Бе оповестено, че социалистическата ни реалност вече си е отишла, а може би това обявление бе само част от началото на нещо, което едва започваше. Есенният ден не беше определен с някаква конкретност, а просто следваше своята обичайност и в привечерните часове ни бе съобщено, че ще имаме своето ново ръководство, което трябва да продължи да ни води в светлината на определена бъдещност. Неопределеността на всичко, което се случваше, създаваше у всички нас твърде висока степен на очакване и надежда, които по-късно ще определяме като несбъднати.

Поредица от опити да се оправят нещата определяше новата реалност, която наричахме демократичност. Нейната емпирична база идваше от други земи, но се оказа твърде непригодна и неподготвена да се осъществи по нашите земи. Дългото очакване да премине определената преходност създаде усещането за непреходност. Все щеше да се случва нещо по-добро и по-добре, а все се случваше нещо не съвсем добро. Нещата толкова се объркаха, че реалността се оказваше толкова непосилна за понасяне и се редуваха демократични избори без избор.

Антиутопията на Нели Бънкова не ни отвежда в някакво далечно и непознато бъдеще. Нейният свят е обезпокоително близък до онова, което вече сме преживели и продължаваме да преживяваме. Гротеската тук не прикрива действителността, а я прави още по-видима. Смеем се на абсурда, но постепенно разбираме, че смешното е само другото лице на една твърде сериозна и натрапчива обществена диагноза.

„На хората им стана безразлично, писна им ужасно, престанаха да ходят и на избори. Какъв смисъл?“, казва в антиутопичната си история Нели Бънкова и без особено прозрение дава и смисловия отговор – „А оставката и нежната революция са били нелепа грешка и сега трябва нещата да се оправят наново.“  (с. 6). Каква илюзия, макар и толкова постоянна в днешната ни действителност – „Аз си оставам „булгар“, друго не ща!“  (с. 6). И все така в някаква летаргична продължителност продължаваме да се чувстваме в преходност на битието.

Примерите за призвани да оправят народните дела са много, а резултатите твърде малко. „А аз съм само един човек от народа, отдаден в полза роду.“  (с. 43) и „Честно казано, това детството и младостта ту ги помня отлично, ту съвсем ги забравям.“  (с. 44), но „като прочета написаното от мене за мене, съвсем се обърквам.“  (с. 44). И пак „след мене винаги ще идва потопът!“  (с. 46), но „първият човек, натрупал толкова власт и келепир, си нямаше пък наследник за проектираната династия.“  (с. 133).

Всичко се случваше с усещането за неизбежност на промяната, а тя се оказваше неподготвена да се осъществи. „Според някои тъкмо космическата завист по тези земи била причина за всичките пропадания. Това е силно преувеличено, но съдържа доза истина.“  (с. 140)

В това четиво литературното преувеличение започва да звучи като документ за времето. Държавата присъства навсякъде в думите и обещанията, но когато човек потърси нейната отговорност, тя сякаш се е изгубила някъде. И тогава въпросът вече не е само кого да обвиняваме, а как свикнахме с отсъствието на онова, което трябваше да ни дава сигурност и посока.

„Казват, че държавата абдикирала, избягала, тогава кого да съдим и кой да ни компенсира щетите?“  (с. 24), но все пак „Кажи ми, професоре, къде може да се крие избягалата държава?“  (с. 26). „Навярно във водата, под земята и в стратосферата, ако и там вече не се е настанила корупцията…“  (с. 26). „Зоната си взе в употреба нов девиз: „И какво от това !“.“  (с. 135).

Не се притеснявайте, всичко е по правилата и те са част от тази демократична устойчивост – „В тази иначе хубава сграда се произвеждаше само брак.“  (с. 27), но „как може да се пръкне нещо свястно, като тук всеки работи срещу всеки.“  (с. 27).

Нели Бънкова се опитва да предложи поне малко надежда – „Ето защо е необходим един единствен управник, един обобщен национален ум, а не двеста празни тикви.“  (с. 27), като „за всичко останало гласувай „по съвест“.“  (с. 28)

„Хубаво е човек да е в сянка, но не прекалено.“  (с. 29), но „От време на време трябва да се показва и пред света, а телевизията е велика сила.“  (с. 29).

Българинът знае, че „От всяко дърво свирка не става!“  (с. 130), но „Интелигентите винаги са стояли малко „гнило“ от народните маси и сега обществото ги изчегърта.“  (с. 130). И ето „Те станаха новите (стари) ангели.“  (с. 132).

Най-добре да се позовем на чуждото, то ще ни даде отговор за поредното усещане за собствената ни незначителност.

„Световният опит учи, че всяко изградено подлежи на разруха, следователно при тази висока степен на цивилизация, вече вредна, посоката е само една: Назад и надолу.“  (с. 138)

Най-тревожното в тази история е, че посоката надолу постепенно престава да ни изненадва. Приемаме поредното разочарование като нещо обичайно и продължаваме да очакваме промяна, без да сме сигурни какво точно трябва да се промени. Така преходът остава не толкова отминал, колкото състояние на общественото ни съзнание. Книгата на Нели Бънкова ни оставя с неудобния въпрос дали сме готови да излезем от него.

Нели Петрова Бънкова е български филолог, писател и преподавател по история на западноевропейската литература в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Част от академичния ѝ път преминава и в Хумболтовия университет в Берлин, където работи като лектор.

Нейните многобройни пътувания, включително годините, прекарани в Израел, обогатяват литературните ѝ интереси и разбирането за човешките съдби. Автор е на книгите „На гурбет в чужбина: време, нерви и пари“ (2001), „Непомилваните“ (2019) – документална повест за Димитър Кантакузин, и „Екстрасенси – къде и как да ги намерите“. Сред литературноисторическите ѝ публикации е и „Симчо Исаков – един забравен поет“ (2007).

В творчеството ѝ се срещат интересът към историята, обществените противоречия и човешкото поведение. Особено място заема антиутопичното четиво „През прехода надолу“ (2026), в което чрез ирония, гротеска и сатира авторката представя противоречията на българския преход и обществената действителност.

Бележка на автора: Използваните в настоящия текст цитати от книгата на Нели Бънкова „През прехода надолу“ са подбрани и съчетани в смислова последователност, определена от моя собствен прочит и разсъждения. Тяхното подреждане не следва непременно последователността на изложението в книгата, а има за цел да открои определени обществени противоречия и внушения, без да променя оригиналното съдържание на цитираните откъси.

Бънкова, Нели. През прехода надолу: Антиутопично четиво. Издателство WIN 1837, 2026. ISBN 978-619-78-10-8.

Автор: Венелин Терзиев

The post Преходът, който не свършва – Венелин Терзиев first appeared on TetraDkaTa.

Понякога започвам да чета различни книги, едни изоставям, а другите подхващам. Някои просто започвам и остават захвърлени на някоя полица и така продължават своето незавидно съществуване. Други са част от битието ми в продължителен период, дори се връщам да ги прегледам, препрочета или да остана в техния смисъл достатъчно дълго време.

Книгите имат своето странно съществуване. Те са нещо като ново интимно приятелство, което понякога е злополучно, понякога е щастливо, а друг път ветровито обрулено, но все пак оцеляващо във времето и пространството.

Текстовете, които тази нощ бяха при мен, не са от онези с твърде голяма сложност на своята конструкция или с претруфеност на своята изразност, а такива, които създават усещането на един разговор, който не свършва и не свършва. Разговорът е почтително откровен, та дори и прям. Тъжност и радостност са вплетени в някакво лъкатушене на събраните мисли и чувства.

Днес обществото е загубило онази присъща болезнена чувствителност и се е приспособило към онази безпризорност на изкуствената същност на битието ни, като е забравило за миналото си, дори пропуска настоящото си, за да мечтае за неслучилото си бъдеще. Каква ироничност на съдбата, която ни запраща в търсене на своите корени, които днес са поизсъхнали и едвам се държат в изронената почва. Тяхната живителност е в оскъдица и се опитва да оцелее.

Особена метафоричност е присъща на споделените текстове. Корените днес са във въздуха и са прекъснали връзката и са попаднали в своята несигурност на своето съществуване. Тази метафора преминава през книгата и постепенно придобива онзи по-широк смисъл, който търси своята нравствена, обществена и човешка измеримост.

