Понякога дълго време сме пред една картина и след това си тръгваме, без да сме разбрали защо сме се спрели пред нея. Друг път само един цвят, една странна форма или едно почти детско изображение ни връщат към нещо отдавна забравено и отминало. Срещата с живописта на Стоян Динков не бива да започва с въпроса какво точно е нарисувано, а по-скоро е важно да се запитаме какво от собствения си живот разпознаваме в нарисуваното.

Разговарях със Стоян Динков  няколко пъти. Първият ни разговор тръгна от изгубената посока на българите, от историческата памет, справедливостта и човешката почтеност. Вторият бе за картините, за времето, за свободата и за онова, което остава неизказано. Струва ми се, че тези разговори не са толкова различни. И в другите ни срещи, които не са станали публични, стои на вид един спокоен човек, с неспокойна същност, който не приема лесните отговори и не желае да се примири с неистината.

Той сам определя изложбата като „вид изповед на открито“. В това признание има повече смисъл, отколкото в дългите обяснения за определяне на художествени направления и различни стилове. Изповедта не е задължително да бъде тъжна или радостна. При него е пъстра, дори привидно весела, и въпреки това носи болката на преживяното. Тази противоречивост е едно своеобразно отражение на живота ни.

Ярките цветове и опростените форми лесно могат да подведат забързания зрител. Наивизмът често се възприема като връщане към детството, към свят без особено смислови въпроси, а това не е така. При Динков обаче тази привидна простота не е липса на познание, а определен и целенасочен избор. В първия ни разговор той нарече наивистичния свят „най-истински и най-реален“. Има основание да се замислим над тези думи и възможно ли е понякога да сме по-близо до истината, когато се откажем от желанието да обясняваме всичко?

В неговите платна формата не настоява да бъде с определена крайна точност и измеримост, като по свой естествен начин търси своя собствена логичност. Цветовете не следват непременно естествения вид на предметите, а вътрешното отношение и усещане на художника. В никакъв случай той не копира видимото, а го  пренарежда според паметта, въображението и личното си преживяване. Понякога простият на пръв поглед сюжет носи изключително смислово изражение.

Признанието му, че „най-светлите, слънчеви и чисти платна често се раждат в моменти на дълбока тъга“ и вероятно е така, но колко често съдим за човека по външното му настроение, а за картината по нейното цветово изображение. Светлото не винаги е безгрижно, а понякога то е опит да се съхрани радостта тъкмо когато тя ни липсва. Тогава жълтото, червеното или синьото престават да бъдат украса, а се превръщат в начин да бъде поднесено преживяното по особен и специфичен начин.

В разговора ни се появи и необичайният образ на „Дървото – мелница“. В него Динков вижда едновременно разпадането на материята и надеждата за Дървото на живота. Дървото обикновено ни напомня за корен, растеж и продължение, а мелницата – за непрестанното движение, което смила и променя. Събрани заедно, тези два образа говорят за човека, който иска да остане, но не може да спре времето. Не е необходимо зрителят да познава авторовото обяснение, за да усети това напрежение. Думите на художника ни дават възможност да надникнем по-дълбоко в замисъла на всичко това.

Паметта придобива особено значение. Тя не е онази памет, която подреждаме по дати и събития, а другата – съставена от гласове, лица, светлина и неочаквано завърнали се разговори. Динков иска да съхрани човешката топлина, родното и бащиния дом. Вероятно затова неговите картини могат да ни изглеждат едновременно познати и съвсем непознати. Те не възстановяват миналото, а по-скоро показват как то продължава да живее у нас.

Не можем да говорим за тази памет, без да споменем Иван Динков. За сина бащата остава нравствен ориентир, а не само биографична подробност. Не бих търсил механично съответствие между поезията на единия и живописта на другия. По-интересно за мен е друго – взискателността към себе си, непримиримостта към фалшивото, необходимостта човек да носи отговорност за това, което оставя след себе си. Тази приемственост не се нуждае от външни доказателства и показност.

Стоян Динков е критичен към обществото, към нашата склонност да забравяме и към лесното примирение с подменените ценности. Неговите исторически оценки могат да предизвикват несъгласие и спор у много от нас.  Тъкмо това прави интересна срещата между неговата личностна позиция и живописта. В картините той не повтаря публицистичните си разсъждения. Вместо това създава пространство, в което човек може да се върне към доброто, към честността и към личната си свобода, без някой да му налага нищо конкретно.

В първото интервю го попитах как се предпазва от неистината. Отговорът му беше кратък: „Единствено чрез изкуството“. Тази мисъл звучи особено остро днес, когато образите се множат по-бързо, отколкото успяваме да ги осмислим. Не всяко изображение е преживяване, както и не всяка технически съвършена картина носи човешко присъствие. В несъвършената линия, в колебанието на ръката, в необичайното съчетание на форми може да има повече истина и чувствителност, отколкото в безупречно подредения образ.

И все пак не бих искал да затварям картините на Динков в единствено тълкуване, защото художникът има своя история, но зрителят идва със своята. Някой ще види радост, друг ще усети самота, трети ще си спомни за човек, когото отдавна не е срещал. Изкуството започва да живее пълноценно тъкмо когато тези различия станат възможни и реални.

Севлиевската среща в галерия „Видима“ е повод да се запитаме и нещо за себе си – не свикнахме ли прекалено бързо да гледаме, без да виждаме? Да оценяваме, преди да сме разбрали? Да подминаваме онова, което не се подчинява на познатите ни представи? Може би затова тези картини изискват не толкова специални познания, колкото време и внимание.

В края на втория ни разговор Стоян Динков говори за желанието човек да разпознае пред платното нещо, което самият той е чувствал. Струва ми се, че тук е най-точното обяснение за смисъла на тази изложба. Художникът не може да ни върне изгубеното време. Не може да ни избави от съмненията и тревогите, но може да ни напомни, че зад видимото съществува и друг живот, а именно онзи, който носим в себе си и за който често не намираме думи.

И ако след тази среща си тръгнем с поне един спомен, с един неудобен въпрос или с неочаквано усещане за близост, значи картините са продължили своя разговор отвъд стените на галерията.

The post Видимото, което не успяваме да видим – Венелин Терзиев first appeared on TetraDkaTa.

Августовският ден е натрупал толкова непоносимост с пресилената си топлина, че хората са останали в оскъдица по улиците. Цялото тяло усеща непреодолима прилепналост на дрехите. Суетността е напуснала малкото, които са се оставили в горещината да са на открито. Мислите не се блъскат в своята обичайност, а протяжно се влачат в една непредсказуема провлаченост. Дори погледите се усещат с определена ленивост и всичко породено от прекомерната горещина, която ни оставя в забавената същност на днешния ни ден.
Присядането на сенчестите места не успява да ни спаси и да ни постави в относителна удобност на съществуването ни. Наместването на слънчевите очила не помага да охлади поне за малко всичко, което вече е достатъчно прегряло.

Понякога е топла топка,
понякога бодлив триъгълник
(остро сгърчен),
понякога е ледена кристална сфера –
звъни усмихнато,
а въздухът е… (ох!)
неумолимо стръмен.

Друг път просто намига момичешки
или се разтваря
в мънички прозрачни капчици
сред чувствени пухкави облаци
(бели)
и съвсем неочаквано –
режеща линия в свистящо зелено,
бебешко гукане и старчески клетви
(едновременно).

Такава.

А.
слиза често на дъното,
свива се тихо от болка
(сама и за малко),
после капризно
(чисто по женски)
се изплъзва от тъмното,
заиграва се с гълъби
(преоблечени ангели)
и отново събира душата си
някъде горе – на върха на иглата.

И така…
Из „А., Която събира душата си“, Антоанета Добрева

Неуспяваме да съберем остатъците от мислите си, които се люшват като в забавен каданс на отдавна похабена филмова лента. Нещо смъртно ни кара да се пробуждаме и да търсим отговори на нещата. Те днес не са подредени, а са в безкрайната опашка на отдавна продадена стока. Търсят или намират, губят се, лутат се и си остават пак нашите неща.

Кажи ми,
как стана така, че мечето от нашето детство (с разпрано уше)
се превърна в Лисицата в лозето
и защо да не можем да сме ясно щастливи
от лилавото в люляка и памучните образи в облаците?
Кажи ми, как стана така,
че от липите смешно да капят лепкави малоумници (вместо цвят)
и защо облият смях се превърна в щедър убийствен сарказъм.
И защо да ги няма цветята на малката Ида?
И защо нашата кукла от детството вече замлъкна (а казваше “мама”)?
Кажи ми защо от стените висят вечните сенки.
Защо да раздаваме роли на публиката.
Защо от безкрайно шлифоване деформирахме смисъла (вероятно неволно),
а сме се вкопчили в абсурда на думите.
Защо се загубваме в интонацията
и защо ни спасяват неуки сценични работници,
защо ни призлява от овации, а ги страдаме..
а уж все не харесваме драматургията?
Защо все режисираме “допустимото неочаквано”,
моделираме вярата
и произнасяме безупречно гласните,
а зад кулисите оставихме връзката с Космоса,
Росинант и тантричното чисто на неразделянето.
Защо не говорим, а подменяме казването
с така удобното “въобразено премълчано” –
(толкова въображаемо, колкото и мълчанието).
Защо нямаме вече бистри мечти
и не можем да бъдем щастливи като бедни индийци?
Кажи ми?
Из „Писмо до себе си“, Антоанета Добрева

Натрупаните въпроси стават в излишество много и желанието ни да търсим отговори е намаляло до неузнаваемост. Времето днес не ни притиска, а на обезкуражава. Пространството е по-свободно от всякога и не запълва празнотите в душите ни. Дали всичко това има определеност и значение е трудно да се каже, но има усещане, че се случва и се преживява. Дали това ще бъде от значение или без значение е почти толкова вероятно, колкото и обратното..

Към обед
често правя грешката
да се съсредоточавам върху отражения.
Влизам в огледалото и наблюдавам
как отсреща
чужд човек си прави равносметка,
а след това
разказва анекдоти сам на себе си.
И не знам защо
това ми напомня
за шестте точки върху известните плочки от старото домино
и за общуването, което често не води до нищо.

*

Следобед
понякога се случва да съм оплетена изцяло в паяжини…
Тогава се заравям в стари вестници,
чета некролози
и ясно разбирам, че смъртта е страшно суетна.
Тя
винаги иска да си мислим за нея.
По-късно
непременно се превръщам в истинска жена с минало.
Говоря по телефона с приятели,
не давам съвети,
защото знам,
че трябва да съм част, за да предложа решение.
Също знам, че не искам…

Из „…И даже няма значение“, Антоанета Добрева

Често
когато сутрин обмислям собствените си причини да стана от леглото,
осъзнавам
шокиращата сила на смъртта, блясъка на слънцето
и черното, и бялото,
и цветовете, които променят същността на мозайката…
По-късно пия кафе.
Тогава
играта е процес, който винаги завършва с победа,
и ми се струва,
че това е, което денят не означава…

Из „.., което не означава“, Антоанета Добрева

Днес няма мълнии, дори облаци няма, а действителността е втечнено неизвестна. Днес съдбата се е простряла в безпомощност и очаква да бъде спасена.

Вечер пиша писма с тебешир.
Писмата са дълги колкото пътища, а аз ги изтривам.
Затова после се лутам
в противоречивото единство на множество различни гласове,
които пеят безкрайния познат канон.
Ето този:

Сутрин рано, сутрин рано, в неделя, в неделя, камбаните бият, камбаните бият, бим…
Сутрин рано, сутрин рано, в неделя, в неделя, камбаните…
Сутрин рано, сутрин рано, в неделя, в…
Сутрин рано…

Най-накрая,
в неделя,
когато забият камбаните, ето така: бим-бам-бум, бим-бам-бум…,
всички въпроси и отговори се помиряват,
а аз мисля за утре.
Може би затова всяка нощ ми звучи като събота.
Из „За утре“, Антоанета Добрева
……………………………………..
Антоанета Добрева е родена привечер, в събота, през септември, отдавна. Отдавна живее в София. Има средно и висше класическо музикално образование, три диоптъра късогледство, вкус към детайли, сцена и думи… Автор на стихосбирката „Навреме“ (2006). Редактор в Електронно списание „LiterNet“ и в „Културни новини“.

