Община Севлиево отправя покана към ученици от цялата страна да се включат в Националния конкурс за изящни и приложни изкуства „Тиквата – една приказка от бъдещето“. Инициативата насърчава творческото въображение, нестандартното мислене и креативността, вдъхновени от емблематичния символ на община Севлиево.

Конкурсът е част от дейностите по проект „Празник на тиквата – традиции и съвременност. Една приказка от бъдещото“, реализиран с финансовата подкрепа на Министерството на културата на Република България в рамките на Националния културен календар за 2026 година.

Условия за участие:

Право на участие имат ученици от цялата страна, които не са навършили 18 години към 23.11.2026 г. Конкурсът е индивидуален; груповите творби няма да бъдат класирани за награди. Един автор може да участва само с една творба.

Конкурсни направления:

• Живопис, графика, иконопис;
• Скулптура, художествена керамика, детски играчки;
• Художествена дърворезба/мебел, художествена обработка на метали, художествена тъкан;
• Рекламна графика/графичен дизайн, промишлен дизайн, пространствен дизайн и аранжиране, театрален, кино и телевизионен декор.

Технически изисквания:

Всяка творба трябва да е в подходящ за експониране вид и да е изпълнена в материал. Проекти се приемат само за специалностите рекламна графика, графичен дизайн, пространствен дизайн/аранжиране и промишлен дизайн.

На гърба на творбата трябва да има ясно оформен етикет с име, презиме и фамилия на автора, дата на раждане, клас, специалност, училище, адрес и телефон на участника, наименование и цена на произведението при интерес от посетители; ако не се продава, се отбелязва „собственост“. Отделно се предоставя етикет за публиката само с име, презиме и фамилия на автора, училище и наименование на творбата.

Срок и адрес за изпращане:

Краен срок: 23.11.2026 г. (понеделник), 17:00 ч.

Творбите се предават в Градска художествена галерия „Асен и Илия Пейкови“, гр. Севлиево, или се изпращат по пощата на адрес: гр. Севлиево, ул. „Стефан Пешев“ № 62. Тел.: 0675/32 839; e-mail: ghg_sevlievo@abv.bg.

Оценяване и награди:

Произведенията ще бъдат оценени и класирани от комисия от представители на висши училища по изкуствата и културни институции от Община Севлиево. Във всяко направление се класира по един участник на първо, второ и трето място.

• Първа награда – 250,00 евро
• Втора награда – 160,00 евро
• Трета награда – 100,00 евро

Наградените творби ще бъдат експонирани в Градска художествена галерия „Асен и Илия Пейкови“.

Награждаване:

11.12.2026 г. (петък), 17:30 ч., Градска художествена галерия „Асен и Илия Пейкови“, Севлиево.

Организатор: Община Севлиево. Адрес: 5400 гр. Севлиево, пл. „Свобода“ № 1; тел. 0675 396 114; факс: 3 27 73; e-mail: sevlievo@sevlievo.bg; www.sevlievo.bg.

The post Община Севлиево обявява национален конкурс за изящни и приложни изкуства „Тиквата – една приказка от бъдещето“ first appeared on TetraDkaTa.

Понякога дълго време сме пред една картина и след това си тръгваме, без да сме разбрали защо сме се спрели пред нея. Друг път само един цвят, една странна форма или едно почти детско изображение ни връщат към нещо отдавна забравено и отминало. Срещата с живописта на Стоян Динков не бива да започва с въпроса какво точно е нарисувано, а по-скоро е важно да се запитаме какво от собствения си живот разпознаваме в нарисуваното.

Разговарях със Стоян Динков  няколко пъти. Първият ни разговор тръгна от изгубената посока на българите, от историческата памет, справедливостта и човешката почтеност. Вторият бе за картините, за времето, за свободата и за онова, което остава неизказано. Струва ми се, че тези разговори не са толкова различни. И в другите ни срещи, които не са станали публични, стои на вид един спокоен човек, с неспокойна същност, който не приема лесните отговори и не желае да се примири с неистината.

Той сам определя изложбата като „вид изповед на открито“. В това признание има повече смисъл, отколкото в дългите обяснения за определяне на художествени направления и различни стилове. Изповедта не е задължително да бъде тъжна или радостна. При него е пъстра, дори привидно весела, и въпреки това носи болката на преживяното. Тази противоречивост е едно своеобразно отражение на живота ни.

Ярките цветове и опростените форми лесно могат да подведат забързания зрител. Наивизмът често се възприема като връщане към детството, към свят без особено смислови въпроси, а това не е така. При Динков обаче тази привидна простота не е липса на познание, а определен и целенасочен избор. В първия ни разговор той нарече наивистичния свят „най-истински и най-реален“. Има основание да се замислим над тези думи и възможно ли е понякога да сме по-близо до истината, когато се откажем от желанието да обясняваме всичко?

В неговите платна формата не настоява да бъде с определена крайна точност и измеримост, като по свой естествен начин търси своя собствена логичност. Цветовете не следват непременно естествения вид на предметите, а вътрешното отношение и усещане на художника. В никакъв случай той не копира видимото, а го  пренарежда според паметта, въображението и личното си преживяване. Понякога простият на пръв поглед сюжет носи изключително смислово изражение.

Признанието му, че „най-светлите, слънчеви и чисти платна често се раждат в моменти на дълбока тъга“ и вероятно е така, но колко често съдим за човека по външното му настроение, а за картината по нейното цветово изображение. Светлото не винаги е безгрижно, а понякога то е опит да се съхрани радостта тъкмо когато тя ни липсва. Тогава жълтото, червеното или синьото престават да бъдат украса, а се превръщат в начин да бъде поднесено преживяното по особен и специфичен начин.

В разговора ни се появи и необичайният образ на „Дървото – мелница“. В него Динков вижда едновременно разпадането на материята и надеждата за Дървото на живота. Дървото обикновено ни напомня за корен, растеж и продължение, а мелницата – за непрестанното движение, което смила и променя. Събрани заедно, тези два образа говорят за човека, който иска да остане, но не може да спре времето. Не е необходимо зрителят да познава авторовото обяснение, за да усети това напрежение. Думите на художника ни дават възможност да надникнем по-дълбоко в замисъла на всичко това.

Паметта придобива особено значение. Тя не е онази памет, която подреждаме по дати и събития, а другата – съставена от гласове, лица, светлина и неочаквано завърнали се разговори. Динков иска да съхрани човешката топлина, родното и бащиния дом. Вероятно затова неговите картини могат да ни изглеждат едновременно познати и съвсем непознати. Те не възстановяват миналото, а по-скоро показват как то продължава да живее у нас.

Не можем да говорим за тази памет, без да споменем Иван Динков. За сина бащата остава нравствен ориентир, а не само биографична подробност. Не бих търсил механично съответствие между поезията на единия и живописта на другия. По-интересно за мен е друго – взискателността към себе си, непримиримостта към фалшивото, необходимостта човек да носи отговорност за това, което оставя след себе си. Тази приемственост не се нуждае от външни доказателства и показност.

Стоян Динков е критичен към обществото, към нашата склонност да забравяме и към лесното примирение с подменените ценности. Неговите исторически оценки могат да предизвикват несъгласие и спор у много от нас.  Тъкмо това прави интересна срещата между неговата личностна позиция и живописта. В картините той не повтаря публицистичните си разсъждения. Вместо това създава пространство, в което човек може да се върне към доброто, към честността и към личната си свобода, без някой да му налага нищо конкретно.