Добрина Симова е събрала в изданието епиграми, афоризми и сатирични стихотворения. Различните жанрови форми обаче не разпиляват книгата, а са различни начини да бъде изказано нейното безпокойство. Първите два цикъла – „Многоетажни лъжи“ и „Две капки промени“ – още с названията си очертават мястото на сатиричното наблюдение. Следват афоризмите в „Изпечена“ олигархия, „сурова“ демокрация“, текстове от „Само 5% свобода“, „Каймак от мръсници“ и „Празна вилица“, а в цикъла „Корени във въздуха“ краткият сатиричен удар отстъпва повече място на стихотворението и на по-разгърнатия смисъл на един разказ.

Сатиричната чувствителност стои на опасно близко разстояние от грижите, дори от време на време усеща нейната горчивина. Политическото говорене, корупцията, подмяната, беззаконието, зависимостите, връзкарството, общественото безразличие, бедността, обезценяването на знанието и човешкото достойнство постоянно са под нейния прицел. Понякога този поглед е безпощаден, а понякога е внимателно различен. Добрина Симова не се  опитва да скрие раздразнението си и не се опитва да го облече в приятен изказ на определена литературна дипломатичност. Нейната сатира иска да прободе, да ядоса, да извади читателя от обичайното му спокойствие.

В книгата има много думи от всекидневния език, разговорни обрати, народни изрази, игра с познати фрази и заглавия, нарочно преобръщане на значенията. „Кукловоди“, „Държава на абсурда“, „Апаш до апаш“, „Многоетажни лъжи“, „Хамелеони“, „Две капки промени“, „Дръзки с връзки“, „Живеем си в кочина“, „Кьорфишеци“ – още тези заглавия показват, че Добрина Симова не търси някаква неутралност. Тя предпочита онази, която носи образ и остава в мислите ни.

Би било несправедливо „Корени във въздуха“ да се прочете само като политическа сатира. Зад политическото звучене стоят далеч по-важни въпроси за нашата примиреност, за изгубената ни способност да различаваме истинското от фалшивото, за това, че успехът на другия често поражда завист, вместо уважение, за доверието, приятелството, съвестта и благодарността.

В тази книга смехът често е само първична реакция, а след него остава неприятното усещане, че сме се засмели на нещо, което всъщност ни засяга силно, та дори и причинява болка. Това е една от старите и трудни задачи на сатирата – да ни накара да разпознаем себе си сред онези, на които се смеем.

Добрина Симова не поставя читателя извън тази действителност, дори го кара да бъде участник. И ако политиците, институциите и властта са постоянна мишена, то ние не получаваме своето безизразно оправдание за нашата пасивност, наивност, страх, примирение и лесното забравяне, което също има своята цена.

Афоризмите променят ритъма, като там Добрина Симова събира мисълта в няколко думи, като именно тази сгъстеност често дава на текста един по-дълъг живот. Любовта и омразата, доверието, знанието, амбицията, приятелството, съвестта, посредствеността – тези понятия са свалени от абстрактната си смисленост и са поставени в конкретността на човешка действителност. Не всички афоризми търсят философска дълбочина; част от тях са продължение на сатиричния разговор. В тях се усещат натрупванията на житейския път.

Съществена особеност на „Корени във въздуха“ е отказът от каквато и да било дистанция. Добрина Симова стои при нас и  казва „аз“, ядосва се, съмнява се, вярва, отхвърля и защитава. Струва ми се, че разговарям с автора през цялото време, който е част от нашата действителност и понася нашите неудобства,

Заглавното стихотворение вече казва направо онова, което по-рано е било представено в десетки кратки текстове – без корени дървото изсъхва, а човекът губи опората си. Това е може би най-точният образ за цялата книга, като коренът не е сантиментален знак за нашето минало. Той е безпощадно условие да имаме бъдеще, като няма как да говорим за промяна, ако непрекъснато прекъсваме връзката с паметта, достойнството, знанието и чувството за общност.

Има още един важен елемент, който не бива да се пропуска. Книгата е посветена на внуците  – Александър, Константин и Йоан. Прочетеното вече започва да звучи и като разговор между поколенията. Каква държава оставяме на децата след нас? Какви думи, какви правила и какъв пример създаваме? Тогава остротата на отделни произведения придобива друга смисленост. Гневът не е само гняв към настоящето и в него има определена тревожност за онова, което ще остане и предстои.

Илюстрациите също участват в този понякога непринуден, понякога настойчив, а друг път болезнено откровен разговор. Повтарящият се образ на дървото напомня за онази основна метафора и създава общото усещане за цялост. Това е особено важно за книгата, изградена от много кратки самостоятелни произведения, като визуалният мотив създава допълнителна вътрешна свързаност.

Естествено, сатиричният език на Добрина Симова понякога е груб, нарочно преувеличен и пределно категоричен, което безспорно е съзнателен избор. Някои читатели може би биха предпочели повече намек, други по-фина ирония, но ако тази книга бъде изгладена в онази степен на определена безобидност, тя ще престане да бъде книга на Добрина Симова. Силата ѝ е именно в темперамента, в отказа да се говори спокойно за неща, които авторката смята за лично и обществено неприемливи.

Може би най-важното е там, където отрицанието започва да търси изход. Ако всичко беше само присмех и разобличение, след последната страница щеше да остане единствено горчивината. Нейният призив е корените отново да бъдат върнати в земята, да се възстановят доверието, обичта и способността хората да бъдат заедно. Може би това не е наивен оптимизъм. След толкова страници критика подобна надежда звучи по-скоро като искрено настояване и молба, че все още не сме изгубили възможността да променим себе си и обществото.

„Корени във въздуха“ е книга на неспокойствието, като тя не обещава уютност на пребиваването в нея или с нея, като и не предлага някакво утешение. В тази книга има гняв, ирония, болка, усмивка, понякога безпощадни думи, но зад всичко това стои една проста човешка тревога – да не изгубим онова, което ни прави хора.

Тази сутрин изпитвам странното усещане на прочетеното, че ще очаквам да продължа този разговор и може би това е важно!

…….

Добрина Симова е завършила Великотърновския университет, специалност „Българска филология“. Работила е като учител и журналист. Живее и твори в София.

Пише поезия, апеви, SMS поезия, кратки сатирични форми, стихове и разкази за деца. Нейни произведения са публикувани в над 100 алманаха, антологии, сборници и списания, сред които „Любослов“, издания на Фондация „Буквите“, „Лунна светлина“, „Под лъчите на слънцето“, „Сияние“, „Съцветие“, „Орисници“, „Зовът на родния край“, „Светулки слово“, „Огоста“, „Вярност“, „Мостове“, „Светопис“, „Музиката на думите“, „Картини с думи и багри“, „Пламък“, „Литературен свят“, „Матадор“ и други. Нейни стихотворения са превеждани на руски и френски език.

Добрина Симова е носител на редица литературни отличия. Сред тях са Сребърна и Златна диплома от Фондация ВИА за участие в първата и втората антология на българския апев; три грамоти от Столична библиотека – „Четен поет“, „Поет дарител“ и „За изключителен принос към библиотечното дело“; отличия от националните конкурси „Свободен дух“, „Витошко лале“, „Албена“, „Асен Разцветников“, както и специалната награда „Златна роза“ от Международния литературен конкурс в Казанлък. Отличавана е още в литературни конкурси и инициативи на платформата „Музата с теб“, „Моето родно село“, „Майката – вълшебница“, „Моят Левски“ и други.

Член е на СНБП, ССПБ и КБП.

Автор е на книгите: „Преглътнат живот“ – стихотворения, 1991; „Любов без подслушване“ – лирика, 1992; „Само 5% свобода“ – стихопроза, 1992; „Другата любов“ – лирика, 1993; „Очи за спомен“ – лирика, 1994; „Каймак от мръсници“ – сатира, 1997; „Да ме чака светкавица“ – любовна лирика, 2007; „Празна вилица“ – сатира, 2020; „Магнитна връзка“ – любовна лирика, 2021; „Дъга за вечеря“ – апеви, 2022; „Разплаканата череша“ – разкази за деца, 2022; „Всичко е 6“ – разкази за деца, 2023; „Омагьосване“ – антология, 2023; „Космическо щастие“ – стихове за деца, 2024; „Корени във въздуха“ – сатира, включваща епиграми, афоризми и сатирични стихотворения.

За „Разплаканата череша“ получава грамота от КБП за оригинален литературен прочит на детската душа.

Разкази на Добрина Симова са включени и в помагала за Националното външно оценяване по български език и литература за VII клас на издателствата „БГ Учебник“ и „КЛЕТ България“.

