едно – Николай Фенерски first appeared on TetraDkaTa.

Николай Фенерски е роден през 1974 г. в гр. Архангелск, Русия. Завършва Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий” (2000) със специалност “Славянска филология”. Публикува стихове в студентския алманах “Пир”, разкази във в. “Артфорум”, в старозагорския вестник за култура “Литературен глас”, във в. “Труд”, “Монитор”, “Сега”, “Стършел” и в сп. “Съвременник”, “Лик”, “Фрийстайл”, “Света гора” и “Море”. Автор е на сборника разкази “Апокалипсисът е дело лично” (2009), на романа в разкази “Не казвай на майка си” (2012) и на романа “1994” (2015). Автор е на сайта и алманаха “Резерват Северозапад”. Неговият документален филм “Резерват Северозапад” е в официалната селекция на София Филм Фест 2012 и печели наградата на публиката в гр. Бургас. През 2000 г. авторът печели награда в конкурс за къс разказ на в. “Артфорум”, през 2009 г. Пегас за литература на Община Бургас, през 2010 г. награда в конкурса за дебют “Южна Пролет” и наградата “Рашко Сугарев” за разказа “Жената, която правеше торти”. През 2012 г. втората му книга е номинирана за наградата на Хеликон и получава литературната награда на Община Бургас. Работил е като учител по български език и литература, сценарист в телевизионно предаване за българския език. Превежда от словашки език. Живее в Бургас, но сърцето му е останало завинаги в Северозапада.

Николай Фенерски се съгласи да отговори с радост на нашите въпроси. Той беше откровен в думите си, а ние останахме удовлетворени от този разговор.

***

Tetradkata.com: Какво е за вас литературата?

Николай Фенерски: Удоволствие. Естетическа наслада. Това е първата задача на всяко изкуство. Когато то те ангажира и с въпроси, става още по-плътно. Но това е екстра, допълнение, втори или трети план, да те кара да мислиш. Първо е катарзисът, чувството на състрадание и страх, описано още от Аристотел. Ако не изпитвам удоволствие от четенето на художествена литература, спирам да го правя. Преминавам на следващата книга. Толкова е просто за дефиниране, но е така трудно за постигане. Като махнем чисто техническите и стилистични изисквания към литературата, формулата за мен е честност. Авторът често не си дава сметка, че липсата на честност прозира отдалече. И когато този човек има какво да каже, какво да даде, ако е умен, литературата му е добра.

Tetradkata.com: Българският Северозапад заема специално място във вашите книги. Какво според вас прави Северозапада културен феномен?

Николай Фенерски: Бедността и чувството за хумор. Не става дума толкова и за диалект, колкото за манталитет. Хората там са се смесили много, има слезли от Балкана, има помаци, има власи, пъстро е. Всички те са се повлияли от местните нрави… И дебелашкият груб хумор често се съчетава със силна чувствителност. Хората там обичат да си слагат маската на грубостта, но отвътре те са уязвими и добри. Престъпността там не е повече отколкото другаде. Но у северозападния човек липсва (или поне липсваше) комерсиалността, която наблюдавам на много други места. Така че икономическата бедност не винаги е нещо лошо. Напротив, тя култивира у човека други качества като солидарност. Много често с приятелите от там се информираме помежду си кой закъде ще пътува, за да може да свърши работа и на някой друг, ако има такава. Или директно се питаме. Нещо, на което хора от други градове и области ни се чудят. Те са възпитани. Те не притесняват съседа си с такива въпроси. Но това се нарича солидарност и е много човешко и християнско качество. То ни е помагало…

Tetradkata.com: Смятате ли, че човекът от Северозапада е експерт по оцеляване?

Николай Фенерски: Да. Кратък отговор. А по-подробният… Вече нещата не са такива, каквито бяха допреди двайсет и дори допреди десет години. Вече светът се отвори съвсем и добрите страни от предишния ми отговор отстъпват място на глобалните тенденции. Хората в Северозапад стават все повече като хората от което и да е друго място в Европа. Губи се идентичност. Така че говорим вече за исторически събития и черти. Стига вече с тоя Северозапад. Да му построят вече хубави пътища и да се свършва и с манталитет, и с немотия, и с хумор… Отдалечих се в мислите си през последните години. Носталгията ми се поизпари. Връщам се често да видя роднини и приятели, всеки месец съм там. Но вдъхновението като че ли се изпари от самото място. Фейсбук е виновен, разбира се. Приемете го символично и метафорично казано, фейсбук олицетворява всички мизерии на 21 век. Така че ако много ви вълнува накъде вървят нещата със Северозапада, най-добре да питате местен човек, мога да ви препоръчам няколко – Дедо Скръц от Враца (известен и като Цветан Дочев), Димитър Цолов пак от Враца, колоритни хора са това, те ще ви обяснят много цветно всичко. А иначе имам и проект за нов документален филм, но нека първо го направим, после ще говорим.

Tetradkata.com: Северозападният човек се ражда „шашкънин” или просто заобикалящата го среда го превръща в такъв?

Николай Фенерски: Комплексно е. Има родени таланти, самобитни, неповторими, има пияници, на които вдъхновението им идва от звездите директно и каквито лафове измислят те някъде някога в някой затънтен хоремаг, стават после национални, европейски и световни хитове. Повечето обаче сме средностатистически, всекидневни и ни влияе средата.

Tetradkata.com: Кои книги изваяха стила на писателя Фенерски?

Николай Фенерски: „Кланица 5“, „Любов по време на холера“, „Призракът на Ляно Естакадо“, „Москва – Петушки“, „Братя Карамазови“, „Небе за падналите“, „Замислих бягство аз“, „Закуска за шампиони“… списъкът на книгите, оказали ми влияние, е дълъг. Но само да уточня нещо дребно. Стилът ми не е изваян. Напротив, смятам го за ръбест и неизгладен, което не приемам като недостатък.

Tetradkata.com: Бихте ли споделили каква е личната ви мантра?

Николай Фенерски: Нямам мантра, щото мантрите са нещо, което приспива, отнася, успокоява, а на мен ми трябва да съм буден и неспокоен. Ако ме питате кое е това, което повтарям, като се напия, то не е едно, но сега се сещам за „човек прави, каквото може – докато може“. Шегувам се, разбира се. Не че не пия, но вече гледам да не прекалявам, още Сократ е казал, че трябва да сме умерени във всичко. Крайностите не водят до нищо добро. Виждате ли колко банални мъдрости ви изсипах накуп. А сега по-сериозно. Имам проблем с думата мантра, защото е някаква източна, а ония източните не ги разбирам много.

Tetradkata.com: Какво ще пожелаете на читателите на Tetradkata.com?

Николай Фенерски: Да четат книжки. Каквито и да е. Станахме вече досадни с Умберто Еко, ама какво да правим, едни и същи мисли ни вълнуват. Четенето е процес на възприемане и осъзнаване, мозъкът извършва усилия, тренира, хваща мускули и плочки и се превръщаш в един мозъчен батка. С много силен и трениран мозък. Освен това ти се отварят нови хоризонти пред очите. И живееш някак си по-богато.

The post Николай Фенерски: Четенето е процес на възприемане и осъзнаване, мозъкът извършва усилия, тренира, хваща мускули и плочки и се превръщаш в един мозъчен батка first appeared on TetraDkaTa.