Автор: Венелин Терзиев

* Снимка: www.pixabay.com

The post Навреме за въпросите, които остават – Венелин Терзиев first appeared on TetraDkaTa.

Човешкият живот е странна смесица от мисли, очаквания и желания. Тяхното преживяване не винаги е възможно и това ни кара да бъдем тъжни, радостни или да се възторгваме. Това ни съществуване е обречено на едно пътуване, което е с определена неизвестност и непоследователност. Колкото и да се опитваме да насочваме всичко това в определена напътственост, то се състои в закономерност, която не ни е известна. Такава една подредена хаотичност, която понякога лениво преследваме, друг път очакваме, а трети път – най-често не разбираме. Може би и това е най-хубавото в това ни очакване, че нямаме и най-малка представа кога и как ще се получи или случи.

Заобиколени от надеждността, че нещата все пак ще се подредят в наша полза, ние се залъгваме, че повторението ни е дадено по презумпция и ни се полага. Тази илюзия е заблудата, която ще ни съпътства с най-голямото постоянство и ще ни дава измислена възможност за повторения. Недейте да изпадате в тази крайна заблуденост, че всичко е възможно и е дадено именно на вас – то нито е така, нито дори е възможно.

Днес се мразим, утре може би се обичаме, но най-вече се презираме. Не знам защо това ни се случва, но ние в състезание със своята наивност и себелюбие повече от всеки друг път и по най-враждебния си начин мразим, а все по-малко се обичаме. Какво кощунствено разпиляване на времето в пространството, което ни е отредено за малко, а ние пак и отново продължаваме по същия начин.

„Омразата е най-страшният феномен, който ще разсипе всичко в нас.“ (Стефан Цанев)

Днес дори сме по-объркани от вчера, днес сме поставени в унищожителната възможност да вярваме в нещата, които не са идеали, днес сме попарени от безнадеждност и отново сме влюбени в невъзможността да прозрем това.

Силата и парите са нещата със своята преходност, които ни поставят в уюта на нашата удовлетвореност. Те ни радват, те задоволяват всичките ни потребности, те ни поставят на върха на нашето желание и непоклатимо ни преследват.

„Няма по-унизително робство за човешката личност от нищетата.“ (Стефан Цанев)

„Няма по-позорна диктатура от властта на парите.“ (Стефан Цанев)

Попаднали в тази кръговратност, все по-често и с особено постоянство се лутаме в живота си. Не успяваме да открием дори и най-малката възможност да подредим свободата си в определена възможност. Колко жалко е това, но днес, а може би и утре, е невъзможно да се предотврати. Ще продължаваме да се опитваме да се учим на това ни човешко живеене по начин, който ще ни препятства, спъва и, ако има възможност, ще ставаме и ще продължаваме. Когато умората настъпи, ще отстъпим на нейната опияненост и ще потънем в забравата.

„Свободата е мъчна участ, много хора предпочитат лесното – да пляскат на тираните.“ (Стефан Цанев)

„Свободата лишава човека от утешението, че някой друг е виновен.“ (Стефан Цанев)

С особена мъчност разбираме, че пропиляваме годините и дори няма възможност за съжаление, защото за това не ни е дадено време. Каква ирония на всичко това.

„По време на свободата е пълно с роби.“ (Стефан Цанев)

„Всеки трябва да пази демокрацията най-много от себе си.“ Оказа се: „Демокрацията е измислена, единовластието е естествено.“ Няма друго обяснение за днешната ни проваленост и това е не само защото „Алчността е гибелта и проклятието на демокрацията.“

Днес сме в своята поредна, но технологична примиреност и това ни убива, но едва ли го разбираме.

„Примирението е по-страшно от страха.“, но „Да се примириш, значи да се предадеш.“

Уви, „Битът убива мечтите ни.“

Стефан Цанев е роден в село Червена вода, Русенско, на 7 август 1936 г. Завършва средното си образование във Второ средно училище „Баба Тонка“ през 1954 г. През 1959 г. завършва журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През 1960 – 1965 г. учи драматургия в Московския киноинститут. Работи като кореспондент на вестник „Народна младеж“ в Родопите и в Перник (1959 – 1960). Работил е като редактор в Студия за игрални филми (1965 – 1967), драматург в Държавен сатиричен театър (1967 – 1970), Театър 199 и Театъра на окръзите (1970 – 1973), Театър „София“ (1973 – 1984; 1991), Драматичен театър в Пловдив (1984 – 1991), Театъра на армията (1992 – 1996), Театър „София“ (1996 – 2008). Автор е на стихове, на 30 драми, публицистика и есета, на романа „Мравки и богове“, на 4-томната историческа сага „Български хроники“, както и на стихове и пиеси за деца.

Негови стихове са превеждани на всички европейски езици, както и на китайски, монголски, арабски и иврит, а пиесите му (най-вече „Последната нощ на Сократ“, „Другата смърт на Жанна д`Арк“) са играни в повече от 200 театъра в България и по света: в Париж, Гренобъл, Бордо, Атина, Монреал, Петербург, Лайпциг, Висбаден, Варшава, Краков, Прага, Гьотеборг (Швеция), Будапеща, Киев, Москва, Питсбърг (САЩ), Вилнюс, Братислава, Никозия, Букурещ, Гюргево, Хага, Анкара, Измир, Истанбул и др.

Негова съпруга е актрисата Доротея Тончева. Има три дъщери.

Автор: Венелин Терзиев

* Снимка: БНР

The post Някога е като никога – Венелин Терзиев first appeared on TetraDkaTa.

Моите цъфнали кокичета…
Февруарският студ ги попари.
На наказани деца приличат,
на нечия подранила старост.

Не исках хола да украсяват –
щеше съвестта ми да ме гложди.
Сега върху земята корава
нежни главици са положили.

А бяха толкова съвършени –
радост за погледа и сърцето.
Боли ме. Сякаш съм наранена
и нещо скъпо ми е отнето.

12 февруари 2025 г.

Знам, че срещите никога не са случайни. Знам също, че хората се срещат и се разделят по различни поводи. Нашата среща е в думите – онези, които носят собствено смислово присъствие. Написани от Иванка Павлова, те са изречени и поднесени по начин, който ту те кара да потръпваш, ту да се натъжаваш, леко да се усмихваш или дълбоко да се замисляш.
Със всяка своя стихосбирка тя достига до своите читатели все по-различна и по-малко премерена от преди – с думи, все по-реалистично директни, все по-лишени от някогашната романтична описателност, но останали все така силно въздействащи и неподправено искрени.
Днес ми липсва градината със старата круша, падналите листа и разпилените надежди… Обществените процеси сякаш умъртвиха тази поезия и я оставиха на тезгяха на спомените ми. Сакралната чувствителност е потопена в немарата на делника и захвърлена в някаква илюзорна безкрайност.
Днес думите болят, незарасналите рани кървят, а спомените се опитват да утешат душите ни. Такава безсърдечност ни е заляла, че дори няма упокой за превъзбудената ни мисъл. Дори премръзналите кокичета вече нямат надежда и остават със своите попарени мечти.

Между два свята – в рай от орхидеи „Четири разцъфнали орхидеи като облаци от изящни цветове – винена, бяла, розова, жълта. Застоявам се пред тях, разглеждам ги. Какво съвършенство, дошло от нищото – простички парченца кора, които поливам всяка седмица. И от тях израстват тези принцеси, които радват погледа ми и ме карат да осъзнавам ден след ден чудото на живота в багри и аромати.

Велики Боже, какви щастливци сме ние, хората, че си ни заселил в своя рай! Най-простата тревичка е произведение на изкуството. И всичко – от черната земя. Какви програми са заложени в живото и в мъртвото? Защо птиците летят, без да се сблъскват? Какво кара дърветата да разцъфтяват през пролетта и да окапват листата им през есента? Какъв е смисълът на съвършените форми на цветята? А фантастичните обитатели на морето? И най-невероятното – човешката уникалност: да мислим, да говорим, да творим и със същата страст да рушим…
И все по-често усещам как ме връхлита изумлението пред божия свят и устните ми шепнат благодарствени думи.“

„Четири разцъфнали орхидеи …“, Иванка Павлова

Аз, която търси…

„Майчица, свита на кравай. Витае във въздуха неизречената тегоба на близките ѝ: „Няма ли най-сетне да си върви…”.
Животното ли заговаря в нас? Вкопчени в желанието да живеем само за себе си. Какво ни обезобразява така, че пресушава срама и гаси обичта?
Страшни пейзажи на нашата същност…
Връхлита ме и друг спомен. Изпратиха старицата в старчески дом. Уж за да се грижат там по-добре за нея. При чужди хора, при безсърдечни гледачи. Не я виждах вече на балкона да полива мушкатата. След около половин година на стълба пред дома ѝ един скромен бял лист извести, че от този свят си е отишла най-добрата майка и баба.
Какво ли си мисли душата ѝ горе, на небето?“

„Нощни видения“, Иванка Павлова

„За всекиго войната има свое лице – винаги зловещо, но различно. За мене то е свързано с кошмарните сънища в ранните ми детски години. Сънувах воя на сирените и бяга- щото ми семейство към някакво скривалище в Самоков. Аз нямах реален спомен за преживяното, но подсъзнанието ми отказваше да го забрави. Всъщност не цялото ми семейство, а само майка, брат ми и аз. Татко е бил на фронта – някъде в Сърбия или в Унгария. Неговите разкази за свистящите куршуми, за разкъсаните тела на убитите, за безмълвната му молитва Бог да му даде крила, за да се види с нас за последно, допълваха картината. Но аз се прехласвах, когато говореше за красотата на Унгария. За човечността на унгарците, уважавали православните празници на българските войници. За разплакания поглед на една неволно ранена сърна.

Моят по чудо оцелял баща, извървял кървавите пътеки на войната, отдавна се пресели в отвъдното. Пазим като скъ- па реликва костюма му със закачените на него ордени и ме- дали, с който всяка година на Гергьовден отиваше на парада. Познавам войната и от разказите на любимия си български писател Йордан Йовков. От филмите. От историята. И уж се беше отдалечила от нас – цивилизованите хора на ХХI век, но уви! Тя присъства и в моите стихотворения. Вместо възхвала на невероятния божи свят в тях се настани темата за разрухата на къщи и съдби:“

„Кървавите лалета на войната“, Иванка Павлова

Разговор със себе си

„Преживявам труден момент. След като излезе от печат дванайсетата ми стихосбирка „Истинският ми живот. Лирика – избрано“, която възприемам като своеобразен заключителен акорд на своята поетическа симфония, настъпи поредното ми мълчание. Войната на Русия с Украйна, после нападението на Израел над Пакистан, а неотдавна – и атаката на САЩ и Израел срещу Иран. Проглушителните лоши новини, излъчвани от телевизионните канали. Провалът на нашите политици. Подкупността, агресията, робуването на материалното, бездушието на държавата към съдбата на творците на литература и изкуство… Затворих се в черупката си. Усещането за безсмисленост и празнота вгорчи дните ми.

В подобно състояние не бях за първи път. Знаех, че в един момент ще се изтегля за косата като барон Мюнхаузен нагоре към красивото, към достойното, към радостта от живота. Разчитах на голямата си любов – словото. И това се случи. Роди се в душата ми идеята за тази необичайна книга – стихове, тристишия, кратка проза, създадени в редките мигове на вдъхновение и просветление, които ме лекуваха през този мъчителен период. Творби, породени от трусове, които нараняват и същевременно възкресяват.