Нейни книги присъстват във фондовете на библиотеки и културни институции в България и извън страната – Националната библиотека в Кишинев, Библиотеката на Конгреса във Вашингтон, университетска библиотека в Сиатъл, Националната библиотека в Баку, български културни центрове в Париж и Берлин, Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, Столична библиотека, регионални и университетски библиотеки в страната, както и в читалищни, училищни и други културни средища.

Творческият път на Добрина Симова преминава през различни жанрове – от любовната лирика и литературата за деца до кратката сатирична форма. Именно сатирата заема особено място в нейното писане – остра, непосредствена и непримирима към обществените деформации. „Корени във въздуха“ продължава тази линия и събира в себе си натрупаното през годините наблюдение върху човека, обществото и времето, в което живеем.

КОРЕНИ ВЪВ ВЪЗДУХА

Добрина СИМОВА

Сатира, Избрано

Първо издание

Редактор: Мира Симова-Шапюи

Художник на корицата и илюстрации: Владимир Костов

Илюстрации и колажи: Константин Костов

Предпечат: Димитър Граматиков

ISBN 978-954-362-521-5

Автор: Венелин Терзиев

The post Корените, които не бива да оставяме във въздуха first appeared on TetraDkaTa.

Колю Фичето е знаел нещо, което времето непрекъснато ни припомня – мостът не е просто строеж между два бряга. За да го има, някой трябва да поеме отговорността да го изгради, а други – да имат смелостта да минат по него. Първомайсторът е градил своите мостове от камък. Други ги градят с думи, памет и човешко доверие.

Тъкмо за такъв мост разказва Георги Кулов в книгата си „Мостът“ – за онзи невидим мост между българи и турци, между България и Турция, между преживяното и запомненото, между историята, която ни е разделяла, и живота, който отново ни е събирал.

Самото заглавие е онази невидима посока. Мостът не е просто съоръжение, което свързва два бряга. На Балканите мостът никога не е само това. По мостове са преминавали армии и бежанци, търговци и преселници, победители и победени. Мостът може да събира, но може и да напомня за разделението. Затова думата, избрана от Кулов, не може да е случайна приумица, а тя е онова послание, което да търсим и намираме в битието на хората, които са живели и живеят по тези земи. Това кратко заглавие е натоварено едновременно с историята, но и търси човешка надежда.

В увода авторът отбелязва колко много определения са давани на Кърджали през последните десетилетия – от „Калето на турците“ до „Столица на толерантността“. Между тези две крайности стои действителният град – с хората, които живеят в него, с техните родове, спомени, религии, отношения и човешкото живеене. Политиката обича определенията, но животът ни рядко се определя и дори не успява да се побере в тях.

Кулов пише: „Благодарение обаче на хората в този край, които почти винаги са били образец на толерантност, можем спокойно да го наречем Мостът на комшулука.“ („Мостът“, с. 9). Именно „комшулукът“ е една от думите, през които книгата може да бъде разбрана и като послание, и като същност на хората тук. Толерантността като политическа декларация не върши работа, нито показното съгласие пред камерите, а простото човешко съседство, което определя според времето, в което живеем да сме заедно. Приемането на различията, което не те кара да ги приемаш като свои.

Това не е особено важно за Кърджали, то е просто задължително. Градът и Източните Родопи носят памет, която не може да бъде прочетена едностранно и не може да бъде тълкувана еднозначно. В нея има преселения, насилие, политически грешки, страхове, раздели, но има и натрупани много десетилетия съвместно живеене. Книгата на Георги Кулов става не само интересна, защото предлага безспорна истина, а защото събира различни исторически и политически пластове и ги поставя един до друг.

Предговорът на Тончо Стоянов разполага темата в далеч по-широка геополитическа картина. В него Балканите са разгледани през промените след края на Студената война, отношенията между Европа и Турция, религиозния радикализъм, миграционните процеси и историческото наследство. Част от тези оценки носят категоричността на времето, в което са написани, и днес могат да бъдат предмет на спорни позиции. Това обаче също е част от стойността на тази книга, която ни позволява да видим не само събитията, но и начина, по който те са били оценявани.

Особено чувствителна е темата за Турция, като в книгата са приведени изказвания на Реджеп Тайип Ердоган, Ахмет Давутоглу, български политици и анализатори. Едни виждат в отношенията между България и Турция възможност за приятелство и икономическо сътрудничество, други предупреждават за геополитически амбиции и неоосманизъм. Кулов не премахва това напрежение, а го оставя видимо и отчетливо. По този начин читателят разбира колко лесно думата „мост“ може да бъде натоварена с различен политически смисъл.

На едно място е цитирано изказването на Ахмет Давутоглу от „Стратегическа дълбочина“, в което Кърджали е поставен в една геополитическа линия с Босна, Санджак, Косово, Албания, Македония и Западна Тракия („Мостът“, с. 10). Подобен текст естествено поражда въпроси в България. Същевременно книгата привежда и думите на Ердоган от посещението му в Кърджали през 2008 г., когато той определя града като „един мост за приятелство и разбирателство между Република Турция и Република България“ („Мостът“, с. 9–10). Двете послания могат да бъдат прочетени по различен начин, но така се движи и балканската политика.

Кулов не премълчава и противоположните български реакции. В текста присъстват оценки на Алекс Алексиев и Божидар Димитров, както и изказвания на Бойко Борисов. Те показват колко различно може да бъде възприемана една и съща политика според гледната точка, времето и политическото пространство, в което е изказана. Това всъщност е полезно напомняне и за днешния читател: когато политиката говори за история, историята твърде често се превръща в инструмент.

Днес хората продължават да живеят по тези земи. Независимо от големите думи за геополитика, национални интереси и исторически претенции са разказани обикновените истории, които носят белезите за многото преживени неща. През 2014 г. кметът на Османгази Мустафа Дюндар и кметът на Кърджали Хасан Азис откриват мост в Бурса, като на церемонията присъстват изселници от Кърджалийския край. Едни разказват как са пренесли пръст от родните си места, други още плачат, когато чуят българския химн, трети продължават да сънуват Арда – това не е геополитика, а нашата памет.

Паметта се оказва най-трудната граница. Държавната граница може да бъде премината с паспорт, но тази невидима граница в човека остава за много дълго време и може би за цял един живот. Изселникът може да построи дом в Бурса, да създаде семейство и да живее там, но той продължава да носи в себе си Кърджали, Арда, селото, улицата и гробовете на близките. Историята рядко успява да прекъсне подобни връзки и това определя нашата национална идентичност, както и историята ни.

Книгата дава и друг, много по-обикновен пример, при който Ротари клуб „Мимар Синан“ от Одрин и Ротари клуб – Кърджали финансират проекта „Заедно за един мост“. Деца от Общинския детски комплекс в Кърджали и от училището по изящни изкуства „Хасан Риза“ в Одрин си гостуват и представят своите картини. Георги Кулов отбелязва, че те „завързаха приятелства за пример на възрастните и политиците“ („Мостът“, с. 14). Едно кратко изречение, което казва повече от много официални речи. Децата нямат историческа вина. Те получават историята от нас – начина, по който я разказваме, и смисъла, който влагаме. Можем да им предадем спомена, без да им завещаваме омразата, като можем и да направим обратното. Това вече е нашият избор, който постоянно правим и ще бъдем принудени да правим.

В заключението на книгата отново се връща въпросът за българския етнически модел. Цитирани са думи на Георги Първанов от 2001 г., че политиците остават длъжници на този модел, когато той остава само на равнището на декларациите, без да се превръща в реална държавна политика („Мостът“, с. 229). След толкова години този въпрос не е изгубил смисъла си. Толерантността не може да съществува само в официалните речи. Тя се проверява там, където хората действително живеят заедно.

И тук има нещо, което си струва да бъде казано ясно – да говорим за добросъседство не означава да заличим историята, нито да премълчим насилието, грешките или политическите претенции. Помирението, което изисква забрава, е нетрайно. Същото важи и за политиката, която непрекъснато разравя старите рани, за да печели от тях днес, може би и утре. Между тези две крайности остава трудното – да имаме достатъчно разум и сили да го направим.

Георги Кулов сам определя задачата на книгата си: „Тази книга няма за задача да проследи цялата история на кърджалийския край, а да очертае хронологически пресечните точки на толерантност между българи и турци. Тя е опит да се представят сложните и динамични взаимоотношения в Кърджали и Източните Родопи през вековете. Нейната цел е сама по себе си да бъде „мост“.“ („Мостът“, с. 14).