В първото интервю го попитах как се предпазва от неистината. Отговорът му беше кратък: „Единствено чрез изкуството“. Тази мисъл звучи особено остро днес, когато образите се множат по-бързо, отколкото успяваме да ги осмислим. Не всяко изображение е преживяване, както и не всяка технически съвършена картина носи човешко присъствие. В несъвършената линия, в колебанието на ръката, в необичайното съчетание на форми може да има повече истина и чувствителност, отколкото в безупречно подредения образ.

И все пак не бих искал да затварям картините на Динков в единствено тълкуване, защото художникът има своя история, но зрителят идва със своята. Някой ще види радост, друг ще усети самота, трети ще си спомни за човек, когото отдавна не е срещал. Изкуството започва да живее пълноценно тъкмо когато тези различия станат възможни и реални.

Севлиевската среща в галерия „Видима“ е повод да се запитаме и нещо за себе си – не свикнахме ли прекалено бързо да гледаме, без да виждаме? Да оценяваме, преди да сме разбрали? Да подминаваме онова, което не се подчинява на познатите ни представи? Може би затова тези картини изискват не толкова специални познания, колкото време и внимание.

В края на втория ни разговор Стоян Динков говори за желанието човек да разпознае пред платното нещо, което самият той е чувствал. Струва ми се, че тук е най-точното обяснение за смисъла на тази изложба. Художникът не може да ни върне изгубеното време. Не може да ни избави от съмненията и тревогите, но може да ни напомни, че зад видимото съществува и друг живот, а именно онзи, който носим в себе си и за който често не намираме думи.

И ако след тази среща си тръгнем с поне един спомен, с един неудобен въпрос или с неочаквано усещане за близост, значи картините са продължили своя разговор отвъд стените на галерията.

The post Видимото, което не успяваме да видим – Венелин Терзиев first appeared on TetraDkaTa.

Вечер, посветена на литературата, историческата памет и силата на женските съдби, подготвя Исторически музей – Дряново на 2 ноември. Програмата включва откриването на документалната изложба „Дряновските писатели в паметта на времето“ и представянето на книгата на д-р Мирела Костадинова „До всеки успял мъж стои силна жена“.

Началото ще бъде поставено в 17:30 часа с откриването на изложбата, организирана съвместно от Исторически музей – Дряново и Националния литературен музей. Експозицията представя шестнадесет автори, чиито житейски и творчески пътища са свързани с Дряново и региона. Неин автор е д-р Мирела Костадинова от Националния литературен музей, а в събитието ще участва и Виолета Станкова от художествения архив на Народния театър „Иван Вазов“.

Изложбата проследява литературната памет на Дряново от 1820 година до наши дни чрез автентични документи и лични свидетелства – писма, пощенски картички, ръкописи, бележници, членски карти и семейни фотографии. Сред любопитните експонати са писмо на ученика Никола Вапцаров до Атанас Смирнов от 1928 година, редове на Елисавета Багряна, посвещение от Радой Ралин, както и писмо на Рачо Стоянов. Експозицията припомня както добре познати литературни имена, така и автори, чието творчество постепенно е останало встрани от общественото внимание.

В 18:00 часа посетителите ще имат възможност да се срещнат с новото документално изследване на д-р Мирела Костадинова „До всеки успял мъж стои силна жена“. Книгата е с обем близо 600 страници и представя историите на 26 жени, свързани с живота и творческия път на известни български мъже.

Изданието изважда от забравата личности, чиито собствени съдби често остават в сянката на прочутите им съпрузи. Чрез архивни документи, фотографии, писма и свидетелства авторката разкрива техните характери, лични изпитания, всеотдайност и принос към семейния и обществения живот. Това са жени, които са подкрепяли своите партньори, отглеждали са деца, посвещавали са се на семейството, но същевременно са притежавали собствена индивидуалност, воля и сила.

В основата на изследването стоят достоверни истории, открити в архивни и музейни фондове на национални и регионални институции, съхраняващи българската литературна памет. Книгата поставя въпроса за невидимия труд, подкрепата и личните жертви, които често остават извън официалните биографии на големите личности.

„До всеки успял мъж стои силна жена“ е издадена от издателство „Стилует“. Редактор е Мая Недкова, а художественото оформление е дело на Калин Николов.

Двете събития се допълват в общ разказ за хората зад големите имена, за съхранените спомени и за личностите, които времето невинаги поставя в центъра на вниманието. На 2 ноември Исторически музей – Дряново кани публиката на среща с литературата и историята, в която документите оживяват, а забравените съдби отново получават своя глас.

The post Дряново отваря страниците на литературната си памет с изложба и премиера на книга first appeared on TetraDkaTa.

На 1 ноември 2026 г. спектакълът „Невидимо дете“ ще има своята първа среща със софийската публика – на сцената на Зала 1 на Националния дворец на културата.

Представянето на мащабната копродукция на Драматичен театър „Рачо Стоянов“ – Габрово и Държавен куклен театър – Стара Загора именно в Зала 1 на НДК превръща софийската премиера в специално събитие в сценичния живот на спектакъла.

„Невидимо дете“ ще бъде представен в рамките на есенното издание на „Салон на изкуствата“, а събитието се реализира в партньорство между Националния дворец на културата, Държавен куклен театър Стара Загора и Драматичен театър „Рачо Стоянов“ – Габрово.

„Невидимо дете“ е мултижанров спектакъл на режисьора Веселка Кунчева, вдъхновен от живота, музиката и поетичния свят на Димо Стоянов – фронтмен на P.I.F. В него музика на живо, драматичен и куклен театър, хореография, сценография и 3D мапинг изграждат общ сценичен свят, в който песните на P.I.F. не просто звучат, а се превръщат в истории.

На сцената заедно с над 20 актьори от двата театъра са Владимир Михайлов и музикантите от P.I.F. – Иван Велков, Мартин Профиров и Христо Михалков, които изпълняват музиката на групата на живо.

Заглавието на спектакъла идва от една от емблематичните песни на P.I.F. – „Невидимо дете“. Песента е написана от Димо Стоянов на Рибарския плаж във Варна и първоначално е създадена за студентски спектакъл в НАТФИЗ по разказа на Туве Янсон „Невидимото дете“.

Музиката на P.I.F. е отправната точка, от която творческият екип изгражда сценичния свят на спектакъла. Режисьорът Веселка Кунчева я определя като „най-театралната българска музика“ – музика, в която звучи „много любов към човека, много разбиране, много тъга, красота, въображение“ и от която „се раждат истории и цели светове“.

Централна фигура в този свят е Владимир Михайлов, който влиза в образа на своеобразния „създател на всичко – пространството и реалностите, които ще видим на сцената“. Актьорът и певец изпълнява на живо песните на P.I.F., а участието му носи и силен личен пласт – той има дългогодишно приятелство и творчески отношения с музикантите от групата и е работил с Димо Стоянов по различни проекти.

Заедно с него на сцената са настоящите членове на P.I.F. – китаристът Иван Велков, съосновател на групата заедно с Димо Стоянов, барабанистът Мартин Профиров и басистът Христо Михалков. В групата се включва и Милен Апостолов – клавирни. Те изпълняват на живо песните, които са част от драматургичната и музикална тъкан на спектакъла.

„Невидимо дете“ не е концерт, нито традиционен драматичен спектакъл. В него различните сценични езици съществуват едновременно – живата музика, актьорската игра, куклите, движението, сценографията, светлината и 3D мапингът са части от една обща театрална картина.