Мои бъдещи читатели, книгата, която държите в ръцете си, е нещо като нищо на света. Още по-необичайно е решението ми да включа в нея и отзивите за мене, написани след отпечатването на сборника „Другите за Иванка Павлова“ – като негово продължение. Благодаря ви! Без да подозира- те, вие ми помогнахте да надмогна непоносимата болка и разочарованието от света и да осъзная, че има смисъл да се твори дори в наше време – най-тъмно е преди разсъмване.“

„От мене за мене“, Иванка Павлова

Зад привидното отдалечаване, във всяко дихание, въплътено в стих и строфа, Иванка Павлова завещава истина – несъпроводена от мълчание.

Нейното определение за „своеобразен заключителен акорд на поетическата ѝ симфония“ звучи като боледуване, породено от незрялостта на днешната действителност. Навярно и затова в посланието към читателите ѝ, че „държите в ръцете си нещо като нищо на света“, се крият и истина, и противоречие. Защото когато разгърне и прочете която и да е от творбите ѝ, ще открие, че държи в ръцете си не просто книга, а свят от неподправена чувствителност, дълбоко и осмислено усещане за света и споделена мъдрост.

Дано Бог ни дава повече такива „неща като нищо на света“, защото именно в тях се крият смисълът, утехата и надеждата – и тогава ще бъдем по-щастливи.

ИВАНКА ПАВЛОВА
ДО ПОСЛЕДЕН ДЪХ
Стихотворения, тристишия, кратка проза и отзиви
Българска Първо издание
ISBN 978-619-206-318-4
Издателство „Фараго“, София

The post Попарената нежност на думите – размисъл за болката, истината и човечността в творчеството на Иванка Павлова – Венелин Терзиев first appeared on TetraDkaTa.

Иванка Павлова за началото и краят

Пораствам, макар и бавно. Това е утешително, защото, когато се харесваш такъв, какъвто си бил вчера, значи ще повториш класа. Връщането назад е и носталгично, и укорно, и обнадеждаващо. Началото е обещание. Краят е тъга. Но ако между тях има хранителна ядка, значи не си живял напразно. Хубаво е, че фотографиите запечатват мигове от живота. Така можем да си припомним безвъзвратно отминалото, но и да преживеем отново съкровеното. Снимка от ранната ми детска възраст породи появата и на стихотворението „Докосват се началото и краят“.

Иванка Павлова за чувствата и мислите

Като дете болезнено преживявах грубостта. Удивлявах се, че хората не са такива, каквито очаквам. Зад маската на лицето ми са бушували чувства, които са намерили отдушник в стиховете. Това е било моето спасение. По-късно имаше периоди на усилено писане и такива на продължително мълчание. Поне не предлагах за печат написаното. Питах се става ли по-добър светът благодарение на поезията и на изкуството като цяло. В един драматичен момент осъзнах, че нося отговорност пред словото, което е моята божия дарба. През 2016 г. публикувах четири свои книги.

Писането за мене е потребност. Начин да споделя със света мислите и емоциите си. Надявам се да стигнат до единомишленици. Да помогнат някому. Както аз съм пораствала чрез творбите на живи и мъртви автори. Странно, но  напоследък музата ми стана капризна и своеволна. Връхлита ме нощем и не ме оставя да заспя, ако като примерна ученичка не стана и не запиша упорито повтарящия се в главата ми стих, който повежда след себе си останалите. Понякога нещата изглеждат почти мистично. Когато чета свои отдавнашни творби, аз се чудя как са се родили. Сякаш са ми били продиктувани свише.

Иванка Павлова за тъгата

Не само се случва, но и е повод за постоянната ми тревога, че неизбежно присъства в стиховете ми. Имам ли право да натоварвам читателите с минорното им звучене? Животът бездруго често причинява болка. Имаше време, когато смятах емоционалността за благословение. Сега си мисля, че е по-скоро наказание. Същевременно си давам сметка, че не радостта, а болката ражда изкуство.

Иванка Павлова за спомените

Уча се от грешките си. Много ме боли, когато си помисля, че съм пропуснала да общувам пълноценно с близките си; че съм оставяла животът да определя кога и колко време да отделя на стойностни хора; че не съм  им казвала колко ги ценя и ги обичам. Чрез спомените възкресявам преживяното и си давам сметка какъв щастлив човек съм била – да срещна почтени, талантливи и сърдечни човешки същества. Автобиографичната ми книга „Словото – любов завинаги“ ми помогна чрез връщането назад във времето да осъзная това.

Иванка Павлова за детството

Моето детство беше кратко. До 7-годишна възраст – в Самоков, където съм родена. И само още две години в игри и безгрижие, докато живеехме под наем – вече в София. Преместването в своя къща ме лиши от приятелчетата ми и аз се затворих в света на книгите. Благодарна съм на селския си произход. През лятото майка ни водеше – мене и брат ми – на село при баба и дядо. Научих се да общувам с природата. Усетих красотата на традициите. Това ме обогати.

Иванка Павлова за силата на човешкия дух

Може би най-вече в куража да бъдеш себе си, да не се поддадеш на лъжливото оправдание „Такъв е животът. Така правят всички“. Да не извършиш предателство най-вече към себе си. А ако си възпитан преди всичко да даваш, сигурно ще имаш силата да разбираш другите, да се посвещаваш, да поставяш дълга си над личната изгода.

Иванка Павлова за словото

„Словото – любов завинаги“ е преди всичко поклон пред качествените хора, с които ме срещна животът: талантливи поети, които ме насърчиха да продължа да пиша стихове; приятели, които ме наградиха с обичта  и с предаността си; изявени в професиите си състуденти; сърдечни и отзивчиви съученици. А стихосбирката ми „Поетични акорди“ съдържа много горчиви тонове. Боя се, че понякога натежава разочарованието, породено от мъчителните разсъждения за човешкото падение, за безотговорността към нашата планета, за първобитното мислене, което ни тласка към войни.

Иванка Павлова за поезията

Чувствам се благословена, че мога с думи да изразявам себе си. Няма друга форма на общуване, която да разкрие в дълбочина същността на един човек. Това е  своеобразно обезсмъртяване на мигове, които в съвкупността си  представляват филм за живота на душата му. Присъстват и болката, и радостта, и разочарованията, и възторзите.

Иванка Павлова за личното и социалното в поезията

Преди време имаше баланс между личното и социалното в стиховете ми, но напоследък сякаш проблемите извън мене започват да преобладават. Доста се отдалечавам от метафоричността. Детайлите отстъпват на прякото послание. Понякога ми се струва, че творбите ми започват да звучат публицистично. За голяма моя изненада тъкмо „Поетични акорди“ предизвиква възторг у читатели, които   са приемали  по-сдържано красотата и образността в стиховете ми.

Иванка Павлова за работата на преводача

Преводът е общуване на сродни души. Не че не се е случвало да ми възложат да преведа творби, които са ми по-далечни, но винаги съм държала да притежават художествени качества и да са близки до българското светоусещане. Полагала съм усилия да зазвучат като написани на нашия език. Винаги се налага нещо да се пожертва. Но добрият преводач съумява да запази най-ценното като послание и като изказ. Помагал ми е опитът ми като авторка на поезия. Опитвала съм се да разбера и онези поети, които клонят към модернизма – стига той да не е самоцелен. Уважавала съм изискването при превеждане на класическа поезия да се постигат пълни рими. Това особено се отнася за руската поезия на 18. и 19. век, от която съм превела и публикувала над 6000 стиха

Иванка Павлова за изпитанията

Съзнавам, че всеки човек минава през изпитания. Те са не само неизбежни, но и полезни. Преживяното и изстраданото са ценни уроци. Иначе душата ни не би пораснала. Когато стигнах до тази истина не само на теория, а повярвах в нея със сърцето си, ми стана много по-лесно да прощавам и на другите, и на себе си.

Иванка Павлова за пътеките на нашето общество

Често имам поводи да се обвинявам в крайно отрицание. Едва ли само възрастта ми е причина така болезнено да преживявам грозните неща. Стига ми само мисълта какво бунище ще оставим на следващите поколения. Нямаме милост към нашата планета. А с какви чудеса ни дарява тя!  Да не говорим за драматичните проблеми на родната ни нация – образование, здравеопазване, правораздаване, политика, морал… Спирам дотук. И моля за извинение, ако думите ми звучат твърде песимистично.

Иванка Павлова е поетеса и преводачка. Участвала е с цикъл от 15 стихотворения в сборника „Петима млади поети“ (С., Народна младеж, 1979), с публикации в антологии, вестници и списания. Издала е стихосбирките: „Градините на сърцето“ (С., Лице, 1993), „Между да и не“ (С., Стигмати, 2006), „Зрея в мълчанието“ (С., Ерго, 2016), „Боса ходя по жарава. Любовна лирика“ (Благоевград, Лингея, 2016), „Светът в капка роса. Хайку и други тристишия“ (С., АртГраф, 2016), „По сребърните пътеки. Избрани стихотворения и тристишия“ (С., Изток-Запад, 2017), „Даровете на мига. Нови тристишия“ (С., АртГраф, 2018), … И ги осъдих на забрава. Пренебрегнати стихотворения“ (С., АртГраф, 2019), „Преди залеза. Стихотворения и тристишия“ (С., АртГраф, 2021), „По стъпките на тъгата“ (С., Фараго, 2022), „Поетични акорди“ (С., Фараго, 2024),  книгата „Светлини и сенки. Проза микс“ (С., АртГраф, 2019), автобиографичната книга „Словото – любов завинаги. Из преживяното“ (С., Фараго, 2024), както и седем книжки със стихотворни творби  за деца: „Врабец храбрец“ (С., Фют, 2001), „Калинка Малинка“ (С., Фют, 2004), „Помисли! Отгатни!“ (С., Фют, 2005),  „Балончета хвъркати“ (С., Фют, 2009), „Пчела с кошничка“ и „Гатанки в рими“ (Пловдив, ПУХ, 2016), „Калинка Малинка“ – с ново съдържание (С., Фют, 2016).

Превежда от унгарски и от руски език. Голяма част от нейните преводи на унгарска поезия е представена в самостоятелната антология „Цветни мастила“ (С., Стигмати, 2005). Най-цялостна представа за нея като преводачка на руска поезия дава участието ѝ в антологиите на руската поезия  „Заветни лири“ (С., Народна култура, 1983) и „Ята сред безкрая. ХVІІІ – ср. на ХХ век“  (С., Стилует, 2019).  В неин превод са също унгарските книги за деца „Бомбе и картофен нос“ (С., Отечество, 1989) на Ищван Чукаш, „Чипике – джуджето великан“  (С., Отечество, 1990 и две издания на издателство „Фют“ през 2016 и 2021 г.) на Шандор Фодор, „Приключенията на понито Бриз и неговите приятели“ (С., Фют, 2017) и  „Джуджето, прасенцето Стафидко и Таде“ (С., Миранда, 2022) на Агнеш Балинт.

Иванка Павлова е работила  като  редакторка, като хонорувана  преподавателка  в  Катедрата  по  унгарска филология в СУ „Св. Климент Охридски”  и като учителка по български език и литература.

Членува в Съюза на преводачите в България, в Българския хайку съюз,  в Съюза на българските творци и в Дамския литературен салон „Евгения Марс“.

Удостоена е с Рицарски кръст на Унгарския орден за заслуги, гражданска степен за представяне на унгарската литература на български език.

Автор: Венелин Терзиев

The post Словото като съдба first appeared on TetraDkaTa.

Укротените мисли са нещо по-хубаво от тяхната необузданост. Самотност е обладала присъствието им в нас и ги е оставила да усмирят присъщите им самочувствие и пределно високомерие. Години наред са буйствали и са създавали препятственост по пътя ни, а днес са останали почти притихнали в крайчеца на нашата същност.