Това е и най-добрият начин да бъде прочетена тази книга. Тя не представлява политически наръчник или детайлно историческо четиво, а е един разговор, който по-често е труден, понякога дори неудобен, но със сигурност е необходим.

Кърджали е преживял достатъчно политически времена, за да знае колко кратък е животът на политическите послания, а хората винаги остават като съседи. Спомените също остават, както остават и мостовете, ако някой не реши отново да започне да ги руши.

В края на увода Кулов прави разграничение, което събира замисъла на книгата в няколко реда: „Нейната цел е сама по себе си да бъде „мост“. Но не мостът „Шейтан кюпрю“ (тур. Дяволският мост), заснет във филма „Време разделно“, а послание за единство и толерантност.“ („Мостът“, с. 14). Може би в това е смисълът – да не се преструваме, че двата бряга са еднакви. Смисълът на това и на всяко следващо начинание е да има по какво да стигнем един до друг.

Кулов, Георги. Мостът. Габрово: Екс-Прес, 2017. 248 с. ISBN 978-954-490-565-1.

Автор: Венелин Терзиев

The post „Мостът“ на Георги Кулов – между паметта, политиката и комшулука first appeared on TetraDkaTa.

През 2026 г. излиза новата монография на проф. Венелин Терзиев „Методологични проблеми на съдебно-счетоводната експертиза. Правен и икономически анализ на експертното заключение“, издадена от „Инфоз“ – Стара Загора. Книгата тръгва от конкретен практически случай, но поставя въпрос, който далеч надхвърля неговите граници – докъде се простира компетентността на вещото лице и къде започва правната преценка, принадлежаща на съда.

Това е тема, която на пръв поглед остава в сравнително тесния кръг на съдебната експертиза. В действителност тя засяга един от съществените въпроси на съдебното доказване – как специализираното знание се превръща в част от доказателствения материал и как съдът може да провери не само крайния резултат, но и пътя, по който експертът е достигнал до него. С усложняването на имуществените отношения все по-често са необходими икономически, финансови и счетоводни знания, които излизат извън обичайната професионална подготовка на съда.

В центъра на изследването е съдебно-счетоводната експертиза – не просто като сбор от числа и аритметични операции, а като аналитична дейност, която може да има съществено значение за решаването на един спор. Авторът проследява пътя от първичния счетоводен документ и установимия факт до анализа, икономическия модел и крайния експертен извод. Тъкмо по този път възниква и основният методологичен проблем: математически правилният резултат невинаги е равнозначен на доказателствено надежден резултат.

За да бъде едно експертно заключение убедително, според застъпената в книгата теза трябва да могат да бъдат проследени не само извършените изчисления. Не по-малко важни са основанията, поради които са избрани определени входни величини, допусканията, върху които е изграден аналитичният модел, неговата съвместимост с приложимите правила и възможността резултатите да бъдат проверени независимо от друг специалист.

Особено внимание е отделено на разграничението между установяване и моделиране. При установяването експертът работи с данни, които съществуват в първичните документи и могат да бъдат проверени. При моделирането резултатът вече зависи и от предварително възприети предпоставки, зависимости и аналитични решения. Книгата не отрича необходимостта от подобно моделиране при сложни икономически въпроси, но настоява неговият характер да бъде ясно обозначен, използваната методология да бъде обяснена, а ограниченията на модела – посочени.

Оттук идва и едно от важните разграничения в монографията – между счетоводния факт, икономическата интерпретация и правния извод. Съдебната експертиза подпомага съда чрез специални знания, но не може да се превърне в източник на правни критерии. Вещото лице установява и анализира факти в рамките на своята компетентност, докато правната им оценка остава задача на съда.

В труда е предложена и двустепенна оценка на експертното заключение. На първото равнище се поставят емпирично установимите и счетоводно проверими факти. Второто обхваща икономическата интерпретация и аналитичните конструкции, изградени върху тях. Подобно разграничение позволява отделно да се преценяват устойчивостта на фактическата основа и убедителността на използвания експертен модел.

Рецензенти на монографията са доц. д-р Ана Джумалиева от Института за държавата и правото при Българската академия на науките и доц. д-р Марин Георгиев, който е и редактор на изданието. Техният професионален поглед поставя изследването в пресечната точка между правото, икономиката и практическите проблеми на съдебната експертиза.

В рецензията си доц. д-р Ана Джумалиева определя книгата като „самостоятелно, методологично последователно и практически значимо интердисциплинарно изследване“. Тя откроява като съществено достойнство обстоятелството, че трудът не се ограничава до критична оценка на конкретна съдебно-счетоводна експертиза, а се стреми да изведе по-общи критерии за разграничаване между счетоводен факт, икономическа интерпретация и правен извод.

Именно тази по-широка перспектива извежда книгата извън рамките на единичния казус. Разработеният подход може да бъде приложим и при други съдебно-счетоводни и съдебно-икономически експертизи, особено когато се използват модели, прогнози, относителни тежести или други аналитични инструменти, които не произтичат непосредствено от първичните документи.

Въпросът има и още едно измерение. Колкото по-сложни стават използваните от експертите модели, толкова по-важна става възможността тяхната методология да бъде разбрана и проверена. Авторитетът на вещото лице не може да замести доказването. Експертното знание придобива истинска стойност в съдебния процес тогава, когато е прозрачно, аргументирано и възпроизводимо.

Монографията е адресирана както към научната общност, така и към съдии, адвокати, вещи лица, докторанти и студенти, работещи по проблемите на съдебната експертиза и доказването. Тя поставя въпрос, който остава важен далеч отвъд счетоводството: когато съдът се опира на специализирано знание, достатъчно ли е да разполага с крайния отговор, или трябва да може ясно да види и провери начина, по който този отговор е достигнат? Именно между експертното знание и съдебното доказване се намира границата, която книгата се опитва да очертае.

Терзиев, Венелин. Методологични проблеми на съдебно-счетоводната експертиза: Правен и икономически анализ на експертното заключение. Стара Загора: Инфоз, 2026. ISBN 978-619-93454-6-7.

доц. д-р Ана Джумалиева
доц. д-р Марин Георгиев

The post Между експертното знание и съдебното доказване first appeared on TetraDkaTa.

Моите цъфнали кокичета…
Февруарският студ ги попари.
На наказани деца приличат,
на нечия подранила старост.

Не исках хола да украсяват –
щеше съвестта ми да ме гложди.
Сега върху земята корава
нежни главици са положили.

А бяха толкова съвършени –
радост за погледа и сърцето.
Боли ме. Сякаш съм наранена
и нещо скъпо ми е отнето.

12 февруари 2025 г.

Знам, че срещите никога не са случайни. Знам също, че хората се срещат и се разделят по различни поводи. Нашата среща е в думите – онези, които носят собствено смислово присъствие. Написани от Иванка Павлова, те са изречени и поднесени по начин, който ту те кара да потръпваш, ту да се натъжаваш, леко да се усмихваш или дълбоко да се замисляш.
Със всяка своя стихосбирка тя достига до своите читатели все по-различна и по-малко премерена от преди – с думи, все по-реалистично директни, все по-лишени от някогашната романтична описателност, но останали все така силно въздействащи и неподправено искрени.
Днес ми липсва градината със старата круша, падналите листа и разпилените надежди… Обществените процеси сякаш умъртвиха тази поезия и я оставиха на тезгяха на спомените ми. Сакралната чувствителност е потопена в немарата на делника и захвърлена в някаква илюзорна безкрайност.
Днес думите болят, незарасналите рани кървят, а спомените се опитват да утешат душите ни. Такава безсърдечност ни е заляла, че дори няма упокой за превъзбудената ни мисъл. Дори премръзналите кокичета вече нямат надежда и остават със своите попарени мечти.

Между два свята – в рай от орхидеи „Четири разцъфнали орхидеи като облаци от изящни цветове – винена, бяла, розова, жълта. Застоявам се пред тях, разглеждам ги. Какво съвършенство, дошло от нищото – простички парченца кора, които поливам всяка седмица. И от тях израстват тези принцеси, които радват погледа ми и ме карат да осъзнавам ден след ден чудото на живота в багри и аромати.