Спектакълът е създаден от творчески екип, познат с работата си по постановки като „Портретът на Дориан Грей“ в Драматичен театър „Рачо Стоянов“ – Габрово и „Последният човек“ в Държавен куклен театър – Стара Загора.

Творчески екип:

Драматургия – Полина Христова и Веселка Кунчева
Режисура – Веселка Кунчева / Puppet’s Lab
Сценография, костюми и кукли – Мариета Голомехова / Puppet’s Lab
Авторска музика и текст на песните – P.I.F.
Музикална концепция и аранжимент – Милен Апостолов
Хореография – Явор Кунчев
3D мапинг – Полина Герасимова

В спектакъла участват:

Владимир Михайлов, Адриана Димова, Антония Кундакова, Василена Чернаева, Ванина Попова, Виолина Доцева, Дилян Николов, Димитър Иванов – Мич (гост), Димо Сава Димов, Добринка Тосева, Елица Матева, Калоян Георгиев, Кирил Антонов, Любен Чанев, Магдалена Славчева, Надежда Петкова, Йоан Попов (гост), Петър Рангелов, Поля Йорданова, Радостина Ангелова, Таня Йоргова и Цвети Пеняшки.

На живо на сцената са и музикантите от P.I.F. – Иван Велков, Мартин Профиров, Христо Михалков, Милен Апостолов;

Съвместната продукция между Драматичен театър „Рачо Стоянов“ – Габрово и Държавен куклен театър – Стара Загора е естествено продължение на творческия процес, започнал по време на втория уъркшоп, организиран от АКТ-УНИМА България и проведен през 2022 г. от екипа на Веселка Кунчева в Държавен куклен театър – Стара Загора.

След представянията си на различни сцени и фестивали в страната, на 1 ноември „Невидимо дете“ за първи път ще се срещне със софийската публика – и то на една от най-големите и разпознаваеми сцени в България, Зала 1 на НДК.

Тази среща е не просто поредна дата от живота на спектакъла, а възможност неговият мащабен сценичен свят да бъде разгърнат в пространство, съответстващо на замисъла и енергията му.

„Невидимо дете“
1 ноември 2026 г.
Зала 1, Национален дворец на културата – София
В рамките на есенното издание на „Салон на изкуствата“

Копродукция на Драматичен театър „Рачо Стоянов“ – Габрово и Държавен куклен театър – Стара Загора.

Софийското представяне се реализира в партньорство с Националния дворец на културата, Българско Национално Радио, Радио Плей Груп, БГ Радио, Фреш Радио Груп;

Спектакълът „Невидимо дете“ е реализиран с финансовата подкрепа на Министерството на културата.

Билети: Билетен център НДК, Мрежата на Евентим и entase.com

Entase: https://entase.to/0yn

Е-билетен център на НДК – https://www.ndk.bg/bg/sabitie/nevidimo-dete-salon-na-izkustvata

Eventim: https://www.eventim.bg/event/%D0%BD%D0%B5%D0%B2%D0%B8%D0%B4%D0%B8%D0%BC%D0%BE-%D0%B4%D0%B5%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B4%D0%BA-22116775/

Източник: Драматичен театър “Рачо Стоянов” – Габрово

The post „НевиДимо дете“ с първа столична премиера в Зала 1 на НДК first appeared on TetraDkaTa.

Почти всички са близки приятели на Парушев, затова и авторът споделя, че текстовете са „съкровена изповед“ за тях. По-долу следва откъс от книгата, посветен на поетесата Петя Дубарова.

ПЕТЯ

Ако беше жива, сега Петя щеше да е на шейсет и четири години. Не зная дали щяхме да сме приятели, или някоя от онези  литературни лудости, които неминуемо ни сполетяват след неравната борба със словото и със себе си, щеше да ни отдалечи. Не бива и да гадая. Някой, който има властта да определя съдбата ни, е решил така – Петя завинаги да си остане моята малка приятелка в света на незаличимите спомени.

Странно е, но с годините споменът ми за Петя не избледнява, а става все по ясен. Точно заради това толкова дълго, цяла вечност, отлагах да напиша за нея. Все чаках  нейният образ в съзнанието ми да се забули от онази тънка сребриста мъглица – несъмнен белег, че е преминал отвъд невидимата граница на митологичното отдалечаване, което би ме направило по-спокоен пред белия лист. Някак невъзможно е да пиша за нея и да усещам познатите, внимателно вгледани в мен очи, които нищо не питат, за нищо не настояват, но са изпълнени с отвъдно познание, което не може да не смущава мен, по-големия, баткото, така заплетен във всекидневни ребуси – неудобно е пред Петя.

Защо  точно в този сумрачен неделен следобед, облачен и снежен, поемам дългия път през годините? Защо в мрачната София, а не в Бургас, където всичко в този спомен си е на мястото? Но щом не може да се отложи – значи така трябва. Ех, Петя…

…..

Бях завършил вече висшето си образование, работех в един от домовете на културата в Бургас, а след дълги и мъчителни перипетии из издателство “Народна младеж” беше се появило на бял свят едно невзрачно сборниче със стихове, побрало дебютните амбиции на моя милост, на Екатерина Томова и на Борето Христов. Хем автори на книги, хем не. Бяхме си го нарекли вече “братска могилка”. Не зная за другите от могилката, но да си поет в Бургас, където въздухът е сгъстен от толкова много осъществени и неосъществени литературни намерения, е съдба – в никакъв случай не за завиждане. Сборничето с мое участие като че ли изостри вниманието към мен и онова, което усещах около себе си, беше повече скрита враждебност, отколкото радушен прием. Не бях се научил още да посрещам подобно отношение и затова гледах да не се появявам сред себеподобните си. Отгоре на всичко сам никак не харесвах начина, по който издателството беше подбрало стиховете ми, затова си стоях  вкъщи и си ближех лютите рани. Ето в такова състояние на духа ме завари един от шефовете на тогавашния пионерски дом, за да ми предложи да се занимавам с детския литературен кръжок. През изминалата година подобна роля имал Недялко Йорданов, но многото му ангажименти не му позволявали да продължи. Веднага се опитах да откажа: защо точно мен, имам си проблеми и не ми е до това, нямам опит… Но човекът беше настоятелен – в този час децата вече били събрани и очаквали ръководителя си – един известен бургаски поет.  Какво ми пречело поне да опитам, а ако не ми хареса… Какъв ти известен, какъв ти поет, когато съвсем не ми беше до това, но все не успявах да му откажа категорично.

Тръгнах с него и понеже живеех само на една пресечка от пионерския дом, след няколко минути вече изкачвахме стъпалата на сградата в началото на малката романтична уличка “Яворов”. Тази сграда сега е основно ремонтирана и въпреки че пак се намира на уличката с поетичното име, обновената й фасада ме отблъсква – превърната е в банка.

В една от стаите чинно изчакваха срещата си с мен десетина момиченца. Точно така – само момиченца – в пети или шести клас, приличащи си в еднаквите  ученически престилки и белите панделки на косите. Смутих се. Човекът от дома ме представи и веднага излезе от стаята,  може би от страх да не се откажа. Те ме изучаваха внимателно,  както сигурно биха гадали за характера на нов учител,  или виждаха в мен поета, в какъвто биха искали да се превърнат след години. Боже Господи! За да не стърча неловко пред тях, дръпнах един от столовете и седнах. Усмихнах им се объркано:

– Какво ще правим сега? Май първо е редно да се запознаем. – Изведнъж се досетих. – Хайде всяко дете да казва името си и да ни прочете едно свое стихотворение.