Наслаждаваме се на тяхната блудност в привечерната тишина. Горещината на юнския ден ги поставя в поредица от летаргични събития. Влажността на ръцете е толкова непоносима, че приглаждането на побелелите коси до слепоочията не получава истинско удоволствие от притиснатите длани. Уж сме успели с времето да укротим настойчивостта им, а пък те отново омърлушени се притискат към нас и напомнят за всяко едно отражение, което е набраздило душата ни. Уж сме обръгнали от непристойност и недоброжелателност, но те пак се клатушкат в раздразненост и подсказват привичното неодобрение на отминали събития. Уж сме станали устойчиви на непредвидени неприятелства, а те се гушват все по-навътре в себе си, за да пропуснат неприятната съпротива на срещата. Уж сме станали по-опитни в своето съществуване, а пристъпваме боязливо към следващото ни съпротивително бъдещо очакване.

Дали пък не е дошло времето да ги събираме и да ги поставяме в мястото за спомени, за да освободим време и пространство за онези, които имат по-голяма прозорливост и сила.

Неподготвеност за това ни действие ни поставя в особена свързаност към минали събития и срещи, колкото и да са съпроводени със своята незначителност, но са останали във времето, а днес се проявяват във въображаемото ни пространство.

„… Пърхат мисли уморени. Не отиват далече. Кръжат все около мене.

Не. Не трябва да се пише за умора. Хората не обичат да им се говори за умора. Стига им умората, която носят в себе си. Хората обичат веселите, бодрите неща. Умората трябва да се крие! Да се изкопава дупка и да се заравя в нея. Умората трябва да се дъвчи, да се гълта. Гълтай, гълтай, на едри парчета гълтай, не се оплаквай. Гълтай и подминавай. Излишно е да се оплакваш. Или ти се ще да те съжаляват? Но стигне ли до съжаление, никой нищо не може да ти даде. Затова – стискай, ако щеш, скърцай със зъбите, но мълчи! И въздишай тихо. Не прави, както някога правеше баща ти, той въздишаше тъй открито, че ни късаше сърцата. Тежко е да си дете, безпомощно, да чуваш баща си да въздиша и да не можеш с нищо да го подпреш.

Изкопавай дупка и в нея въздишай. Или ти се ще да извикаш, та някой да те пожали? Да пошепне: „Ей, сиромахът, колко му е било зле!“

Из „Пърхат мисли уморени“, Николай Хайтов

Дупките се откриват безпомощно и все са така зейнали, а уж бяха зараснали и успокоили терзанията с времето. Раните са все така открити и парят със своята мокрота в очите. Тези външни проявления са неовладяни и притискащи поутихналите ни мисли. А те, мислите, са дебнали в засада да ни изненадат и да ни поставят в това изтощително състояние. Тяхната съхраненост ни плаши, учудва и дори разсейва, но пък ни връхлита, за да не предупреди, че няма да ни остави в спокойствието на вече нощните часове на този ден.

„А в същност сиромах ли си? Ти живееш, а животът е нещо тъй рядко във Вселената. Имал си късмет да се родиш. Имал си още по-рядък късмет — не си се случил нито дърво, нито трева, а Човек, който може да мисли, да се радва на изгревите и на залезите, на шарената Могила. Може да съзерцаваш и Всемира, и да докосваш с ръка тайните земни и небесни! Можеш да чувствуваш, да се възхищаваш, че и да страдаш! Да усещаш и гъдел, и болка, да примираш от удоволствие и да хълцаш от радост. А ти мислиш да го стреляш с пушка, да съкращаваш тоя рядък, тоя неповторим живот!

Я сега, мислителю, слез в кухнята, хапни си меден памид с козе сирене и направи един дълбок поклон на Слънцето, чиито рожби сте и ти, и сладкият памид, и бъди, неблагодарнико, доволен, че си се родил човек.

Из „Пърхат мисли уморени“, Николай Хайтов

Срещам се с уморените мисли, преживели и разпятие, и голгота; и самота, и спокойствие. Дошли със своята мъдрост да създадат очакването на това, че ще успеем да се поучим. Придобили неочакваната сила да оцеляват във времето и ето днес да се прострат със своята силата пред нашата същност. Бликат като изворна вода и имат мирис на планина. Чистилище са тези уморени мисли, сила е тази умора, посока е всичко това. За нас, хората, за всичко това, което ще променим или няма да променим, за смисъла и за времето, което ще преживеем заедно. Несвършеност ни е споходила в тази ни обичайност, а ни трябва събраната мъдрост да успеем да продължим напред. И макар всичко това да изглежда толкова проста, а всъщност е съпроводено с човешката сложност на битието ни.

Николай Хайтов е роден е на 15 септември 1919 г. в село Яврово, Асеновградско. Завършва прогимназия в родното си село. Работи като чирак в магазин за брашно, келнер в кръчма, камериер и общ работник в железопътните кариери край село Крумово, Асеновградско, в продължение на 3-4 години. През 1938 г. завършва гимназия в Асеновград. Завършва курс по лесничейство в Лесовъдния отдел на Агрономическия факултет в Софийския университет през 1943 г. От есента на 1944 г. е войник в Пловдив.

През 1946 г. постъпва на работа в родопските гори най-напред като участъков горски в Персенкското горско стопанство. След това работи в Лесичово, в Девинско и в Горското стопанство в Сапарева баня. Инженер-лесовъд е в Радуилския участък в горско стопанство „Боровец“, Самоковско, от 1951 г. Осъден на 8 години строг тъмничен затвор и уволнен дисциплинарно от Министерството на горите, без право да работи по специалността си заради незаконни доходи, според публикация във в. „Работническо дело“. По-късно присъдата е отменена, но две години е безработен. Търси препитание с писане на очерци. Вербуван е от Шесто управление на ДС, с псевдоним Горския. В Агенцията по досиетата се пази картончето, според което достига до чин полковник от ДС с право на шофьор.

Първият му очерк е публикуван през 1954 г. в списание „Септември“. Следва предложение за сътрудничество в списанието, където печата свой разказ („Случай без прецедент“) и нов очерк. Пише очерци за вестник „Работническо дело“, „Кооперативно село“ и др. Очерците, които печата, издава в първата си книга „Съперници“ през 1957 г. От 1959 г. е приет за член на Съюза на българските писатели, работи като редактор във вестник Народна култура и списание „Наша родина“. От 1975 до 1977 е председател на Столичния съвет на културата, член е на Управителния съвет на СБП от 1966 г. и секретар на СБП (1966 – 1968).

През 1966 г. става главен редактор на списание „Родопи“, което през следващите години е сред основните поддръжници на Възродителния процес сред помаците, а след това и сред турците. Хайтов се превръща в един от неговите популярни идеолози и съветник на Тодор Живков по този въпрос.

През 1967 г. излизат знаменитите му „Диви разкази“, авторството на които е спорно. Те имат над 10 издания в България, като са преведени на 28 чужди езика, включително китайски. През 1989 г. излизат „Избрани произведения“ в три тома.

Хайтов пише над 10 пиеси, 800 статии и рецензии. Общият тираж на книгите на Хайтов, които са издадени и преиздадени в България, е над 4 милиона екземпляра.

Умира на 82-годишна възраст на 30 юни 2002 г.

Автор: Венелин Терзиев

The post Браздите в нашите души – Венелин Терзиев first appeared on TetraDkaTa.

– Да, действително, аз имам дълъг стаж (повече от 50 години) в областта на градското планиране, местното самоуправление, регионалното развитие и европейската интеграция. През 1969 г. завърших Висшия инженерно-строителен институт в София и се дипломирах в катедра „Градоустройство“. За мен е важно да отбележа факта, че ръководител на моята дипломна работа беше архитект Стефан Петков Стайнов, който на 25 януари 2025 г. навършва 90 години и чийто житейски и професионален пример следвам през целият си живот.

Аз самият не съм потомствен архитект. Към тази професия ме насочиха моите учители от гимназията „Христо Ботев“ в Русе – Димитър Пантелеев по математика и Йордан Парашкевов по рисуване. А рисуването от най-ранна детска възраст е Божият дар, който е в началото на  всичко, което ми се случва и до днес. Причината да уча архитектура и след това дълги години да работя като урбанист е защото обичах и продължавам да обичам да рисувам. По звание аз не съм художник, аз съм урбанист, който рисува.

След 1971 г. работих 20 години в КНИПИ „Софпроект“ в дирекция „Генерален план на София“, където ръководих интердисциплинарни екипи за концептуални и конкретни градоустройствени разработки. Участвах в работата по устройствените планове на градове в Алжир, Виетнам, Либия и Мозамбик. Бях и директор на дирекцията от 1986 до 1990 г. След 1990 г. бях съветник в Столичния общински съвет, зам.-министър в Министерството на регионалното развитие и благоустройството“ (МРРБ), съпредседател на преговорната позиция „Регионална политика“ по договора за присъединяване на България към ЕС, съветник в политическия кабинет на Министъра на РРБ до пенсионирането ми в края на 2010 г. През този период специализирах в „Даунинг Колидж“ в Кембридж, Великобритания; Университета на Южна Каролина в Колумбия, САЩ; „Ново градско развитие и обновяване” по програмата New Town Development and Urban Renewal, Programme, Корея; International Cooperation Agency (KOICA), Сеул; Европейския институт  по публична администрация в Маастрихт, Холандия; USA World learning institute – USAID; Training Course for Bulgarian Policy Makers in EU accession” и др.

Бях хоноруван преподавател по специалността урбанизъм в Университета по архитектура, строителство и геодезия и Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“, модератор на обществени форуми. Ръководих колективи за изработване на нормативна база в областта на устройството на територията и програми за регионално и пространствено развитие, управление на местно и регионално ниво, европейска интеграция и прилагане на Кохезионната политика на ЕС. Представлявал съм МРРБ в Комитета на регионите в Съвета на Европа в Страсбург, където участвах и в експертната група на Съвета на Европа за разработването на „Хартата на градовете“. Бил съм методически ръководител на редица общински планове за развитие и областни стратегии; разработване и управление на проекти по Структурните фондове на ЕС, стратегическо планиране и управление, интегрирано градско възстановяване и развитие, консултации и обучение на местни и регионални власти, макрорегионални стратегии на ЕС, градска регенерация и устойчиво развитие. Има международна квалификация по териториално и селищно устройство, регионално развитие и управление, стратегическо планиране, урбанизъм, устойчиво градско развитие и планиране.

През целият си съзнателен живот аз проявявам специален интерес към архитектурното наследство. Рисувам с акварел паметници на културата. Организирам множество самостоятелни изложби в страната и чужбина, с което желая да популяризирам богатото историческо наследство на България.

Питате ме какво все още ни липсва и какво трябва да променим в управлението на стратегиите и плановете за пространствено и регионално развитие? Въпросът е много важен и същевременно тревожен. Сега, в началото на 2025 г., ние се намираме в средата на плановия период 2021 – 2027 г., когато е времето на разработването на междинните оценки за напредъка на проектите по Оперативните програми, свързани с усвояване на средствата по Кохезионната политика на ЕС. Няма междинни оценки, защото още няма какво да се оценява. Сега е времето да мислим и за подготовката на следващия планов период 2028 – 2034 г. Но преди това трябва да преразгледаме статута и състоянието на нашите 6 района за планиране. В края на предходния планов период 2014 – 2021 г., конкретно през 2017 – 2018 г., беше сформирана междуведомствената работна група, в която бяха включени представители на дирекции в структурата на Министерския съвет, на Президентството на Република България, водещи министерства с отговорности по управлението на европейските структурни и инвестиционни фондове, Националния статистически институт, Националното сдружение на общините в Република България и Българската академия на науките. Работата на групата приключи през месец декември 2017 г. с консенсусно определяне на 3 варианта за нови райони в страната. Предприемането на тази стъпка се налагаше от необходимостта от по-устойчиви във времето райони по отношение на броя на населението в тях и осигуряването на съответствие с нормативната рамка на ЕС. Според европейския регламент минималният брой население за район от ниво 2 е 800 000 души. Според статистическите данни тогава Северозападният район за планиране е под 800 000 души, а сега и Северният централен район е с население съвсем малко над изискуемия минимум. Целта ни е да създадем силни и жизнени райони, които са по-добре географски обособени и разположени по основни оси на развитие, със силни, достъпни и притежаващи капацитет и възможности центрове на райони. За съжаление пред 2019 г. дебатът по тези 3 варианта приключи. Аз пазя моя вариант с 4 района – един Дунавски; един Черноморски; един Тракийско-Родопски-Пирински и един Столичен. През 2023 г. актуализирах статистическите данни, които потвърждават необходимостта от тази промяна. Опитвам се да представя на вниманието на отговорните институции, този проблем, но засега не намирам интерес от тяхна страна.