Велики Боже, какви щастливци сме ние, хората, че си ни заселил в своя рай! Най-простата тревичка е произведение на изкуството. И всичко – от черната земя. Какви програми са заложени в живото и в мъртвото? Защо птиците летят, без да се сблъскват? Какво кара дърветата да разцъфтяват през пролетта и да окапват листата им през есента? Какъв е смисълът на съвършените форми на цветята? А фантастичните обитатели на морето? И най-невероятното – човешката уникалност: да мислим, да говорим, да творим и със същата страст да рушим…
И все по-често усещам как ме връхлита изумлението пред божия свят и устните ми шепнат благодарствени думи.“

„Четири разцъфнали орхидеи …“, Иванка Павлова

Аз, която търси…

„Майчица, свита на кравай. Витае във въздуха неизречената тегоба на близките ѝ: „Няма ли най-сетне да си върви…”.
Животното ли заговаря в нас? Вкопчени в желанието да живеем само за себе си. Какво ни обезобразява така, че пресушава срама и гаси обичта?
Страшни пейзажи на нашата същност…
Връхлита ме и друг спомен. Изпратиха старицата в старчески дом. Уж за да се грижат там по-добре за нея. При чужди хора, при безсърдечни гледачи. Не я виждах вече на балкона да полива мушкатата. След около половин година на стълба пред дома ѝ един скромен бял лист извести, че от този свят си е отишла най-добрата майка и баба.
Какво ли си мисли душата ѝ горе, на небето?“

„Нощни видения“, Иванка Павлова

„За всекиго войната има свое лице – винаги зловещо, но различно. За мене то е свързано с кошмарните сънища в ранните ми детски години. Сънувах воя на сирените и бяга- щото ми семейство към някакво скривалище в Самоков. Аз нямах реален спомен за преживяното, но подсъзнанието ми отказваше да го забрави. Всъщност не цялото ми семейство, а само майка, брат ми и аз. Татко е бил на фронта – някъде в Сърбия или в Унгария. Неговите разкази за свистящите куршуми, за разкъсаните тела на убитите, за безмълвната му молитва Бог да му даде крила, за да се види с нас за последно, допълваха картината. Но аз се прехласвах, когато говореше за красотата на Унгария. За човечността на унгарците, уважавали православните празници на българските войници. За разплакания поглед на една неволно ранена сърна.

Моят по чудо оцелял баща, извървял кървавите пътеки на войната, отдавна се пресели в отвъдното. Пазим като скъ- па реликва костюма му със закачените на него ордени и ме- дали, с който всяка година на Гергьовден отиваше на парада. Познавам войната и от разказите на любимия си български писател Йордан Йовков. От филмите. От историята. И уж се беше отдалечила от нас – цивилизованите хора на ХХI век, но уви! Тя присъства и в моите стихотворения. Вместо възхвала на невероятния божи свят в тях се настани темата за разрухата на къщи и съдби:“

„Кървавите лалета на войната“, Иванка Павлова

Разговор със себе си

„Преживявам труден момент. След като излезе от печат дванайсетата ми стихосбирка „Истинският ми живот. Лирика – избрано“, която възприемам като своеобразен заключителен акорд на своята поетическа симфония, настъпи поредното ми мълчание. Войната на Русия с Украйна, после нападението на Израел над Пакистан, а неотдавна – и атаката на САЩ и Израел срещу Иран. Проглушителните лоши новини, излъчвани от телевизионните канали. Провалът на нашите политици. Подкупността, агресията, робуването на материалното, бездушието на държавата към съдбата на творците на литература и изкуство… Затворих се в черупката си. Усещането за безсмисленост и празнота вгорчи дните ми.

В подобно състояние не бях за първи път. Знаех, че в един момент ще се изтегля за косата като барон Мюнхаузен нагоре към красивото, към достойното, към радостта от живота. Разчитах на голямата си любов – словото. И това се случи. Роди се в душата ми идеята за тази необичайна книга – стихове, тристишия, кратка проза, създадени в редките мигове на вдъхновение и просветление, които ме лекуваха през този мъчителен период. Творби, породени от трусове, които нараняват и същевременно възкресяват.

Мои бъдещи читатели, книгата, която държите в ръцете си, е нещо като нищо на света. Още по-необичайно е решението ми да включа в нея и отзивите за мене, написани след отпечатването на сборника „Другите за Иванка Павлова“ – като негово продължение. Благодаря ви! Без да подозира- те, вие ми помогнахте да надмогна непоносимата болка и разочарованието от света и да осъзная, че има смисъл да се твори дори в наше време – най-тъмно е преди разсъмване.“

„От мене за мене“, Иванка Павлова

Зад привидното отдалечаване, във всяко дихание, въплътено в стих и строфа, Иванка Павлова завещава истина – несъпроводена от мълчание.

Нейното определение за „своеобразен заключителен акорд на поетическата ѝ симфония“ звучи като боледуване, породено от незрялостта на днешната действителност. Навярно и затова в посланието към читателите ѝ, че „държите в ръцете си нещо като нищо на света“, се крият и истина, и противоречие. Защото когато разгърне и прочете която и да е от творбите ѝ, ще открие, че държи в ръцете си не просто книга, а свят от неподправена чувствителност, дълбоко и осмислено усещане за света и споделена мъдрост.

Дано Бог ни дава повече такива „неща като нищо на света“, защото именно в тях се крият смисълът, утехата и надеждата – и тогава ще бъдем по-щастливи.

ИВАНКА ПАВЛОВА
ДО ПОСЛЕДЕН ДЪХ
Стихотворения, тристишия, кратка проза и отзиви
Българска Първо издание
ISBN 978-619-206-318-4
Издателство „Фараго“, София

The post Попарената нежност на думите – размисъл за болката, истината и човечността в творчеството на Иванка Павлова – Венелин Терзиев first appeared on TetraDkaTa.

Всяко пробуждане на този нов живот ни кара да стоим изправени и дори в някакъв просънен екстаз да сме в готовност да му се притечем на помощ, да го усетим и да го оставим да бъде част от нас самите.

Безсънните нощи ще се трупат в своя безспир, сънливата ни, разрошена външност ще издава непрестанната умора, която не ни кара да бъдем лениво изморени. Всичко това ще остави картини, заемащи особено място в настървеното от очакване съзнание, и ще ги прибира в своята кутия на новото рождение. Никой не може да предскаже идващите тъмни облаци, градоносните урагани, придошлите като пролетен ветрец пясъчни бури, стихиите от щастие и мимолетно споходилата ни радост. Всичко ще се трупа ден подир ден, ще се събужда новото очакване на идното утро и отново ще заспива в ненадейната тъмнина, за да се превърне в част от смисленото преживяване на живота ни, който се е родил в своята човешка необходимост да съществуваме и занапред.

Сега ръцете ни вече не са толкова гладки, както преди, очите ни не са толкова безметежно реещи се, както в едно минало очакване, сърцето ни преглъща поредната отвара на отминалия ден и ние сме някак безчувствено щастливи, защото сме имали необикновената възможност да посрещаме и изпращаме деня, да отмерваме умиращите ни неведнъж души от поредното наскърбително препятствие и все пак – да продължим да вървим към следващото ни неизвестно очакване.

Какво вълшебство е това съзерцание в пространството и времето, което ни е донесло толкова добри мечти. Всичко това се опитахме да съберем в мисли, които преминават във времето и намират своите пространства – оцелели, за да останат събрани в нашите сегашни спомени.

Ще продължим да търсим своите мечти, за да ги събираме в нови и нови спомени, които да намерят място в оставащата мъдрост на новия живот.

Когато започнахме да се опитваме да правим тези разговори, имахме едно съвсем подредено намерение – да зададем въпроси, да съберем гледни точки, да оставим следи за едно време, за хората и техните идеи. Мислехме си, че вървим по позната пътека между събития, теми, имена и понятия, а се оказа, че вървим по съвсем друга – тази на вътрешната потребност, на чувствата, мислите и мечтите.

Пътеки, които не са толкова лесни за откриване и не са част от предварителна известност. Намирахме смисъла, усещането, определена потребност, съпроводена с неприкрита стеснителност и душевна чувствителност.

Всеки от онези, с които говорихме, ни даде не просто отговори, а част от себе си – от своята памет, от своите страхове, от своите надежди, от своята вяра в нещо по-голямо от личния успех. Това, може би, е истинската стойност на тези разговори.

Тези хора вярват, че културата не е само нещо от живота, а негова опора. Тези хора не говорят за бъдещето като за технология, а като за отговорност. Тези хора не се страхуват да кажат, че обичта боли, че загубата тежи, че времето понякога плаши и въпреки това избират да останат честни към себе си и околните.