Започнаха да се представят по реда, в който бяха насядали пред мен: стихотворения за мама, за мира, за морето… такива, каквито всички деца по света пишат на тази възраст. Слушах разсеяно, казвах по няколко поощрителни думи и се опитвах да си представя как ли все пак трябва да въведа тези деца в света на поезията, когато неочакван стих рязко ме изведе от унеса ми – “зелената коприва на морето”. Бях схванал, че в стихотворението става дума за есенното море, но толкова точно уловено състояние на мътното и пълно с медузи море от края на август и началото на септември  изопна сетивата ми. Момиченцето, което казваше стихотворението, улови трепването ми и впери в мен очи в очакване на коментар. Този поглед ми предстоеше да срещам много пъти, но още не знаех това – внимателен и напрегнат, той придаваше на лицето на момиченцето предизвикателно изражение.

– Как се казваш? – попитах, за да прекъсна неловкото си мълчание.-Ти каза името си вече, но не го запомних…

– Петя. – Щеше да мине време,  докато свикна с този поглед.

– Хареса ми стихотворението ти, Петя. Хайде да кажеш още едно.

Този път стихотворението беше за вълнолома, в който се разбива разпенената вода: ”Дръннаха вълните със дайрета”. Не запомних повече, а и по-късно никъде не прочетох тези стихотворения, но и това ми беше достатъчно, за да разбера, че  детето пред мен беше роден поет. Малката стаичка изведнъж придоби нов обем, свеж простор като че ли нахлу в гърдите ми и аз заговорих за поезията. Внезапно вдъхновение приповдигна настроението ми. Лицата на дечицата пред мен просветнаха, озариха се  очите им от идеята на едно тайно съзаклятие, което ни обвърза – поезията – онази примамлива и тревожна магия, която никога нямаше да ни напусне, а за някои щеше да се превърне в обреченост и съдба. Не помня думите си от онази бургаска привечер в пионерския дом, нищо повече няма в спомена ми за онзи миг, освен изпълнилото ме докрай радостно усещане. След няколко години редакторската ми работа в различни столични издания щеше да ме среща с много – повече или по-малко талантливи млади поети, но никога нямаше да изпитам същата категорична и донякъде тревожна увереност за среща с родения поет.

От този момент аз почти изцяло се посветих на кръжока си. Събирахме се не само в определените ни часове. Срещахме се в почивните дни просто, за да се разходим из морската градина и да си играем на метафори, разглеждахме художествени изложби, събирахме се много често в сладкарница “Златната рибка” до входа на централния плаж, за да пием лимонада и боза. Всички споделяха новите си стихове, но Петя направо ни засипваше с тях. Тя пишеше с лекота и за всичко, което е привлякло вниманието й. В тези стихове нямаше нищо шаблонно, тя умееше да гледа на света по свой начин и винаги изненадваше с откритията си. Скоро нейни стихотворения започнаха да се появяват в различни детски издания. Нямаше как редакциите, в които майка й изпращаше работите й,  да не обърнат внимание на таланта. На пръв поглед Петя се отнасяше към тези публикации равнодушно, като че ли бяха нещо извън света на поетичните й видения. Но мен те ме тревожеха. Аз ли не знаех какво означава дори мъничката литературна известност? Какъв товар поставя върху неподготвените ти плещи? И какви неясни последици може да има? Талантът, знаех го вече, е едно, а да издържиш на успеха, още повече, когато няма как да съзнаваш истинската му коварна същност, е съвсем друго.

– Не бива да се бърза, Петя – опитвах се да я предпазя. – На теб литературната известност няма как да ти избяга. Но човек не може да знае съдбата си отнапред. – И давах за пример едно гениално италианско дете с ангелски глас – Робертино Лорети, което, след като порасна, се превърна в най-обикновен певец. Как ли е преживял поврата на съдбата си? – Важното е, Петя, да не пропуснеш нито миг от прекрасното си детство, да изживееш всичко, което ти се случва, като всяко друго дете на твоята възраст. Само това има стойност сега за теб.

Говорех всичко това внимателно и при подходяща обстановка, за да ме разбере правилно. И уж си имахме доверие, но често в упорития й поглед съзирах нещо твърдо, неподатливо, и не можех да разбера дали това не е израз на характера й, или оттам вече наднича нещо друго – едно натрапено предусещане за литературна слава, което силното й въображение превръща в отчуждение към околните. Усещах непремерена амбиция около нея, която ме плашеше и ме караше да ставам хем все по-настоятелен, хем по-предпазлив.

Един предиобед в началото на  потното бургаско лято минах по навик край артистичното кафене “Куба”. Беше още раничко за уморената от бохемски нощи литературна компания и не се надявах да видя някого, но на една от масите отвън вече се беше настанил Христо Фотев. Зарадвах  се. С него ми беше приятно да говоря, пък и той се отнасяше внимателно с мен. Винаги ми е спестявал онези фриволни и характерни само за него артистични жестове и думи, които от време на време не успяваше да удържи. Седнах свойски на стола до него и си поръчах кафе. Случвало ми се е двамата да си мълчим с часове и това са най-пълноценните  мълчания, които съм прекарвал с някого. Но този път проговорих, колкото да кажа нещо:

– Подранил си.

Вместо отговор усетих смущението му. Разбрах, че присъствието ми точно в този момент не му допада, но беше късно. Може би неслучайно беше подранил, а аз му пречех на някаква среща… Тъкмо се канех да се направя, че съм забравил за нещо неотложно и да го оставя, когато забелязах, че погледът му се съсредоточи някъде встрани и се обърнах неволно. Откъм Часовника приближаваха Петя и майка й Мария. Присъствието ми смути и тях, но нямаше как, седнаха на нашата маса. Мълчахме цяла минута, докато Христо върна лъчезарната си усмивка и подкани Петя:

– Тръгваме ли?

Явно имаше предварителна уговорка, Петя стана рязко от стола си и двамата се отдалечиха към пристанището. Останахме двамата с Мария. Поръчах й кафе. Беше неудобно да я оставя сама на масата.

– Аз организирах тази литературна разходка с Христо Фотев – започна извинително тя. – Искам да разширя литературните й контакти. Той все е зает, но се съгласи да й разкаже за пристанището, за стария фар… пък и да чуе някои нейни стихотворения.

Мария беше учителка по литература. Не я познавах много добре. Само доколкото се интересуваше от мнението ми за Петя. Опитвах се и на нея да подскажа, че за момичето е много рано да има литературни амбиции, но усещах, че е напразно. Тя имаше своите книжни представи и нямаше как да разбере, че между достолепните портрети на класиците в учебниците и убийствения литературен бит разликата е огромна.

Независимо че през лятото кръжокът не се събираше, ние продължихме да се виждаме с Петя,  докато не ми се наложи да напусна Бургас. Атмосферата около мен беше станала невъзможна. Някой, който градеше началническа кариера тук, не допускаше по-независимо поведение. Той искаше пълен контрол върху артистичния свят на града и парираше в зародиш всяка евентуална опасност. Стигна се дотам, че на едно литературно четене в клуба на културните дейци, за което получих специална покана от организаторите, Недялко Йорданов, който водеше рецитала, просто не ми даде думата.