– Защо обществото ни все по-трудно се справя с трудностите и кризите, които ни съпътстват в нашето съществуване?

– Защото нямаме вяра и упование в нищо, защото масово стремежът е да се живее на „ръба на закона“, отвсякъде сме затрупани с противоречива, тенденциозна информация. Нямаме доверие помежду си.

– Какво ни липсва в днешните динамични времена – сила, смелост, опит, знание или нещо друго?

– Според мен основната причина е в отношението между хората. Ние не сме единни по основни проблеми на ежедневието, имаме нови технологии за комуникация, но загубихме непосредственото общуване и оттам – доверието и съпричастността.

– Какво се случи с човешките отношения, че те сега са твърде различни –  дали технологичното развитие промени драстично средата в която живеем!?

– Разбира се, че развитието на технологиите промени средата, в която живеем, но нали към това се стремим, това е прогресът! Днес имаме невероятни възможности за пътуване, за обмен на информация, за професионална ориентация. Същевременно загубихме живото общуване, работата в екип, гражданското участие в процеса на вземане на решения. В публичното пространство се налага максимата, че ние българите имаме пет основни врагове – международното положение и четирите годишни времена! Не, не е това. Проблемът е в отношенията между хората и институциите, липсата на доверие, отговорност, справедливост.

– Какво търсите в рисуването? Чрез него ли разкривате своята вътрешна душевност?

– Всъщност моето призвание и професионално развитие е свързано първично с рисуването. Аз не съм имал възможност да кандидатствам и да уча рисуване в Художествената академия. Това не е моята професия. Но през целият си живот това е било моята почивка и лично време – особено след като се пенсионирах. Намерих своята ниша – архитектурното наследство, и своята техника – акварела. Обичам да подчертавам детайлите и да създавам реалистичен „портрет на сградите и градските ансамбли“. Вероятно това е моята вътрешна душевност.

– Каква е разлика между това да бъдеш автор в областта на пространственото планиране и това да рисуваш?

– Естествено е, когато човек има 50 години практика в определена професионална област, да направи равносметка за осъществените мечти и постигнатите резултати. Имаше моменти, когато съм изпитвал желание да споделя с приятелите си направеното от мен в областта на градското планиране, регионалното развитие, местното самоуправление и гражданското участие – сферите, в които работих и продължавам да работя и сега. Давам си сметка, обаче, че това са професии на колективна изява. Каквато и позиция да съм заемал в осъществяването на един проект, аз съм бил само част от екипа. Никога не съм имал усещането за авторско право над „моят устройствен план или моята общинска стратегия“… Всеки един от многобройните проекти, в които съм участвал, е резултат на колективен труд на група от специалисти в различни области. Пространственото планиране не може да се реализира от един човек, дори когато той е автор на идеята! За него е необходима група от експерти, но има още едно изискване, което е много важно – не е достатъчно тази група да е набор от необходимия брой специалисти. Групата трябва да бъде екип, който има споделена визия, план за действие и стремеж за устойчив резултат. Аз съм работил в такива екипи, работя и сега. Ако няма екип – няма и резултат; има усвояване на средства.

Това, което е лично мое, което показва кой съм аз, защо съм учил архитектура и какво е отношението ми към моята професия може да се разбере най-добре от картините, които съм нарисувал. Аз не съм художник. Формално рисуването не е моята квалификация. Картините ми показват как аз виждам света около мен и как от тази позиция се опитвам да изпълнявам отговорностите си в планирането и проектирането. Рисуването е нещо друго, което аз сравнявам с поезията. В тая работа си сам и се наслаждаваш на процеса на създаването на картината. Когато тя е готова отдръпваш се назад от статива и започваш да я гледаш. Съмненията, възникнали в процеса на рисуването, постепенно изчезват и остава поредната рожба, на която се радваш.

– В последните няколко години направихте много изложби. Какво беше усещането от това преживяване?

– Да, наистина, направих много изложби, на много различни места. Преди всичко за това е необходимо много труд, добра организация и искрено партньорство от страна на домакина (изложбената зала). Преживявал съм различни ситуации. Но, откровено казано, помня само приятелското гостоприемство, искрената радост на публиката, новите познанства и поуките, които съм си извличал от всяка конкретна изложба.

Идеята на моите изложби е да се провокира интерес към архитектурните паметници, сгради и ансамбли, които пренасят очарованието на отминали епохи, възпитават и поддържат чувство на принадлежност към средата в която живеем, създават самочувствие за това, че ние сме носители на традиции, които пазим и ще предадем на тези, които идват след нас. Всяка сграда, която днес ни възхищава и ни кара да се чувстваме горди, че сме родени и живеем в този град има своя история и съдба. Тя е създадена от вдъхновението на някоя творческа личност, човек за който трябва да знаем, да си спомняме и да почитаме. Оригиналността в интерпретацията на наследството събужда въображението, пленява духа, запомня се, стимулира положителното отношение и създава дълбоки емоционални връзки с града, което се отразява стимулиращо на неговите граждани. Днес ние създаваме това, което един ден ще стане част от историята на града, и което следващите поколения ще се стараят да опазват. Така нашата „настояща история” се вписва в образа на града, а ние искаме тя да бъде истинска, ангажирана, изразителна, трайна и интересна.

– Във Вашите картини споделяте и разбирането си на урбанист за значението на обществените пространства в градската среда, които отразяват сложните отношения между „локалното и глобалното“, между „насъщна духовност“ и „консумативен патос“. Достигат ли тези Ваши послания до публиката и до в всеки един, който посети или се докосне до Вашите картини?

– Изпитвам огромен респект към архитектурното наследство като фактор за неповторимата идентичност на градската среда. Когато наследството съществува в хармонично единство с природата и съвременните тенденции в развитието на обществото, тогава градът се възприема като желана жизнена среда и важна предпоставка за просперитет. Използвам възможността заедно с картините да споделя и моето разбиране като урбанист за значението на обществените пространства в градската среда. „Обществените пространства“ са булеварди, улици, площади, паркове, градини, пешеходни зони, зони за спорт и отдих и др. Съвременните публични пространства фокусират в себе си едновременно проблемите и културата на обществото. Те ярко отразяват сложните отношения между „локалното и глобалното“, между „насъщна духовност“ и „консумативен патос“. Въпреки че публичните пространства на града са огледало на настоящето, в тях се проектира и неговото минало, дори тогава, когато то е било безогледно заличавано. Публичното пространство е матрица на градската памет, защото градът е жив организъм, свързващ хората с техните ежедневни нужди и мечти. Когато хората са изолирани от идеите и решенията за оформяне и използване на пространствата, те остават чужди за тях. Такива примери имаме много около нас.

– Вие имате значителен опит като преподавател. Как Вашите картини провокират интереса към архитектурни паметници, сгради и ансамбли, които пренасят очарованието на отминали епохи?

– За всяка изложба правя една брошура, в която представям картините с кратки текстове за историята на сградата: кога е построена, кой е бил собственика, кой е архитектът, какъв е архитектурният стил, каква история е имала сградата и каква е нейната функция днес. Публиката чете това, коментира, задава въпроси, а в много случаи допълва с любопитна информация. Когато изложбата е в страната и е посветена на града и общината, публиката се радва, че някой човек от друг град знае за местните забележителности, че ги популяризира… Всичко това ми носи удовлетворение и ми дава стимул да продължа.

– Винаги има тематична насоченост, което безспорно е търсено в изложбите, които правите. Това не е ли напомняне за богатството, което имаме, и подсещане за това, че не го познаваме добре?

– Винаги се съобразявам с мястото, където излагам акварелите си. Всяка изложба си има своето име! Имам колекции от десетки картини – например „Архитектурата на просвещението – училища и читалища от времето на Възраждането и Третото българско царство“ – тема която много ме вълнува. Други колекции са „Манастирите в България“; „Религиозна толерантност – православни, католически, протестантски църкви, синагоги и джамии“. Сега работя колекция от минералните бани в България, а планирам такава и за ж.п. гарите у нас! Направих изложби на тема „Европейските столици“, друга за Дунавските градове, а скоро и за паметниците на ЮНЕСКО в България…

– Сега Ви предстои една изложба в Дряново. Това не е ли особено предизвикателство?

– Да, наистина това е така! Преди 25 години Издателството за териториално устройство и строителство (ИТУС) https://www.arhstroibg.com/ издаде календар с мои акварели, посветен на 200 години от рождението на Кольо Фичето. От тогава до днес всяка година правим  календар в същия формат, където представяме за всеки месец  кръгла годишнина на български архитект или годишнина на известна сграда – паметник на културата. Към всяка картина има кратка анотация за сградата и нейния автор, нещо, което много се цени от публиката. Календарът за 2025 година също е посветен на 225-годишнината на Майстор Кольо Фичето и е 25^-ти поред в нашата колекция.

Историческият музей в Дряново през тази година ще бъде център на множество събития, свързани с честването на Майстора. Началото е на 23 януари, когато в 17:30 ч. с откриването на Национална програма „(Не)познатият Колю Фичето“ ще бъде отбелязана годишнината от рождението на възрожденския майстор строител.

Никола Фичев се счита за една от най-ярките ренесансови фигури на българското Възраждане. От своите съвременници е бил ценен като майстор (уста), а от наследниците си – като всепризнат първомайстор на националната архитектура. Много са мостовете, къщите, църквите, камбанариите и чешмите, които е сътворил с ръцете си, и в които е вложил частица от себе си в тях. На изложбата са показани голяма част от неговите архитектурни шедьоври, на които може да се полюбувате отблизо.

– С какво са свързани днешните Ви мечти?

– Аз, като човек на 78 години, имам мечти, свързани с възможностите ми да продължа да обогатявам знанието си за архитектурното наследство в България и чрез моите акварели да привличам вниманието на младите хора. Същевременно много си мечтая архивите, които съм създал през годините на професионалната ми кариера, да бъдат полезни на екипите, които създават новите планове за интегрираните териториални инвестиции в рамките на едни съвременни региони за планиране в нашата страна!

– Какво искате да предадете на Вашите следовници?

– Това, което искам да предам на моите следовници, е свързано с моите мечти. Аз имам много млади приятели, мои студенти, които познавам от работата ми като хоноруван преподавател в университетите и след това в съвместната ни работа по конкретни проекти. Гордея се с тяхното развитие и успехи. Помня и ценя много това, което съм получил от моите учители и ръководители в практиката, която съм имал, затова и винаги съм се стремил да предам знанията си на моите ученици така, както аз съм ги получил от моите учители.

– Не сме ли объркани българите днес и защо това се случва?

– Да, наистина сме объркани! Защо това се случва? Причините са много – глобални и родни! Един народ има нужда от водачи, в които да  вярва и да следва програмата им за просперитет на държавата. В действителност ние имаме народно представителство в законодателната и изпълнителната власт от хора, които ежедневно публично се дискредитират по групи, или индивидуално един срещу друг. Това поведение е еднакво безполезно както за всички тях, така и за хората извън властта. Същевременно информационният поток, който идва от медиите, се фокусира върху всички възможни негативни новини. Ако в България не се е случило нещо плашещо и лошо, то от другия край на планетата ще се представи някаква страховита новина. Аз съм човек, който работи с общините, пътувам из страната и виждам колко много конкретни инициативи на местно ниво трябва да добият публичност за да стимулират инициаторите от една страна и да послужат за пример на другите. Има много положителен капацитет в нашето общество и той трябва да бъде поощрен. Според мен това е пътят за промяна и преодоляване на отчаянието и емиграцията.