„Добрите думи раждат добро“ не звучат като случайно изречени, а като преживяна, изстрадана с години истина.

„Любовта е силата на Земята“ не звучи като метафора, а като истина, която е някак тиха, проста и трудна.

Мостовете между времената са свързани с паметта ни, с наследството ни и с риска да прахосаме онова, което не сме създали, а само сме получили.

Всички тези хора говорят за едно и също, но с различни думи, в една и съща посока – за грижа, за споделеност, за приемственост, за това да не бъдем последното нещо, а част от него.

Може би тази книга не е за най-успешните, а е за онези, които днес са ни най-нужни и които са способни да опазят историята ни, които помнят и ще продължат да го правят. Може би тези разговори ще оставят у някого известна тъга, ще помогнат да се промени нещо, ще бъдат възможност да мислим за доброто, да опазим паметта и да вървим напред.

Разбрахме, че смисълът не се намира, а е част от нас самите. Може би един от най-важните въпроси не е „Какво постигнахме?“, а „Какви останахме?“. Може би, след като прочетете страниците на тази книга, някой ще се усмихне, някой ще се натъжи, някой ще си спомни отминали неща, някой ще реши да направи нещо полезно, някой ще реши да бъде по-внимателен, по-смирен и по-отговорен – тогава тези разговори са имали смисъл да се състоят.

Вероятно нищо не е напразно, ако е направено с грижа, с любов и с отговорност към идващите след нас.

С благодарност към всички, които ни се довериха, които говориха честно, които споделиха себе си и които ни напомниха какво означава да бъдеш човек в едно трудно, но все още наше време.

Сърдечни благодарности към Антоанета Добрева – редактор на „Културни новини“, както и към редактора на тези текстове – Силва Василева.

Проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ

Книгата „СРЕЩИ ПО ПЪТЯ КЪМ СМИСЪЛА“ е сборник от разговори, които проф. д.н. Венелин Терзиев води и публикува в електронната платформа „Културни новини“. В тях няма да откриете суха статистика, а живия глас на хора, посветили се на науката, литературата и духовността.

Чрез тези интервюта авторът ни среща с различни гледни точки за времето, в което живеем. Проф. Венелин Терзиев умее да предразположи своите събеседници към споделяне на личен опит съхранена мъдрост, превръщайки всеки разговор в размисъл за смисъла на нашето съществуване.

Вярвам, че споделеното в тези срещи ще даде на читателя не само нови знания, но и надежда. Ще му даде упование и вяра, че познаването на собствените му корени и способността да отстоява настоящето си са най-сигурният и правилен път към осъзнатото и пълноценно утре.

Събрани на едно място, тези текстове се превръщат в документален разказ за духовните търсения на съвременните будители. Те са успешен опит да се съхрани паметта за смислените думи и за хората, които ги изричат с грижа за бъдещето ни.

Доц. д-р Марин ГЕОРГИЕВ

© Венелин ТЕРЗИЕВ, автор, 2026
© Силва ВАСИЛЕВА, редактор, 202
© Марин ГЕОРГИЕВ, предпечат, 2026
© Мирослава ТЕРЗИЕВА, корица, 2026

ISBN  978-619-93732-1-7

The post Думи за времето, в което сме (Човек съществува истински там, където оставя смисъл) first appeared on TetraDkaTa.

Съдбата винаги досега ме е отвеждала да живея до вода. Дали в това има нещо, което да предвещава случващите се събития, или е налудничаво обяснение на тези неща – дори не се опитвам да науча. Не съм търсил обяснение за себе си какво е било и защо съм направил тези избори. Вероятно случайност на неслучайни неща е довела до тази безобидна закономерност. Може би неспокойните души е трябвало да бъдат по някакъв начин успокоени от безмерността на водата и даващата безгранични възможности от нейното постоянно движение. Реките, движещи се само в една посока и само напред, в някаква логическа последователност си проправят път дори и в най-трудните и недостъпни места на нашата мисъл. Хипотезите ще бъдат безкрайно много и всяка по свой особен начин вярна, но и винаги в невъзможност да опишат случващото се.

Професорът по история Теодор Розак от Калифорнийския държавен университет си задава въпроса: „Ако времето беше река, нямаше ли да ни пренесе напред по-лесно, отколкото назад?“ Сигурно има известна правдивост в това заключение и опит за твърдение, но дали времето или реката ще бъдат олицетворение на случващата ни се реалност, е толкова вярно и още толкова невярно. Може би реката създава у нас усещането, че нещата, които ни предстоят, ще се реализират в съвсем близко време и с непреодолимото движение напред на водата на нашата река. Дали това е така, или не – трудно е да се определи. Нали все пак има пресъхващи реки, има реки, които сменят посоката си, такива, които на пълноводие са се разлели, и всяка е намерила други, по-удобни корита за път. Има едни такива, които престават да бъдат големи, а са само малки ручейчета, които и си остават такива, за да ни напомнят за преминалото им голямо величие и да споделят своята история.

Руският писател и литературовед Евгений Водолазкин се опитва да намери по-разумно обяснение: „… човек трябва да съзерцава реката, докато седи на брега. Това не се разбира от днешните историци, плаващи с реката… за да се опише сегашната се нуждае от фиксирана точка – някъде на пресечната точка на Доброто и Злото“. Ако се пренесем дори в неочакваната дълбочина на тези води ще открием, че винаги ще достигнем до подобни преплитащи се действителности на добро и зло. Дали ще ги определим в различните им значения и научни категории – това не е толкова съществено и важно, защото усещането им ще бъде еднозначно силно за нашите души. Усещането за доброто винаги ще ни кара да бъдем в някакъв елегичен оптимизъм, а злото ще ни връхлита с едно необуздано неоптимистично очакване за промяна.

Всеки път, искаме или не искаме, ще търсим оправдание за случващото се и ще намираме убедителна причина в наша полза. Колко правдиво ще бъде това ни начинание е съвсем относително. Настъпващите прозрения ще ни тласкат от едната до другата крайност, като и в двете ситуации ще бъдат достатъчно оправдателни за случващото се. Но се сещам и за стара латинска сентенция, която казва, че „най-дълбоките реки текат с най-малък шум“. И тук отново можем да струпаме много съждения, които да бъдат смислени или не съвсем.

Детските ми спомени ме отвеждат към реката, която течеше в близост до родния ни дом. Място, където децата от махалата се събираха и прекарваха почти целия летен ден. Едва ли сме имали проникновението да мислим и чувстваме по различен начин реката, освен като място за игрите. Удобството на мислите винаги е подсказвало, че покрай голямата вода е било и днес все така е място за интимните ни въжделения, което ни дава малко от онази прозаична опора и вяра, че те ще се осъществят.

Вече сме събрали достатъчно страхове и достатъчно мисли в това си водно терзание. Как да го приемаме или как да го отхвърляме? Трябва съвсем реално и действено да преценим нашите възможности и да потърсим отговори на нашите очаквания, защото реката ще продължи да тече в посоката, която намира за правилна, и ще си пробива път дори в непробиваемата възможност на времето.

„Ако най-големият ни страх е да потънем сами и незапомнени, бруталността, която времето ще нанесе на всеки от нас, винаги ще бъде по-силна от мътните вълни на всяка река.“ (Мигел Сихуко)

Не знам дали това чувство на страх ще ни възпре от безсмислени начинания, не знам и дали ще укроти налудничавите ни идеи, или ще ни помири както със себе си, така и с околните. Много неизличимо посредствени ще се опитат да бъдат запомнени в тяхното си потъване, което, за жалост, не настъпва толкова бързо, за да ни спаси от тяхното безпардонно присъствие и самовлюбено величие. Явно имаме своята греховност и страданието е необходимо да ни споходи, дори когато отчаяно се нуждаем от пречистване и светлина по пътя.

Този път с Голямата река и неговото смислено изживяване споделя в новата си книга Александър Недков, която нарича „Очи за Дунав, сърце за спомени”.

Предговорът е на Юлий Йорданов, който е и редактор на книгата. Юлий Йорданов пише: „След като се запознах с неговата книга „Очи за Дунав, сърце за спомени”, останах с впечатлението, че това не е една книга, а двукнижие. И с това двукнижие, в паметта ми се яви един писмен документ от миналото, създаден също на прехода от една епоха в друга. В края на ХIV век (малко преди падането ни под османско иго) цар Иван Александър заповядва на хронистите в България да съставят евангелие за неговото управление. То е обстойно описание на неговото време, онагледено с богат илюстративен материал. Но вместо едно, излизат четири евангелия. Това Четвероевангелие днес се съхранява в Лондон и е достойно доказателство и гордост за българския дух и култура.