В София, където веднага се озовах във въртопа на  ужасния бермудски триъгълник от неразрешими проблеми – работа, жилище, жителство – аз продължавах отдалеч да следя изявите на Петя. Стиховете й ставаха все по-зрели, без да губят от свежата си метафоричност. Веднъж попаднах на нейно представяне от Христо Фотев: “Петя – приятелката на котките от квартала.” Във филма на Георги Дюлгеров “Трампа” Петя изигра себе си – беше ми необичайно да я гледам на екрана. Не заради ролята тя излъчваше някакво вътрешно напрежение, една наеженост срещу света, като че ли се опитваше да се защити от нещо.

Един ден, съвсем без предупреждение, Петя и майка й ме намериха в редакцията, където работех. Зарадвах им се, разпитвах Петя за новини около нея. Тя отговаряше кратко и някак смутено. Накрая Мария разкри целта на посещението. Предстоял годишният преглед на списание “Родна реч”, където доклад за поезията щял да изнесе Минко Бенчев и тя се безпокояла каква ще е оценката за Петя. Самата Петя съвсем сведе глава. Познавах я – не й беше никак приятен този задкулисен интерес и отриагирваше по своему – непремерено и малко по момчешки рязко. Това беше начинът, по който пазеше крехката си, лесно наранима същност. Стана ми жал за Петя. В онзи миг нямаше как да зная, че това е последната ни среща.

– Това ли било – казах. – Хайде да се видим след час-два пак тук. Ще се опитам да разбера, макар няма как Минко Бенчев да не е усетил стиховете на Петя.

Не бях тогава толкова близък с Минко, а той самият излъчваше строга принципност, имаше малко затворен характер и не ми беше ясно как трябва да постъпя. Но се озовах по обед в кафенето на писателите и веднага зърнах Минко сам на една от масичките в тихия кът. Седнах до него и се заговорихме за нещо делнично.

– Разбрах, че пишеш доклада за поезията в “Родна реч” – насочих аз темата.

– Написах го вече – с готовност се отзова Минко.

– Имам една позната от Бургас – казах уж малко незаинтересовано – Петя Дубарова. – И преди да попитам за мнението му, той отсече:

– Тя е най-добрата! – и показалецът му описа характерната си рязка линия.

Олекна ми, че така лесно бях изпълнил разузнавателната си мисия. Тогава не ми беше удобно да му кажа за конкретния повод на интереса си, но намерих как и след около двайсет и пет години, докато извършвахме един от дългите си преходи из Борисовата градина, му признах. Минко само тъжно се усмихна. Беше изминало много време, изпълнено с толкова много и  неподозирани трагични обстоятелства.

Когато се върнах в редакцията, Петя и майка й вече седяха на дивана в приемната.

– Минко Бенчев смята, че Петя е най-добрата – изстрелях новината си аз още от вратата.

Петя дори не повдигна глава.

– Аз не съм се съмнявал в оценката за теб – седнах срещу нея. – Ама ти като че ли никак не се радваш. Минко Бенчев е критик от висока класа.

– Аз пък ще следвам математика – каза рязко и както ми се стори – предизвикателно Петя и срещнах познатия поглед.

– Шегуваш се. Какво си говорихме толкова време в Бургас? Да не си забравила?

– Не съм, но на мен сега математиката ми харесва.

Стори ми се, че този контрапункт не беше отправен към мен, с мен тя говореше съвсем по друг начин. Сега Мария беше навела глава.

На следващата година през март клубът на културните дейци в Бургас беше организирал литературно четене на една група млади поети, завършили Великотърновския университет: Калина Ковачева, Борис Христов, Таньо Клисуров, Марин Георгиев и моя милост. Беше ми приятно да видя най-близките си приятели тук,  да чета новите си стихове в претъпканото салонче. По едно време, към края на тази литературна среща, зърнах най-отзад между правостоящите до вратата няколко ученички, между които и Петя. С черни престилки и бели якички, те се открояваха сред множеството. Срещнах погледа на Петя, усмихнах й се, направих й скрит жест, че ще се видим след малко.

– Ще ви запозная с една моя приятелка – пошепнах на другите. – Много талантлива поетеса.

Когато четенето завърши и част от публиката ни наобиколи, аз си запроправях път към вратата, за да стигна до Петя, но все някой ме спираше, трябваше да разменя поздрави с доста познати, които не бях виждал от дълго време, и когато се озовах на изхода, Петя я нямаше. Излязох отвън – същото. Съжалих, че си беше тръгнала със своите приятелки. Или са бързали по свои си момичешки работи, или се беше проявила добре познатата ми стеснителност на Петя… Така или иначе, това беше последният път, в който я видях.

За смъртта на Петя научих в кафенето на писателите. Някой ми  каза това като нещо любопитно:

– Едно талантливо момиче от Бургас е починало… май се е самоубило – не знам точно.

Новината ме удари като с чук. Той не спомена име, но аз знаех – Петя е! Нямаше как да не е тя. Едва сега ми се проясни онова, което винаги ме е тревожело за нея –  свръхталантлива и крехка, тя винаги е била на онзи остър ръб, отвъд който е смъртта. Така, както е било за повечето ни талантливи поети. И друга мисъл се вряза тогава в съзнанието ми – че поезията незнайно защо е сестра на смъртта. ”Бургас е най-жестокият театър…” – чух сякаш гласа на Христо Фотев. Какъв театър – казах си – това си е съвсем реален ужас. Петя, Петя… Не бяха я опазили. Никой ли не беше разбрал нейната нежна обреченост? Видях я в минутите на първата ни среща в малката стаичка на пионерския дом. Такова мъничко и крехко момиченце, което изговаря думи, изразява състояния, за които няма как да има житейски опит. Кой му нашепваше всичко това? Възможно ли е да издържи крехката му психика страшния товар на таланта, който му беше даден да понесе? Ето защо наред с радостното чувство от срещата с родения поет ме беше сполетяла онази тревога, която ме е карала веднага след първата ни среща някак да я защитя от… самата нея. Не бях успял! В някакъв смисъл и аз носех вина.

Както се е случвало неведнъж в България, смъртта на поета се превръща в популярност. За кратко време името на Петя Дубарова беше станало известно навсякъде в страната. Книгоиздателството във Варна отпечата първата й книга “Аз и морето” – посмъртно. Донесе ми я, току-що излязла от книговезкия цех, Панко Анчев – главен редактор тогава на издателството. Стоях посред писателското кафене и я разгръщах с разтреперани ръце. От последната корица право в сърцето ме парна погледът й от ученическата черно-бяла снимка.

Скоро в същото издателство под редакцията на Панко излезе и моята първа  самостоятелна книжка – “Остров”. С това заглавие бях намерил метафората на литературната си съдба. Пък и не само на нея. Скритият подтекст не остана незабелязан от литературните надзиратели. Очакваха ме години на сложни битки, защото не се вписвах, а и съзнателно се съпротивлявах, на литературните калъпи. Но аз се бях зарекъл да пазя островчето си, каквото и да ми се случи.   Дойде и времето на годишните награди за поезия. Едната, която се връчваше в Хасково на литературните празници „Южна пролет”, беше присъдена на Петя – посмъртно. Другата – на вестник “Пулс”- “Владимир Башев”- получих аз. Кой беше учителят и кой – ученикът?