– Не си ли пробиват път твърде трудно днес талантливите хора?

– Само с талант за рисуване трудно се постигат резултатите. Необходимо е също да си добър предприемач, организатор… Необходими са и други „таланти“, които хора като мене не притежават. Навремето, когато заемах ръководни длъжности, често са ми казвали „…ти от политика не разбираш…“. Тогава се стремях да разбера къде ми е проблемът. Сега, като виждам как се формират политиките, вече съм убеден, че това не е проблем, напротив – приемам го като комплимент.

– Какви са Вашите пожелания за Новата 2025 година?

– Пожелавам на всички нас през Новата година да намерим пътя един към друг, да бъдем по-сплотени, да си партнираме. Да пътуваме, да опознаваме света, да се учим от постиженията на другите и после за се връщаме у дома и прилагаме наученото – така, както са правили нашите предци през Възраждането, след Освобождението през 1878 г. и първата половина на ХХ век.

Арх. Белин Теохаров Моллов има повече от 50 годишен опит в областта на устройственото планиране и градското развитие. Роден е на 23 октомври 1946 г. в Русе, където през 1964 г. завършва с отличие Първа гимназия „Христо Ботев”. Същата година е приет за студент по архитектура във Висшия инженерно – строителен институт – София. Дипломира се през 1969 г. в катедра градоустройство. От септември 1969 г. до април 1971 г. работи в проектантската организация в Русе.  След 1971 г. е работил 20 години в КНИПИ “Софпроект” – Дирекция „Генерален план на София“, където е ръководил интердисциплинарни екипи за концептуални и конкретни градоустройствени разработки. Участвал е в работата по устройствени планове на градове в Алжир, Виетнам, Либия и Мозамбик. Бил е директор на КНИПИ “Софпроект”- Генплан от 1986 до 1990 г. След 1990 г. е съветник в Столичния общински съвет, зам.-министър на МРРБ, съ-председател на преговорната позиция „Регионална политика“ по договора за присъединяване на България към ЕС, съветник в политическия кабинет на Министъра на РРБ. Специализирал е в „Даунинг Колидж“ в Кембридж Великобритания; Университета на Южна Каролина, Колумбия – САЩ; „Ново градско развитие и обновяване” New Town Development and Urban Renewal, Programme – Korea International Cooperation Agency (KOICA) – Сеул; Европейския институт  по публична администрация в Маастрихт, Холандия; USA World learning institute – USAID; Training Course for Bulgarian Policy Makers in EU accession” и др. Участвал е в експертната група на Съвета на Европа за разработването на „Хартата на градовете“. Бил е методически ръководител на редица общински планове за развитие и областни стратегии; разработване и управление на проекти по Структурните фондове на ЕС, стратегическо планиране и управление, интегрирано градско възстановяване и развитие, обучение на местни и регионални власти, макрорегионални стратегии на ЕС, градска регенерация и устойчиво развитие.

Проявява специален интерес към архитектурното наследство. Рисува с акварел паметници на културата. Организира множество самостоятелни изложби в страната и чужбина с което популяризира богатото историческо наследство на България.

Автор на интервюто: Венелин Терзиев

Снимка: Минчо Тодоров

The post Архитект Белин Моллов: В рисуването намерих своята ниша – архитектурното наследство, и своята техника – акварела first appeared on TetraDkaTa.

Сега няма излишества, няма пропилени думи, няма объркани послания, а подредени очаквания. Сега няма безсмислени творения, няма измислени герои, а тежки признания:

Нямам ли право и аз да бъда щастлив
или поне възможност да живея свободно?
Защо е създаден този свят тъй красив,
щом животът ми трябва да е богоугоден?

Нямам ли право на истински чувства
или да избирам с кого да ги споделя?
Защо ми е тогава това робско изкуство,
щом няма начин оковите аз да сваля?

Из „Нямам право“, Павел Матев

Човешкият ни живот е безкрайно търсене на чувства и споделени мисли. Понякога подредени, друг път натоварени с болка и обич, трети път – с очакване и пропуснати трепети. Всичко се случва и то остава в написаните думи.

Ти си тежка зараза ,
ти си болест коварна,
ти си зло, ти си проказа,
ти си просто кошмарна,
ти си огън изгарящ,
ти си ужасен пожар,
ти си пламък догарящ,
ти си ненужния дар,
ти си смъртта черна,
ти си последния зов,
ти си за други безмерна,
за мене си нищо любов!

Из „Ненужно“, Павел Матев

Отново се лутаме в мечтите си, отърсваме прахоляка от забравени спомени, оглеждаме избледнелите фотографии, които са останали в едно неизречено минало, което като че ли е пропаднало в някаква бездна на безкрая. Търсим и намираме упование в изострената ни чувствителност, откриваме смисъл в безсмислието, търсим оправдание в безнадеждно пропиляното съществуване и пак откриваме, че ни се иска да имаме мечти, събрани за бъдеще.

Къде си, моя несбъдната мечта?
Къде си, моя любов споделена?
Къде си, моя далечна звезда?
Кога ще се върнеш при мене?
Къде си, моя тайна пътека?
Къде си, моя скрита надежда ?
Къде си, моя безкрайна утеха?
Кога пак нежно ще ме погледнеш?
Къде си, моя очаквана радост?
Къде си, моя търсена лудост?
Къде си, моя жадувана сладост?
Кога отново ще те целувам?

Из „Кога“, Павел Матев

Уроците са преминали, животът препускащо е пребледнял и ни чака за сбъдване на последното ни очакване. Геройство вече не е нужно. Вещите имат своята непотребност, мислите са оскъдно недостатъчни, а погледът е покрит със сива мътност. Стореното е оставено на тази камара, която събирахме в годините. Стопихме предразсъдъците, изгонихме напористите неочакваности и вече сме готови за своя полет в безкрая – без озадачена романтичност и претруфена придирчивост.

Защо не можем като птиците
да сме щастливи всяко лято?
Угасва пламъка в зениците
като звезда във мътно блато.
И става тъй че под чадърите
на привлекателни омрази
жадуваме за милосърдие,
което любовта да пази.
И само да не сме самички
и вяра в дружбата да свети –
приемаме от безразличните
най-безучастните съвети.
А сетне плачем от плесниците
на изменилите приятели
и че не можем като птиците
да сме щастливи всяко лято.

Павел Матев е роден на 6 декември 1924 г. в село Оризово, Чирпанско, в бедно семейство. Баща му бил самоук, но прочут цигулар, знаещ хиляди народни песни, но почива рано, а майка му била земеделска работничка. Павел Матев има брат и сестра. Детството на поета е бедно – бил е воловарче, орач, жътвар, градинар, косач и лозар. За да отиде да учи в гимназия в Чирпан, майка му си продава косата на перукери за 2500 тогавашни лева, колкото струва таксата за гимназията. Това провокира Павел Матев да напише през 1954 г. стихотворението „Писмо до мама“, което влиза във втората му стихосбирка и което 20 години по-късно в изпълнение на Емил Димитров става една от любимите песни на поколения българи и до днес.

Павел Матев завършва гимназия в Чирпан през 1938 г. По онова време младият Матев вече пише, публикува в различни издания. Завършва славянска филология в Софийския университет през 1949 г. Работи известно време в Комитета по кинематография, а по-късно е заместник-главен редактор на списание „Пламък“, главен редактор на списание „Септември“ и председател на Комитета за изкуство и култура в продължение на девет години. Завежда отдел „Изкуство и култура“ на ЦК на БКП. В този период делата на поета са повече от думите му. Обществената му кариера е впечатляваща: работил е в Комитета за наука, изкуство и култура (1949 – 1951); редактор в Комитета за кинематография (1951 – 1956); зам.-главен редактор на сп. „Пламък“ (1956 – 1958; 1964 – 1965); гл. редактор на списание „Септември“ (1964 – 1966); председател на Комитета за изкуство и култура (1966 – 1975).

В периода 1978 – 1979 г. оглавява Комитета за българите в чужбина, а от 1989 до 1990 година е председател на Съюза на българските писатели. Депутат е в V, VI и VII народно събрание. Въпреки обществената си ангажираност, Матев не спира да пише и има издадени над 40 стихосбирки. Поетът има десетки отличия и награди, сред които: „Заслужил деятел на културата“, „Народен деятел на културата“, „Лауреат на Димитровска награда“, литературни призове: „Пейо Крачолов Яворов“ (1973), „Подпоручик Димчо Дебелянов“ (1981), „Пеньо Пенев“ (1998), голямата награда на ръба на два века“ в конкурса на в. „Труд“ „Златният ланец“ (2001), „орден Стара планина“ I степен (2005).
Павел Матев е един от любимите лирици на няколко поколения българи. Редица негови стихове се превръщат в текстове на шлагери на любовната поп песен.
В началото на 2000 година поетът драматично напуска апартамента си в центъра на София, принуден от тогавашната власт. Премества се в малка къща в края на София, където написва последните си книги.

Умира на 4 февруари 2006 г. в София от заболяване. На Павел Матев е наречена улица в квартал „Симеоново“ в София. 

Автор: Венелин Терзиев

The post Имам право! (100 години от рождението на Павел Матев) – Венелин Терзиев first appeared on TetraDkaTa.

– „Поезията е публична самота. Твориш, за да те чуят хората…“, казва поетът Павел Матев. На какви терзания е изложена Вашата публична самота?

-Бих добавила, че поезията е публично разкриване на уязвимостта ни. На това, което обикновено прикриваме за да не ни наранят. В поезията това, което е прието за слабост, е сила. Тя е обратно броене и пик на емоцията ни преди разумът да я разпознае и разбере. „За да те чуят хората“ означава да развълнуваш хората, за да те разберат. Няма по-сладостно преживяване от различните ракурси на съпреживяването, когато поетът остава сам за да „поговори“ с читателя едновременно насаме и публично. Публичната самота е като дървото, ударено от гръм. Тя разкрива силата ни, когато сме най-уязвими. В поезията не може да си разбран докрай и в това е нейното очарование. Въпреки че не е изчерпателна докрай, казва всичко. Тя предизвиква мислене. Тя е споделено преживяване, но и терзание:

Моли се така: Отче наш, който си на небесата, да се свети Твоето
име! Омразата в мен очисти. С презряна любов не ме срещай.
Отсъди мярката обич, що не се мери с аршин. Прости празнословието
на скверното ни мълчание. Безгрешност ни дай в отчаяние.

Сътворяващо. Не се побираш във времето. Няма дни, ни часове.
Създателят създал ни е да създаваме. Блажени вярващите в златно
сечение между мъдрата глупост и глупостта на мъдростта. Непредсказуемо
страшно е да се променяме. Началото край е, между тях суета.

„Възможните невъзможности“, Илияна Кръстева

„Най-тъжният“ поет – Павел Матев, е сътворил в своите люлякови нощи четиридесет стихосбирки. Времето е работило за него, а той е останал във времето. С втората си стихосбирка „Дискордия“ все още имам надежда да надхвърля сянката си, което е тревожно съмнително, поради преминалия апогей на рожденото ми слънце. Но щом големият поет заявява „Всяка звезда е мечта, която чака да бъде сбъдната“, тогава бих добавила, че всяка сянка може да бъде надскочена, когато имаш мечта. Така можем да премахнем всички терзания за недостижимост на каквото и да било.

– Поезията е еманация на висока и чиста чувствителност. Тя отразява ли се в делничността Ви?