Подобно на Лондонското четвероевангелие Александър Недков написва една солидна книга, която ми звучи като истинска двойна книга – чест за живота в една професия, на която двамата сме се обрекли изцяло. И то на прехода между двадесетия и двадесет и първия век. Перото на публициста Недков в „Очи за Дунав…” е излязло километри на запад и на изток от Отечеството ни, въвежда в сърцето на Европа и не само в него. Трудът на автора в това двукнижие  е за живота и битието на историческия наратив в държавите, легнали на територии от Горния Дунав.

    „… Сърце за спомени” е за житейската и творческата съдба на множество съвременни строители на живота и съдбите на хората от Долния Дунав.

По същество в двукнижието наративът е насочен към житейската екзистенция на хората, населявали и населяващи градовете по Дунав. Тук думата си казва изследователят Недков, който прави сплав от историческа,  литературна и изкуствоведческа критика. Чрез нея се разкрива творчеството на дейци на културата, родени и израсли в българското подунавие и работили за неговия духовен разцвет.

Всъщност авторът осъществява сложната задача да изследва развитието на изкуството в техния своеобразен интелектуален център. Далеч от столицата, където възможностите са по-големи, но и препятствията са много повече, Александър Недков успява да преодолее и кризата на българската духовност, която през този период е в пълна сила.

Именно през този период се проявява и умението на автора да катализира естетическите критерии на обществото в географския дунавски кът на България. За този процес безспорно се изисква широка не само обща, но и специализирана култура, която Недков притежава и което доказва в „Очи за Дунав, сърце за спомени”.

Тази книга е своеобразно продължение на създадените от него досегашни трудове. Логично е неговите шестнадесет книги от различни ъгли на живота да имат своето естествено продължение, подчинено на патриотичната и полезна цел да изследва стореното от поколенията, развивали и развиващи се в Българския Дунавски Север. Със средствата на литературната критика, есето на изкуствоведа авторът ни среща с творци – негови земляци, оставили неповторима диря в националната ни култура.

Професионалното око на критика е надникнало и в творчеството на създатели от различни поколения, вградили своите „тухли” в грандиозния темел на българската идентичност. Той запознава широката аудитория и с представителите на новата генерация съзидатели.

Двукнижието дава възможност на читателя да се запознае и с оценката за нетрадиционния  проект „Ломски калейдоскоп”. Всъщност, се срещаме с любопитни истории, прякори, прозвища и нетрадиционни имена на ломчани.

„Очи за Дунав, сърце за спомени” оставя усещането за мащабна мозайка, разкриваща сложните  взаимнообвързани, но и изпълнени с висока духовност и саможертва, процеси в цялостния живот на хората, живеещи по поречието на голямата река. Двукнижието представя неговия автор като своеобразен наследник на летописците от времето на Иван Александър, даряващ съвременниците и следващите поколения с ценната информация за българската култура през трудния период на прехода, когато съхраняването й изисква сили и добродетелна самоотверженост.

Това засилва моята убеденост, че двукнижието е „Достойно есть”, чрез което авторът и хората, подкрепили го, дават своя дар в съкровищницата на националната ни памет.“

Александър Недков споделя за родния си град: „Лом  не е космополитен град, твърде висока мяра за него е това  определение.  Добронамерен към всички етноси през годините е!“ и после продължава „Пък мене Съдбата така решила и отредила, животът ми да  преминава в прегръдките на три реки. В  тази на  могъщия Дунав, на притоците му  Лом и Русенски Лом. Градът Лом  ми даде първопроходството в живота, майчинството;  Русе положи  бащинска ръка на рамото ми и ме научи да вървя изправен!  В Русе, на някакъв час ми идва: Ломско ми е днес! Където, на едно място в Отвъдното са баба Вата, майка Мара, баща Гошо и брат Иван. В Лом все още срещам стари познати, обичани хора. Търся  начин да изразя почитанието си към тях, към по-младите. Може пък да стигне до повечето, дано. Не че е много по-различно от Русе, или където и да е в България. Но е ломско, осъзнаваният свят след 1946 извиква до живот спомени от топлия и чист Лом при Железния мост, когато смелчаци скачаха във водите му, или от „забранявания” ни като деца  Дунав“.

… „Голямата река на малко нещо малките хора, които инак й се вричат във вярност, любов. От такава любов и възторг  като да не виждаме признаците на отчуждаване. Вярно, върти се Земята, сменят се фазите на Луната, ние да сме добре – даже още по–добре, най–добре. На каква цена?  Когато съграждаме уюта на съществуването си, за чия сметка става това. За рушащите се брегове, стърженето на коритото на реката, замърсяването на водите, унищожаването на принадлежността на бреговата инфрастуктура – само като за даденост ли да мислим?  Даденото иска ответ, грижа.  В състояние ли сме да я поемем – време е!“

„Миналото не се изморява, миналото не изчезва, то просто те чака да се върнеш у дома”, /Роджър Елъри, ”Град  на лъжи”/. От настоятелството на читалище „Постоянство” 1856,  вникнали в смисъла на мой проект, ме насърчиха за написване на книга – написах я  уважително. С презумпцията, че всеки уважава себе си, да беше по-смело показвано и към околните. Вярно, несъвършен е светът и по някакъв добър начин трябва да си остане такъв! Че както е тръгнало на усъвършенстване – всеки съвършен… Де го Човека, човешкото?  Невъзможно ли е да живеем, да внасяме нещо в просъществуването на този свят.  Да разкриваме даденостите си, да  не се боим от тях, нито да ги превъзнасяме. И  да споделяме куража,  че  светът е пълен  с  осъзнати  човешки отговорности и  възможности“.

С усещане за дълбока романтичност, особена привързаност и дори интимност вървим с отворени очи към Голямата река и споделени спомени с много обич.

„Сериозен като селянин, когато яде хляб.“ (Василий Гросман)

„Харесвам  суровостта на изказа на Василий Гросман“ – казва Александър Недков. „В него има всичко: дълбочина на прозрението, милост към човека, ярост към насилниците. Няма празни надежди и обещания, няма и отчаяние. Не е ли това съдбата на всеки един човек, поставен сред обществото. Не е ли това  усета на хората по Дунава, сблъскващи се с две изконни изпитания – земята и водата. Дунав, хем обединяващ, хем разделящ – хората така го поставили –  да бъде и граница в някои участъци. Неподвластен на граници е духът на населението“.

Изтерзани и дори безжизнено отпуснали своите тела стоим на брега в съкровено очакване на идващото бъдеще. „Бъдещето е като река, толкова широко и внушително, че не може да бъде променено или обърнато. Въпреки това то се състои от безброй малки притоци, които вместо това могат да бъдат отклонени. Можете да промените бъдещето си, защото много от вашите действия зависят само от вас.“ (Лаура Гайего)

Простете за заключителното откровение, но то все пак е крайният завършек на едно дълго очакване. Бъдете сигурни, то рано или късно настъпва.

„Ако някой те е оскърбил, не търси отмъщение – седни на речния бряг и скоро ще видиш как трупът му се носи по водата.“ (Лао Дзъ)

Александър Недков е доайен на русенската журналистика. Роден и израснал в Лом, повече от 50 години журналистът живее и работи в Русе. Казва, че чувства еднаква принадлежност и към двата града. В Лом обикновено го връщат неговите близки.

Александър Недков е работил повече от 40 години като журналист, 35 от които е репортер, отговорен редактор и заместник-главен редактор в Регионален телевизионен център на БНТ в Русе.

През дългогодишното си сътрудничество с екипи за Канал 1, Ефир 2, сателитния канал „България“, впоследствие БНТ 2, е създал над 30 документални филма, част от които са в Златния фонд на БНТ.

Недков е автор и съавтор на редица документални книги на русенска тематика, както и летописни очерци на русенския спорт. Той е редактор и рецензент на документални книги на русенските автори Кирил Димитров и Богдан Ганев, както и Георги Дафов и Борян Никифоров в Лом. Близко приятелство с изтъкнатите русенски художници Владимир Ангелов и Атанас Владимиров, както и Тодор Делев и прохождащи таланти довеждат до почти традиционно откриване на изложбите им.

Автор: Венелин Терзиев

The post Приказка за голямата река – Венелин Терзиев first appeared on TetraDkaTa.