Името на Петя вече беше известно навсякъде в страната. Не зная по какъв начин моето име се беше обвързало с нейното, но постоянно ми се обаждаха от къде ли не с покана да присъствам на вечер, посветена на нейните стихове. Тези покани бяха настоятелни, не допускаха друг отговор освен съгласие. За по-сигурно някои от организаторите идваха в София, за да уговорят участието ми лично. Намираха ме в кафенето на писателите, в редакцията, вкъщи… И аз не отказвах. Колкото и трудно да ми беше това постоянно пътуване, бях си дал дума да не отказвам. Заради Петя. Посрещаха ме пълни зали – в библиотеки, читалища, училища, домове на културата – срещах светнали очи, които ловяха всеки детайл от моя разказ за Петя, всеки нюанс от оценката ми за поезията, която остана след нея. Или по-точно за Петя, която остана при нас с поезията си. Бурни ръкопляскания съпровождаха думите ми. Задаваха ми всякакви въпроси. Може ли да се каже, че Петя Дубарова е най-младият класик в българската поезия? Бих ли сравнил стиховете на Петя с тези на Димчо Дебелянов? Кой е виновен за смъртта й? Последният въпрос ми задаваха навсякъде. Стараех се да се огранича с оскъдните факти, които знаех: от невнимание повредила някакъв детайл на поточната линия в бургаската фабрика за бира, където била на практика. За малко конвейрът спрял, докато подменят устройството – нещо, което струвало под три лева. Но някой раздухал страшен скандал. Учителите й като че ли намерили повод да и натрият носа заради предизвикателното и понякога поведение. Поетеса, а? Ето ти сега – и намалили поведението й след серия унизителни процедури – комсомолски събрания, шумни педагогически съвети… “Педагозите” не видели в Петя лесно наранимото дете, а предпочели да демонстрират властта си. Късогледството им и учителските комплекси довели Петя оттатък границата на самозащитните рефлекси. Тя не понесла озлоблението срещу себе си. Малкото ми момиче… какви ли страшни  картини е рисувало невероятното му въображение?! Лекарите не успели да го спасят след свръхдозата от хапчета, които поело. Стараех се да не обвинявам единствено училището, защото в целия комплекс от обстоятелства около Петя едва ли само то носи вината. Но често непремерените емоции стигаха твърде далеч. ”Аз мразя всички, които не са обичали Петя Дубарова!” – каза едно момиче от гимназията в Момин проход и в очите му наистина светеше неподправена омраза. Един млад мъж призова всички да отидем в Бургас и да потърсим сметка от учителите. Беше далечко още от повратната 1989 година, но настроенията на някои от вечерите, посветени на Петя, лесно преминаваха от любов към омраза и като че ли подсказваха за нагнетяващо се напрежение в обществото. На първия опозиционен митинг пред храм  “Александър Невски”  певицата Ваня Костова, съученичка на Петя, обяви пред морето от хора: ”Ще ви изпея песен по стихове на Петя Дубарова, едно талантливо момиче, убито от тоталитаризма.” Изтръпнах целият. От високоговорителите звучаха стиховете на Петя в изпълнението на Ваня Костова,  а аз не можех да осъзная докрай грубата манипулация, която употребяваше името на Петя с политически цели. ”Нищо свято ли няма да има от тук нататък?”- мислех си с горчивина. Признавам си, че този момент попари всичките ми надежди за по-добра промяна.

Но няколко години по-рано на един рецитал на млади поети пред къщата на Димчо Дебелянов в Копривщица, където аз казах най-краткото си стихотворение в отговор на онези, които кой знае защо бяха решили точно тук да се изявяват най-пространно, пред микрофона излезе Веселин Андреев – поетът партизанин, когото бях виждал до този момент само на портретите в учебниците.

-Тук – каза той високо – Паруш Парушев се представи демонстративно с едно късо стихотворение, но вие едва ли знаете кой е той. Аз съм щастлив да го видя, защото той е човекът, който е познавал Петя Дубарова, помагал й е в поезията.

Това прозвуча не на място, но с авторитета си Веселин Андреев можеше да си говори каквото иска. Тогава още не знаех, че вече възрастният поет страстно се е привързал към стиховете на Петя и към всичко, свързано с нея. На малката почерпка в ресторанта той ме извика при себе си, а после в автобуса седна при мен, за да ме разпитва за Петя. Беше решил да пише книга за нея и често ми звънеше по телефона, за да настоява за няколко странички с мои впечатления. Не бях готов тогава да пиша каквото и да е за Петя, но Веселин Андреев беше човек,  на когото не можеше да се отказва. Тънкият му почти детски глас беше и по детски настоятелен. Написах около половин страница и му изпратих текста. Чух по-късно, че е излязла от печат книгата му “Соната за Петя Дубарова”, но не бях си я купил още, когато един ден отново чух познатия му глас по телефона:

– Получи ли книгата ми за Петя? Изпратих ти я по пощата с автограф и очаквах мнението ти. – Усетих огорчение в тона му. Само преди месец-два аз пък бях му изпратил новата си книга със стихове – “Сърдечна недостатъчност” – и отговорът му пристигна почти мигновено. Пишеше ми от болницата, но с чувство за хумор: ”С удоволствие прочетох книжката ти, но се радвам, че и не страдам от сърдечна недостатъчност.” Смутих се, че след като наистина не бях получил неговата книга по пощата, не бях поне си я купил навреме, за да му се обадя с мнение.

– Не съм я получил – замънках  объркано, защото наистина щеше да е нелепо извинение оправданието с пощите. Етикецията никога не е била силната ми страна, затова и не подозирах, че в такива случаи е редно човек да побърза с похвалата. Докато съобразявах как да изляза от положението, Веселин Андреев ми нареди с детския си гласец: – След един час в кафенето! Ще се видим да получиш книгата.

Точно след един час той застана сред кафенето и се заоглежда на всички посоки  с късогледите си очи. Надяваше се аз да го видя пръв. Застанах пред него и той рязко ми подаде екземпляра, който стискаше в ръка.

– Ще ми се обадиш, след като я прочетеш, нали?- очите му настоятелно изискваха съгласие.

– Разбира се – обещах. – Нали става дума за Петя.

Още веднага, след като се разделихме, разтворих книгата и затърсих моя си текст. Намерих го и изтръпнах. Онзи стих, първият, който обърна вниманието ми върху Петя:  “Зелената коприва на морето” – беше поправен на “морето – огнена коприва”. Настроението ми се скърши. Не можех да проумея как е възможно някой да редактира така грубо текста ми, а още повече да замени онова, което е поезия, с шаблон. Не можех да му се обадя, макар почти веднага да прочетох книгата. Какво можех да му кажа? Че не разбира от поезия? Изглеждаше нелепо, пък и не можеше да е вярно. Дали пък не е станала грешка в печатницата? Това пък ми се стори още по-невъзможно. Така и не му се обадих. Видях го на едно от бурните събрания на съюза на писателите след промените – пак не пропусна да спомене Петя. Беше тревожно време и целият Веселин Андреев излъчваше нервно напрежение и горчивина. Скоро след това се самоуби, непонесъл прелома, а предсмъртното му писмо, което чух по телевизията, завършваше с това, че се радва, защото ще отиде при Петя.

След няколко месеца ме поканиха на литературна среща, посветена на Петя, в една от големите гимназии в квартал “Люлин”. Обширният салон беше пълен с всякаква публика. Освен ученици и учители бяха дошли и хора от квартала. Тук бяха моят приятел композиторът Стефан Диомов, написал чудесни песни по стихове на Петя, и Ваня Костова, която наистина хубаво ги изпълняваше. Стихове на Петя рецитира Йорданка Кузманова. По средата на срещата хората отзад се развълнуваха и видях в салона да влиза Мария Дубарова.