Моята чувствителност е придобита, възпитана и самовъзпитана, отглеждана, натрупана над тази, която, предполагам, имам в повече по природа, за да улавям високите вибрации на Вселената. Понякога хората са „глухи“, неспособни по какъвто и да е начин да реагират на емоциите на другите, поради навика да се предпазват, да бъдат мнителни, скришни, да демонстрират присвоени неща, да одумват, да не забелязват как ги възприемат другите. Поетът в мен е осъзнат реакционер, но не в познатия смисъл. Прагът на чувствителността ми позволява да прекрача с откровеността си невидимите за очите, но видими за „третото око“ – сърцето, неща. Прозаичността на делника е вдъхновяваща с очакването за събитийност, въпреки монотонността на многократно повтарящите се действия, които отнемат възможността да почувстваме „като за първи път“. Изкушавам се да редя строфите по необичаен начин, харесвам акростиха в „Азбука на любовта“, „Ексцентричен стих“, „Слънчогледи“, „Обратно към любовта“, „Осмият цвят на дъгата“.

Не мога да проявявам емпатия към хищните твари. Не мога да заменя гнева си със заучени фрази или „спокойствие“ след доза успокоително. След ускорен сърдечен ритъм разобличавам, предупреждавам като реакция на разочарованието от това, че сме забравили за човешкото в нас:

Разпадам се. Грабете ме! В мен има  тенекиено сърце,
със него защитавам се от бурите, дъжда и огнените ветрове.
Парцалите дори не мога да си обера, привързан съм –
в земята кол забит и нине и до века. Грабете ме!
Не съм ви мил, не съм ви драг, не съм ви молил за пощада.
Какъвто съм си бил глупак, такъв и ще остана.
Грабете черни птици, но не пипайте ми сянката!
В нея са вградени хилядите плашила и страхове, примамката
на лудостта, че можеш да останеш жив в безмозъчното време.
Поне това ми оставете, гордостта от човешката осанка!

„Ето ме“, Илияна Кръстева

Работата ми като учител е опоетизирано призвание и административен рай в качеството ми на директор на училище. Работното ми място е интересно за пребиваване – пъстро, еклектично и шумно. Розите и техният цвят в интериора са водещи, както и духът на средновековния Видин. Въпреки че се изисква предимно строгост и сдържаност, подобаваща на офис или кабинета на ръководител на институция, винаги съм бягала от правилата, създавайки пространство, обгърнато от романтика и спокойствие без граници и атмосфера на споделеност и творчество. На този принцип е изградено училището на духа и новаторството – моето училище, едно от най- красивите и одухотворени, които познавам – Средно училище „ Св. св. Кирил и Методий“ в град Брегово.

– „Налей ми от тъгата. Обречени, очите ни сбогуват се. Заключени зад четири стени в безсилие се мятат думите“, казвате в едно от новите Ви стихотворения. Тъгата намира и отразява част от поетичното Ви пространство – къде най-често Ви спохожда тя и не е ли твърде тъжно всичко това?

– Това не съм само аз или само моите чувства, любови, привързаност, зависимости. Това е животът на много хора, които се идентифицират с написаното от мое име. Има повтарящи се ситуации, усещането, че написаното е за теб, че си попаднал в същата ситуация. Тъгата не търпи имитации, защото трябва със смазващо безсилие да се противопостави на себе си. Накрая тя или се примирява, или умира, или помъдрява. „Не тъжи“, нали така казват? Когато душата плаче, очите не могат да се смеят. Нужна е самота, за да излекуваш тъгата. Понякога не можеш да се усамотиш и да водиш разговор със себе си, да се окуражиш или да се потупаш по рамото. Това е тъжно. Всички толкова бързат да използват ресурсите, които притежаваш, че в един момент ти нямаш нищо, нищо, с което да се защитиш. Нямаш сили. Оставяш да те смачка тази тъга, на която не си дал време да остане сама. Това е лош късмет, лошо стечение на обстоятелствата. Тъгата убива докато я гледаш в очите, като Горгона Медуза. Ако устоиш, значи имаш недовършени дела. Тъгата ще се връща за теб всеки път, за да се предадеш. Когато се предадеш, ще я сбъркаш със смирението. Но за него се иска нещо много повече – вяра. Тъгата отнема вярата, затова трябва да вярваме, за да я преодолеем:

Налей ми от тъгата. Но нека да е истинска.
Вий в ъгъла притиснат –  до невъзможност искрено.
Почувствай тежестта и – куршумено оловната.
И нека да горчи. По лесно се преглъща с болката.

Налей ми от тъгата. Във нея има само спомени.
Разлиствай ги и ги помилвай – голи и самотни са.  .
Понякога ще те откривам Тъгочерпецо. Ще сядам
до прозореца. Налей ми пак тъга и малко обич.

Илияна Кръстева / Налей ми от тъгата/

– „Прав или изправен?“ са думи на Марк Аврелий и част от мотото на друга Ваша творба „Моят път“. Докъде Ви доведе Вашият път и накъде продължава?

– Стоицизмът като философия е близка до мен. Той отразява правото да владеем ситуацията, независимо от случващото се. Да устоим. Това е целта, а смисълът е не да стоим прави на всяка цена, а да се изправим, след като сме преминали през житейски несгоди и бури:

Подаде ми Фортуна, сляпата съдба, кълбото на
живота с преплетените нишки. Храбро тръгнах.
Бях черната овца по неотъпкана трева, опръскана
с кръвта на кротко стадо, натръшкано от вълците.

„Моят път“, Илияна Кръстева

– Докъде ме доведе моят път? По-скоро бих искала да кажа, че намерих пътя си и съм щастлива, защото има с кого да го споделя. Пътищата винаги водят до някъде. Понякога, когато казват, че човек кривва от пътя си, това не е на добре, защото ще загуби много време, за да се върне на правия, а ако това не се случи, значи ще го повтори и потрети, дотогава, докато се научи да върви по своя път. Моят път беше като крачка, но напред. Една крачка и две следи. Дано не се изтрият във времето. Ако съм научила някого на нещо полезно, то си е заслужавало да следвам пътя си, ако не – не съм се движила правилно. Имам малко време, за да намеря верния път. Но той винаги е бил и ще бъде пътят на сърцето. Пътят на сърцето никога не свършва.

– „Не знаеш укротената вълна
как гали привечер скалите,
как плиска се в брега сама,
като каторжник отброява дните.“

Какво не знаете и какво продължавате да търсите?

– Не знам дали някога ще се завърна край морето, защото там не остана никой и нищо, само знам, че моето сърце завинаги остана на варненския бряг. Объркана съм, защото съм свикнала да се завръщам някъде, при някого, когото обичам, и при спомените си. Не знам как ще продължи животът ми занапред, но ще продължавам да търся радостта от живота, заради смисъла, който носи.

– Какво най-често променяте в текстовете и защо го правите?

– Спонтанността е ценна. Тя е миг на изливане на емоция. Поезията е изкуството да превърнеш тази емоция във вълнуваща мисъл. Мисълта в поезията е оригинален начин да покажеш точно мястото, откъдето произлиза емоцията. Написаната мисъл придобива власт, която кара хората да се вгледат в себе си чрез нея, да я приемат за своя и да я заобичат. Понякога емоцията измества смисъла. Емоция заради самата емоция е обида за поезията. Поезията е послание, затова редактирам текста, правя го по-разбираем, не много директен, защото поезията става ненужна и излишна, ако не подсказва и на четящия са отнети правата да си домисли. Поезията загатва, за да може читателят да доразвие мисълта на автора по свой начин, води към въображаеми ситуации и въвлича. Моята поезия е директна и винаги е на границата да звучи декларативно, затова работя допълнително върху текста. Като високоинтелектуален продукт поезията трябва да разкрива своята ценност с доза съвършенство. Обичам недоизказаността, недовършеността, но на мен това и в живота трудно ми се отдава, така че полагам усилия да се събера и да дам най-доброто, което не се постига отведнъж.

– Дискордия – някакъв дисонанс на неслучилото се ли е, или…

– Интересна дума е „Дискордия“, особено когато е написана на салфетка в заведение край брега на река Дунав край Видин. Тя се появи когато помолих поета и писателя Тони Теллалов да ми каже няколко интересни думи, от които да почерпя вдъхновение за бъдещо стихотворение. Никога не бях чувала за тази, свързана със света на музиката, дума. Означава дисонанс, комбинация от звуци, които звучат напрегнато или несъгласувано, създавайки емоционално напрежение, подчертаващо определени моменти в композицията. Оказа се, че Дискордия има и друго значение – римска богиня на хаоса. Най-известната история, свързана с нея, е тази за Златната ябълка на раздора, която води до Троянската война. Тази написана дума на салфетка бе прибрана в дамската ми чанта и забравена до момента, когато на връщане от съседна Румъния не видях покрит с брезент голям камион и логото на фирмата превозвач DISCORDIA. В момента, в който намерих прилежно сгънатата салфетка със същата дума на български, радостта ми беше толкова голяма, все едно намерих съкровище. Щом се прибрах вкъщи се появи едноименното стихотворение. То носеше магичен знак, който професор Венелин Терзиев разчете като подходящо заглавие на новата ми стихосбирка. Думата, която беше принудена да роди стих, се превърна в дом на над сто стихотворения. Те я припознаха като свое олицетворение и основен изразител на идеята, че всичко е хаос, но в хаоса съществува ред. Ред в хаоса:

Дискордия, Ерида? Все едно е как се казваш, Богиньо ти раздорна, хаосна. Разпали
Троянската война със Златната си ябълка. Нелепо помъдряваме, като съперници в спора
за богатствата. Времето честно ще отсъди. Смъртта и без аршин ни шие дрехата по
мярка. Везните сама накланя ги Съдбата: Беззаконие или ред? Личността или тълпата?

„Дискордия“, Илияна Кръстева

Дисонансите на неслучилото се не ме водят към примирение. Вярвам в невъзможните неща. Дисонансът е скрит лад, контрапункт, без който фразата няма характер. Дисонансът е пролом след земетресение. След него се случва промяна и нищо не е същото. Отговорът на въпроса Ви не е еднозначен и е по-скоро утвърдителен. „Дискордия“ разчита като възможност кризите да предизвикват липса на избор, защото изходът е само нагоре! В този смисъл тя е безценен източник на напредък. Надявам се стихосбирката да бъде контрапункт на неслучилото се.

– Различно пишете в последно време – текстовете преливат от меланхолично спокойни до силно експресивни. Има ли обяснение защо се получава така?

– Може би е така, защото отразяват като в детектора на лъжата, амплитудите на колебание, където точно на определено място е скрита истината. Не мога да живея на забавен каданс, едва овладявам енергията, която имам. Когато това се случва, насилственото ми полуспокойствие се дразни от настъпващата меланхолия, а хармонията става необходимост преди да избухне експресията. Поезията не може да има равноделен размер и трябва да е вълнуващо преживяване. Сърцето използва поезията като потвърждение, че е на мястото си, а не кой знае къде. Забраните са навсякъде, но в поезията всичко е разрешено. Това е територия, в която можеш да ходиш с всичките си лица, настроения, любови, разлъки, радости, горести, без да се съобразяваш с това какво ще кажат хората. Почнеш ли да се питаш: „Така ли трябва? Не звуча ли прекалено…, „Как да кажа това или онова?“, излизаш от ритъм, напускаш сцената, ставаш прозрачен и обикновен.

ГОЛАТА ИСТИНА няма приятели, не е за обичане, не е желана,
даже няма портрет. В нея кълнат се лъжци и предатели , политици,
странни гадатели и божествено ценността и расте. Без аналог, без
доказателство тя изповядва, че е подобен на Бога е всеки човек.

„Голата истина“, Илияна Кръстева

Поезията придава необикновеност на обикновените неща, притежава магична сила, укротява опърничавостта на несъгласните да чувстват, поддържа своята неподредена интересност и успява да събуди позаспалите летаргични настроения. Поезията е двуполюсен модел на живота. Моята не прави изключение.

– Вълненията на един човек намират ли отражение в писаното слово?

– Въпросът е, може ли всеки, който се вълнува, да пише поезия? Трудно е да почнеш. Когато ни връхлети нещо, което ни кара да трептим, да вибрираме, да сме смели, почтени, да сме себе си, тогава белият лист се превръща в огледало.