– Току-що сред нас се появи и майката на Петя – обявих по микрофона и й махнах  да дойде отпред, но тя не пожела и седна някъде на последните редове, където й направиха място. След края не успях да я видя сред тълпата. Бързах да се прибера вкъщи и Йорданка Кузманова ме взе в колата си. Някой, който бил близо до Мария, я видял да се мръщи, докато съм говорел, и ми го каза.

– В кой точно момент?- попитах.

– Когато каза един стих от Петя, който си запомнил.

На другия ден по обед наминах както обикновено в писателското кафене. По някое време там се появиха Мария и поетът Найден Вълчев. Тя му говореше нещо, а той явно нямаше време и се зарадва, щом ме видя:

– Ето, един бургазлия. Оставям те на него. – И побърза да си тръгне.

Мария седна срещу мен и аз поръчах кафе.

– Вчера на срещата  те видях да се мръщиш, докато казвах един стих от Петя. Защо?

– Ами… не ми харесва.

– Кое не ти харесва? – “Зелената коприва на морето”? – И веднага се досетих. – Ти ли го промени в книгата на Веселин Андреев?

– Аз. Той ми изпрати ръкописа преди да го предаде в издателството.

– И ти реши, че “огнена коприва” е по-добре?

– Да. По-добре е.

– Смяташ, че можеш да редактираш Петя? Да решаваш вместо нея кое е поезия и кое – шаблон?

Тя замълча, но не забелязах да е смутена. Олекна ми обаче заради Веселин Андреев. Все пак беше късно да разсея недоразумението, а и разочарованието му от моето мълчание. А Мария не исках да обвинявам. Тя претърпя страшни мъки, които я промениха. Всячески се опитваше да компенсира липсата на Петя. Самата тя прописа романи, осинови едно момиченце, което публикуваше свои творби с фамилията Дубарова, подготвяше в Бургас музей и награда, свързани с името на Петя.

Изминаха доста години, а в жестокия въртоп на промените, в който потънаха всичките ни надежди и се удавиха толкова беззащитни и нежни души на писатели, от което това време изглежда още по-далечно, спомените ми за Петя сякаш са отвъд една преграда, където в един някогашен живот няма нищо друго, освен самия спомен. Когато посегна към някоя книга в библиотеката си, все попадам на томче със стихове на Петя, откъдето тя все гледа с вперени право в мен очи. Когато вървя по алеите на бургаското гробище към моите мъртви, непременно минавам покрай надгробния паметник на Петя, откъдето сякаш чувам гласа й. Отдавна вече поезията не е в интересите на хората. Отдавна спряха онези настоятелни покани за срещи, посветени на Петя. Всекидневието ми минава като насън в постоянната грижа за хляба. В елитната столична гимназия, където се приютих, за да избегна скверността на настъпилото време, в началото срещах известен интерес, щом споменех името й. Случваше се да изслушат дори нейно стихотворение, да ме попитат нещо за нея. Десетина години по-късно това не може да се случи. Бездуховността е погълнала всичко, тя дори се превърна в  стил и мода.

Наскоро, в един от класовете през последния седми час, когато навън  вече мракът беше погълнал грозните сиви фасади на панелните сгради, а в стаята останалите здрави неонови светила създаваха някакъв уют, изведнъж, на последния чин точно пред мен една момичешка фигура ме порази. Тези ученици ми бяха сравнително нови и все още не знаех всички имена. Но там, на последния чин, вперило поглед към мен, седеше едно момиче в черна рокля и бяла якичка. Беше Петя, не можех да греша. Тъкмо се опитвах да обясня някаква трудна за децата материя, но замлъкнах поразен. Не знаех какво става с мен. Дали не ми се привижда? Халюцинирам ли? Класът усети объркването ми.

– Как се казваш?- попитах момичето от последния чин.

– Петя – отговори ми то и потръпнах, но бързо съобразих – беше поразително съвпадение.

– Знаеш ли, много приличаш на Петя Дубарова.

– Коя e тя?- заинтересува се класът.

Автор: Паруш ПАРУШЕВ

* Публикуваният текст е откъс от мемоарната книга на автора “Профили – близки и далечни”

The post Петя – Паруш Парушев first appeared on TetraDkaTa.

За Динков привидната детска непосредственост на наивизма крие дълбока философия. Към нея той добавя мистика и магия, за да създаде един по-пъстър свят и да предложи на публиката необикновен визуален диалог. Говори за работата си като за искрено споделяне на създаденото с любителите на изкуството и без претенция за сравнение с големите майстори на този тип живопис.

Пътят му към рисуването започва още от ранна детска възраст, преди да се научи да пише. Дори посещава курс по рисуване, но без да мисли за професионално развитие като художник. Доста по-късно разпознава своето призвание в рисуването и завършва художествено образование през 2015 г. в Баку, Азербайджан, където тогава живее по линия на преподавателската си дейност.

Роден през 1964 г. в София, Стоян Динков е син на поета Иван Динков. Израства сред разговори за литература, книги, художници и музиканти, в среда, свързана с големи български и световни творци. Сред имената, които споменава, са Константин Павлов и Христо Фотев. Именно тази среда поражда желанието му да създаде нещо свое. От баща си наследява и отношението към словото, и любовта към рисуването — любимо занимание на Иван Динков.

„Рисуването и писането съм взел от баща ми“, споделя авторът. За него двете изкуства са близки: и двете разказват истории, по-големи или по-малки, и носят сходни внушения и послания, макар да ги изразяват по различен начин. Картината се възприема по-непосредствено, докато писменото слово предполага по-продължително, аналитично и нееднозначно прочитане.

Първите му публикации на стихове и разкази излизат през 1984 г. във вестник „Пулс“ и списание „Пламък“. След завършването на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ работи във вестник „Отечествен вестник“ през 1990 г. и в списание „Черно и бяло“ през 1991–1992 г. Публикува статии на културна тематика във „Вечерни новини“ и други издания. През 90-те години заедно с Борис Димовски и Пламен Цонев възстановява издаването на вестник „Ранобудник“. Член е и на редакционната колегия на вестник „Новия Пулс“.

Литературната му работа включва стихосбирките „Гримаси“ (1996) и „Свлачища“ (2002), както и романа в съавторство с Гергана Турийска „Приказка за вечността“ (2010), поставил началото на „Пощенска кутия за приказки“. Автор е на четири научнопопулярни и исторически книги, издадени от „Сиела“ и „Весела Люцканова“, и на още пет книги в електронен вариант в Amazon. Негови текстове са превеждани на румънски, португалски, турски, азербайджански и английски език и са адаптирани на македонска литературна норма.

От 1992 г. е член на Съюза на българските журналисти, а от 2002 г. — на Съюза на българските писатели. През 2003 г. е съучредител на Клуба на младия български писател, а от 2011 г. е член на Управителния съвет на „Орфеева лира“.

Развива уменията си в изобразителното изкуство и затвърждава авторския си почерк в частната школа на големия азербайджански художник Емин Гахраманов в Баку, под ръководството на Зохраб Джаббаров, друг много известен техен живописец. В Баку представя и първата си самостоятелна изложба. Следват още пет в България — две в София и по една в Пловдив, Бургас и Пазарджик.