Трябва да „… напишете стихотворение от шест реда, за каквото и да е, но в рима…  не казвайте на никого какво правите… Накъсайте го на малки парченца и ги изхвърлете в различни контейнери за смет. Ще откриете, че вече сте били великолепно възнаградени за стихотворението си. Преживели сте ставане, научили сте много повече за това, което е вътре във вас, и сте накарали душата си да порасне“. Цитирах 84 годишния Кърт Вонегът и това е отговорът на Вашия въпрос.

– Ежедневната ви съприкосновеност с децата – съдба ли е или просто работа?

В мен са инвестирали доверие и това е най-ценното, което имам и мога да дам в тази велика професия – професията на учител. Да преподаваш знание е едно, да продаваш знание е друго. Знанието е и стока, но знанието е ценено заради самопознанието, за разбирането, че всичко подлежи на съмнение, дори и самото знание. „Всичко тече, всичко се променя“ е казал Демокрит. Това означава, че ние също се променяме. Учителят доказва през цялото време необходимостта от промяна. Вълшебник, който може да променя нещата и мислите. Ще го познаете отдалеч по особеното излъчване. Любовта е неговата съдба. Затова училището за мен е съдба, съдбата да се променям заради любовта към другите и те да ме променят, заради любовта им към мен. Това е изчерпателно основание да бъда щастлив човек, чиято професия напълно резонира с вътрешната нагласа да творя добро – единственото смислено нещо, което все още мога да правя.

– С какво потушавате житейските пожари и как преодолявате себе си, когато най-много горчи от този живот?

– Изпепеляването нарушава нормалния ритъм на живот. Има неща, които губим безвъзвратно, време, което губим безвъзвратно, за да ги преодолеем. Общо взето губим част от смисъла, който сме вложили в нещо, което в един момент не съществува. В нашия живот има безнадеждни ситуации, за които никога не сме подготвени. Да вие от безсилие не всеки може. Публичността на преодоляването на бърнаут, споделянето на болката от унищожаването на нещо, което е било част от нас, донякъде търси утеха отвън. Някои намират. Аз реагирам като изгорелите дървета по пътя, като тревите след пожар. Хващам се за корена си, инстинктивно. Проявявам характер преди да изпадна в ступор, за да планирам бъдещето, преди да загубя всички опорни точки. Давам си време за реене и знам, че въпреки всичко трябва да се приземя, защото животът продължава. Научих се да се дисциплинирам с писане и да споделям. Трудно приемам всякаква помощ , но и на това ме научи животът. Интересно е как хората реагират на „изгорялото дърво“. Тези моменти са достойни за коментар, обикновено със себе си. Хващам черен тънкописец и драскам по белия лист, докато не изразходя натрупаното напрежение. Пиша неща, които ми идват наум докато безразборно драскам. Опитвам се отново да се събера с по хармонични линии и си задавам параметри на бъдещето като лечение на огорчеността ми от безумието на времето, което никога не ми прости това, че се помъчих да го разбера, но не успях:

Гражданино!– посочи ме със знамето,  разголила гръдта си Свободата,
картината на Дьолакроа. Недей ме зяпа с отворена уста. Животът ти
започва с мечтата да отвоюваш себе си обратно от тълпата, обратно
от съдбата на безгласните. Записвай името ми върху  мъртвите тела.

„Енигма, Илияна Кръстева

– Къде откривате най-същностния смисъл в живота и в това той да бъде изпълнен с думите?

– Завинаги се запечата в мен поставеното в рамка в гостната на Лопушанския манастир гобленче с избродирани мисли. По-късно, от разговорите ми с епископ Сионий, разбрах, че представляват цитат от първото послание на апостол Павел до Коринтяни, глава 13: „А сега остават тези трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта.“, част от „Химна на любовта”, една от най-цитираните части на Новия Завет. В нея апостол Павел описва любовта като най-великата добродетел и подчертава, че без любов всички други дарби и постижения са безсмислени. Направеното с любов, от любов, в името на любовта е благодат, с която са надарени хората, и тя е това, което остава след тях. След сто години ние и това, което ни заобикаля – любимите ни хора, децата ни, домовете ни, всичко, което сме правили, ще бъде забравено. На местата, които сме обичали, ще живеят непознати хора. Бих искала да им покажа, усмихвайки се от снимка в „облака“ на дигиталния свят, който ни поглъща, щастието да изразяваш себе си с думи, със словото, като едно от лицата на Бога. И понеже той е вечно съществуващ, те ще ме разберат:

Десница. Расо. Благослов. И леко на душата се отдава
да прелети под арката възбог и на кръжилката да кацне.
А долу, във краката на Господ, две майчици се молят, децата си играят.
И все е ден, и няма нощ. Трептят от хорската любов свещиците и плачат.

„Азбука на любовта“, Илияна Кръстева

– След „На рамо със залеза“ накъде тръгвате с новата стихосбирка?

– „Дискордия“ започва с „Азбука на любовта“ – поема от 30 стиха в акростих на българската азбука, посветени на любовта ми към Бог, на отношението ми към Бог. Стихосбирката съдържа над 100 стихотворения, писани като послания. Огромният интелектуален труд, времето за творчество осмисляха всеки мой ден в продължение на една година. Променях се и вървях по лествицата нагоре. Не се опитвах да променям света, а само да го изучвам. Графиките в книгата имат своя енергия и носят положителни послания. По някои от стихотворенията има песни, други чакат да бъдат записани. Това, което преживях, написах със сърцето си. До мен през цялото пътешествие във времето беше професор Венелин Терзиев, на когото е посветена тази книга:

В щастие се взирам през решетките, безкрайно неогранчаващи Вселената, която само миг ме притежава. Непокорно ще извикам: Пътят ми случайно неслучайностно изпречи се пред вас от хаоса на моето светоусещане, нетърпеливо да ви поведе в реда на немислимото ми днес до безпорядъка на утрешното вчера. Не се губете когато утре го намерите!

Стихотворенията намериха публичност в достатъчно уважавани литературни издания: „Картини с думи и багри“ – специализирано списание за литература и визуални изкуства, издание на издателство gabriell-e-lit; Порталът за култура и хуманитаристика: „Е- същност“; сайтът „Тетрадката“ – общност за литература, изкуство и култура; сайтът „Културни новини“.

Стихосбирката „ Дискордия“ е за почитателите на поезията, за моите приятели, за тези, които искат да пътешестват в света на едно помъдряло момиче.

Благодаря на д-р Габриела Цанева – издател, на професор Венелин Терзиев за предговора към книгата, на г- жа Силва Василева – редактор, на художника Владимир Атанасов за рисунката на корицата, на Мирослава Терзиева – изпълнител на дизайна и оформянето на публикуваните изображения.

Неоценима и достойна за уважение е подкрепата за книгата на г-жа Ани Арутюнян, областен управител на Видин! Благодаря сърдечно!

Автор на интервюто: Венелин ТЕРЗИЕВ

The post Подреденият хаос на думите (интервю с Илияна Кръстева) first appeared on TetraDkaTa.

Константин Павлов

Днешният ми ден е призрачен. Ден, който ме връща и отпраща към спомени и мисли от отминали срещи във времето и пространството. Безмилостно ме е прикрепил към облегалката на стола, като ме кара да усещам по определен начин не особено добре полираните повърхности, причиняващи ми известно неудобство, дори дискомфорт. Някак принудително искрено е желанието ми за усещане на болката. Дори промъкващите се есенни топлинки през открехнатия прозорец не успяват да ме извадят от това почти френетично усещане на празнота. Лекото придърпване на поизоставилия физическата сила крак прави подозрително напомняне за немощната същност, която властва в тялото. Изморения поглед се премества почти хипнотизирано отчаян към заобикалящите повърхности на мебелите и открива насъбралия се прах, очертаващ разнопосочни светлинни пътеки, които променят постоянно посоката си от навлизащата през неплътността на завесите светлина.

Смисловият ни поток е изчерпал своята сила и почти се е оставил но някаква произволност, която го клатушка в обозримата възможност на близката перспектива. Опитите за някакво целенасочено действие получават поредната отчаяна проваленост и започват да се спасяват в нищото на днешното съществуване. Липсата на присъщата очарователност на всяко ново утро е отслабнала и се е сгушила уплашено от предстоящото предателство.

Няма вече да съм злобен
и предизвикателен.
Средствата и враговете ще подбирам.

Сбогом Сòфийо,
отивам сред природата!

Имам симпатична къщичка в Курило –
ще поправя старата ограда,
кротко и незабележимо ще живея.
Зимно време ще си размишлявам,
лятно време ще отглеждам…
Какво ще отглеждам?!
В буреняците змии се стрелкат само.
Нищо –
вместо пощенски гълъби
ще отглеждам змии.
Всичко се постига с добрина.
Казват, че змиите много се привързвали.
Ще ги пращам
за дребни услуги
в домовете на враговете ми.

„Пасторално“, Константин Павлов

Уморено са притиснати очите, а денят все така се е проснал като овдовяла женица и се опитва да шета из къщата. Пооправя или наглася това-онова и прави своите прибързани приготовления, като че ли изпълнява някакви предварително написани команди. Няма никакви лирични отклонения, дори прошепнати мисли няма, а чувствителността е притъпена до неистова болка. Дрехите в някакво бяло вързопче са пригладено прилично подредени, а дори и старите очила проглеждат с изчистената до неузнаваемост повърхност на стъклата им. Неприлична подреденост дори и официалност на последния купен костюм от близкия градски магазин.

Реват вълните бясно.
Падналите в тях светкавици
свистят и гаснат.
Върху водната повърхност
крачат
три милиарда
Исусовци!

Впрочем
някои не крачат –
жадната вода залива колената им.
Други са потънали до кръста.
Трети
само чрез въздушните мехури
своето съществование доказват. 

Ясно –
всеки е потънал според вярата си. 

Ние –
крачим!

„Масово чудо“, Константин Павлов

Опитът ми да се обърна рядко назад причинява неприятна болка в протрузиралите стави и почти ме кара да изоставя това начинание. Усилията да проверя дали всичко около мен е в своята привичност е почти невъзможно. Ще очаквам да го сторят околните

Светът е преситен от логика
и всякакви съображения.
Ще си възвърна вярата отново,
когато срещна кон!
Кон в чистия му вид!
Кон за самия кон!
Залагам Ричард Трети
срещу Кон!

Из „Алхимици“, Константин Павлов

Дявол да го вземе,
цяла вечност
съм запънат на ръба на пропастта.
Ще се вкоренят краката ми в скалата.
И ще заприличам на ония
криви, жилави и грозни храсти,
дето никнат даже там,
където кози крак не смее да пристъпи. 

Но от тоя миг нататък
неудобството ще се превърне в качество.
В причудливи краски ще разцъфвам.
Непознати плодове ще раждам.
(Всеки плод с различен вкус и форма.)
Някои ще предполагат, че са сладки,
други ще твърдят, че са отровни.

Ах, посредствени художници ще ме рисуват,
фотографки ще ме снимат
контр-жур.

„Елегичен оптимизъм“, Константин Павлов

Днес се сбогувам с реалността, оставайки някакъв остатък от нещо, което може би е оптимизъм. Прикривам страдания и болки, оставям само обич недоизказана. Иронична несправедливост ме притиска в нищото и ме оставя неподвижно самотен. Денят ме прибира при себе и вече няма да ме пусне да го посрещна. Стори му се тържествено отличително днес това да се случи. Всичко е приемливо спокойно в някаква невъзможност дори усилие да сторя в това последно човешко изживяване. Тръгвам пак и отново в строй, в който отново ще са нещата подредени и в безпорядък причинени. Случи се в своята леталност и тя се оказа непоправима и вечна.

Автор: Венелин ТЕРЗИЕВ

The post Всичко се постига с добрина (Болящи размисли за качеството да си неудобен) – Венелин Терзиев first appeared on TetraDkaTa.