Заповядайте в галерия „Видима“ на 03.11.2026 г./вторник/ от 18:00 ч., за среща с художника Стоян Динков и заедно да открием магията на „Видимо в невидимото“.

The post „Видимо в невидимото“ — живопис и магически наивизъм от Стоян Динков first appeared on TetraDkaTa.

Галерия „Орловска 10“ в Габрово ще бъде домакин на музикално-поетичния пърформанс „Суха трева“ с участието на поетите и музиканти Петър Чухов и Иван Христов. Двамата артисти съчетават авторска поезия и музика в сценичен формат, който обединява литературното слово и звуковите експерименти.

Чухов и Христов са основатели на етнорок формацията „Гологан“, създадена през 2004 г. През годините в групата участват още поетът и писател Емануил А. Видински, етномузикологът и преводач Анджела Родел, бас китаристът Иван С. Вълев и барабанистът Гриша Маникатов. Формацията има множество изяви в България и чужбина, сред които участия във фестивала на изкуствата „Аполония“, както и концерти в Унгария, Австрия, Словакия, Северна Македония и Германия.

След прекратяването на дейността на „Гологан“ през 2012 г. Чухов и Христов възстановяват част от композициите на групата и през 2018 г. издават едноименния албум „Гологан“, записан още през 2007 г. Наред със старите произведения двамата създават нова музика, която съчетават със свои стихове в различни поетично-музикални пърформанси. С тях участват във фестивали и самостоятелни събития в България и редица европейски държави.

Двама автори с международно признание

Петър Чухов е сред разпознаваемите съвременни български поети. Роден през 1961 г. в София, той е автор на 18 стихосбирки, три книги с проза и книга за деца. Носител е на редица литературни отличия, сред които наградите „Иван Николов“, „Иван Пейчев“, „Пеньо Пенев“ и „Славейкова награда“, както и на Голямата награда на музея „Башо“ в Япония. Негови произведения са преведени на 25 езика и публикувани в над 25 държави.

Освен с литературната си дейност Чухов е познат и с музикалните си проекти. Свирил е в различни рок групи, сред които „Субдибула“, „Тутакси“, „Стенли“, „Кокарда“ и Par Avion Band. Той е съосновател на „Гологан“ и участва в групата за поезия и алтернативен рок „ЛаТекст“. Работи в Столична библиотека, където ръководи Литературния клуб, и преподава творческо писане на поезия.

Иван Христов е поет и литературовед, автор на четири стихосбирки, сред които „Сбогом, деветнайсти век“, „Бдин“, „Американски поеми“ и „Любовен речник“. Дебютната му книга получава наградата за най-добър поетичен дебют на Националния конкурс „Южна пролет“, а „Бдин“ е отличена с националната литературна награда „Светлоструй“. През 2018 г. „Любовен речник“ получава отличието „Културата е спасение за хуманността“ на Международния форум на поезията в Сафи, Мароко.

Поезията на Христов е превеждана на повече от двадесет езика и е публикувана в редица европейски държави. Наред с творческата си работа той развива и активна научна дейност. Автор е на монографиите „Кръгът „Стрелец“ и идеята за родното“ и „Българският литературен модернизъм. Проблемът за времето и идентичността“. От 2019 г. е директор на международната програма на поетичния фестивал „Софийските метафори“, а от 2022 г. е доцент в Института за литература при Българската академия на науките.

Пърформансът „Суха трева“ предлага среща с творчеството на двама автори, които изследват възможностите на поезията отвъд страницата и я превръщат в част от живо музикално преживяване.

The post „Суха трева“ събира поезия и музика в Галерия „Орловска 10“ в Габрово first appeared on TetraDkaTa.

Улиците вече са запълнени със своята студенина, която не трябва да ни изненадва, защото есента се опитва да се раздели с нас. Утринното неприятно потрепване на цялото тяло само ни подсказва, че се опитва да съхрани остатъчната топлина на нощното ни пребиване. Резките струйки на повяванията се опитват да определят гримасите по лицето ни, но вървим с надеждата, че и днес ще се прокрадне топлината на деня и това бързо ще отмине.

Времето, което ми остава да отида на среща, която се очаква да бъде наситена с припряност и определена наивност се оказва препълнена с интровертност и  неисказаност.

Днес установих отново нашата бедност. Душите са останали празни и не успяват да намерят дори ни най-малко упование за своя покой. Някак наранени ги оставихме в своята безпомощност и продължихме в нещата.

Какво шизофренно поведение можем да имаме хората в своето желание да получим исканото, без да успеем да различим отношението към случващото. Ние продължаваме да искаме, но продължаваме да не даваме.

Вероятно „Сърцето има своите основания, които разумът не познава.“ (Блез Паскал), но вътрешната същност трябва да определи останалото. И с голяма доза истинност „Всеки е най-далеч от самия себе си“ (Фридрих Ницше), но това усещане не помага особено на ситуацията и все пак трябва да проявим определена решителност, но и почтеност.

Не знам дали човек действително управлява собствения си живот, или само осъзнава последствията от решения, чиито истински причини никога не е разбрал. Трудно е да се определи, но дори и в това обстоятелство може да се потърси определена истинност.

Загубихме душите в егоизъм и безпомощност, а това вече е повече от опасност. Определена мъчност ме обзема в тази създала се безпътност, която е обзела душите ни.

Едва ли мога да успокоя само привидно своята тревожност, но ще направя опит в тази посока. Сега остава да вървим в своята безцелност и да намерим упования за изгубената ни същност, която да намери себе си. Каква илюзорна странност е обзела делничната ни самота в едно кратко прекосяване на улиците, които са потънали в своята безлюдност.

Успех, странници в търсенето и намирането!

Автор: Венелин Терзиев

The post Осъзнатостта на неосъзнатото – Венелин Терзиев first appeared on TetraDkaTa.

В спектакъла ще участват Томислав Линков, актрисата Йоана Буковска, музикантите Елица Тодорова, Александър Тодоров и Росен Пенчев, както и младите музикални таланти Леон Даниел и Гала Савчева. Всеки от участниците ще представи своята част от изкуството, обединявайки литературата и музиката в общо сценично преживяване.

„Любовта ми“ отправя покана към публиката за вечер, в която словото и музиката се срещат, за да разкажат за чувствата, любовта и човешките преживявания.

Събитието ще се проведе на 30 октомври 2026 г. (петък) от 19:30 ч. в пиано бар „Синатра“, на адрес ул. „Капитан Райчо“ № 2, хотел „Тримонциум“, Пловдив.

Цената на входния билет е 20 евро, а билетите вече са в продажба онлайн чрез платформата Bilet.bg.

Билети могат да бъдат закупени на следния адрес: https://bilet.bg/bg/events/-9069

The post Литературно-музикалният спектакъл „Любовта ми“ гостува в Пловдив на 30 октомври first appeared on TetraDkaTa.

Събитието обединява изпълнители и публика около идеите за духовно единение, толерантност и културен диалог.

Заключителният концерт е на 18 октомври, неделя, от 18:30 часа в Художествената галерия „Христо Цокев“. Хор „Покров Богородичен“ от София с диригент Димитър Стоянов и Габровският камерен оркестър ще изпълнят за първи път в България Месата в чест на Пресветата Троица от Волфганг Амадеус Моцарт (KV 167).

Вход свободен.

The post Празник на духовната музика в Габрово 2026 first appeared on TetraDkaTa.