Свечеряване е, а мислите са пръснати като мозайката на остарялата читалищна сграда, която се опитва да ни приюти в прякото и преносното ѝ смислово значение. Напиращите спомени са тръгнали необуздано във всички посоки, като се преплитат във времето и пространството. Понабраздените лица на присъстващите настойчиво напомнят за преминали дни в трудности и радости, а шарената покривка припомня да отминалите детски години, в които мушаменото покритие беше задължителен реквизит на кухненската масичка. Помещението, което ни посреща, приема единствено външното сгряване на оскъдните все още слънчеви лъчи. Пристигналите за срещата са се настанили в удобството, което им позволява личното познанство с човека, с когото ще се видят след години на раздяла. Организаторите придават определена припряност на иначе настаненото спокойствие, като се лутат от едната до другата страна и приканват останалите прави да седнат около масата.

Човешкият живот е очакване и надежда, в която участваме с желанието да го осмислим със своето присъствие. Възможността това да се случи е толкова вероятна, колкото и вероятността да бъде пропиляна. Искреното ни желание е това да е убедително и личностно изживяване, което да има смисъл както за самите нас, така и за околните. Тържествуването на едното и другото състояние е толкова близко до възхваляване и отричане, че понякога приемането на истинската действителност е достатъчно трудно начинание.

Днес отваряме един разказ за човешката битност, смисъл, прозрения, мечти, терзания и дълбочина на собствената оценка на случилото и случващото се. Той самият казва, че е „вечно търсеща и непреклонна човешка същност“ и съвсем не се е объркал в това си твърдение. Търси упование и в мислите на Петър Дънов „В бъдеще при вас ще остане само това, което сте обичали и което ви е обичало. Всичко, което се е въртяло около вас без любов, ще си отиде, както течащата вода си отива“ и на Албърт Пайк „Това, което правим за себе си, умира с нас. Това, което правим за другите и за света, е и остава безсмъртно“.

Неговата вербалност е опростена с крайна монотонност на изказа и твърде силната красноречивост на изказаното слово, което не търпи възражение. Самият той има твърде стриктен модел на допустимост на околните до неговата сърдечност, което го прави в известен смисъл непробиваемо недосегаем в отстояване на своите твърдения. Слушащият е твърде обсебен от поднесеното съдържание, което не кокетничи с високата претруфена образност, а просто стоварва върху неподготвения човек своята искреност.

Животът е като морето и ние сме като рибите, които се раждат, живеят и

умират в него, или на нечия трапеза, на която измислени величия

пълнят ненаситните си търбуси със съдбите на своите себеподобни.

Морето е досущ като живота. В утринта край него ти е светло на душата

и животът е примамлива заблуда като морската шир, а привечер ти

причернява от нечие предателство на Божието намерение за човека и Бог

гневено раздира небето с ослепителни гръмотевични мълнии. Морето

побеснява и както е в живота – да не си нито риба, нито човек в него.

В живота е, както е в морето, от древни времена до днес, безбройни

едри и дребни хора и риби, и какви ли не безбройни божества,

властват на смени и над рибите, и над хората…

А Слънцето, единствено Слънцето и великата му Светлина

 остават винаги символ на живота, „от нине до века“.

И може би за това в този толкова модерен свят,

„…царство кърваво, грешно, царство на подлост, разврат и сълзи,

царство на скърби – зло безконечно…[1]“

има един пристан старомоден за последните рицари на Светлината.

 На него те, свободните зидари, в името на живота

градят своя Храм на човечността, обикнали бащата на божествата –

Великият архитект на Вселената!

Той е роден в севлиевското село Градница, родно място на Мара Белчева – една от най-красивите български поетеси, станала неволно причина за първия след Освобождението на България дуел предизвикан от любов. Тук е роден и Борис Машалов, чийто песенен талант е забелязан лично от Сирак Скитник. И независимо че Борис Машалов усвоява професионално занаята на бояджия, а по-късно учи и оперно пеене, той остава в златната съкровищница на България с изпетите от него народните песни. Тези два примера са красноречиво доказателство, че хората, родени тук, имат толкова разностранни таланти и интереси, че ще е необходима дарбата на друга тяхна бележита съгражданка, каквото е Фани Попова-Мутафова, да опише житиетата и битиета им както подобава.

Негови съвременници са българският писател – белетрист и журналист, дългогодишен главен редактор на в-к. „Стършел“ – Христо Пелитев, професорът по икономика Марин Петров и детският хирург проф. Мария Михова – всички те родени в планинското селце Градница.

И ако се опитам да водя известен задочен спор за силата на планината и морето, то нашият водач на днешните ни мисли е родѐн недалеч от средновековната крепост „Пречиста“, която е издигната още по времето на Римската империя и е служела за отбрана на Русалийския проход, който е бил стратегическо място.

Пак в книгата си той пише: „В залеза на живота си, привързах своята съдбовна лодка тук, в залива на мъдростта, припомняйки си сега притихнал, ден след ден, всичко онова, което доведе човешкия ми живот до този мой последен морски пристан:

Дядо ми, който ме научи да държа плуга в браздата на живота права като по конец; баба ми, която ми завеща да уважавам вярата на всеки човек и никога да не го упреквам за нея; майка ми, която накара сърцето ми да пее;  баща ми, който ми показа, какво е човек да бъде мъж; жена ми – какво е да обичаш, а нейните родители – да бъдеш всеотдаен до последния си миг; децата, внуците и правнуците – да вярваш в безсмъртната щастлива надежда за бъдещето; братството на свободните мъже – да служа на човека с обич. И най-вече – примера на предците ни и големите синове на народа ни, че човек може да признава и уважава културата, историята и достиженията на всички народи по света, но да помни до последния си миг, че има само едно Отечество! Всъщност, всичко това нямаше как да се случи,  ако животът не беше като морето, и ние не бяхме захвърлени от съдбата  в неговите бушуващи вълни, невинно малки, без компас, за да търсим сами в борби, победи и падения, в радост и скърби, посоката на Божията промисъл за нашата собствена човешка участ!“

В неговите текстове няма да намерите ослепителната възторженост, нито песимистичната натрапчивост. Всичко тук има известна измеримост и премереност, което най-вече е част от преживяното време и събраната мъдрост. Днес мъдростта се е прибрала дълбоко изплашена от случващото се и се проявява с определена непригодност да се пребори с опълчващата ѝ се посредственост. В споделените „патила“ няма и намек за страх или неустойчивост. Дори напротив – от време на време се прави опит да се проправи пътека, която да води до доброто на нашето човешко съществуване.

Няма илюзорна замечтаност, нито трезво отчаяние, а просто „няма наивни неща, написани от живота“. Човешката съкровеност, споделена с искреност, дава истинския облик на написаното, което му придава онази сила, която днес е необходима на всички ни.

„Няма наивни неща, написани от живота. Само опитът ни да преиначим нещо от написаното от него при преписването му може да бъде наивен, дори глупав. Но най-глупавото ще бъде, ако почнем да твърдим, че сме се смели от щастие, когато сме плакали от мъка. Та ако в разказите, стиховете и песните ни, тъжните сълзи са повече от радостните, това означава, че животът си е просто такъв – повече тъжен, отколкото радостен. Това обаче няма нищо общо с оптимизма, който ни съпровожда по земния ни път. Той е непоправимо състояние на духа ни, въпреки всичко.

Нашият красив житейски сън, от който може да ни разбуди само смъртта“.

Опитвайки се да се преборя със собствения си наивизъм няма да му повярвам, че само смъртта може да ни разбуди. Днес сме на масата на спомените, готови да потърсим поизхабените си мисли за добро и смисленост, но и да усетим вътрешната си потребност да ги сбъднем преди смъртта.

Любчо Николов Иванов е роден на 11 октомври 1948 година в севлиевското село Градница. Израства по националните строежи на родината, строени от неговите родители: яз. „Ал. Стамболийски“, яз. „Батак“, подземната ВЕЦ „Пещера“, яз „Студен кладенец“, яз. „Кърджали“, яз. „Ивайловград“ и др.

Средното си гимназиално образование получава в Стара Загора. През 1971 г. завършва ВНВУ „В. Левски“ във Велико Търново с гражданска специалност преводач по чужди езици, а през 1982 г. – българска филология и история във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, защитавайки с отличие дипломната си работа „Първи отзиви за поезията на Некрасов в Русия“.

Работи в системите на отбранителното и вътрешното министерство. През 1974 г. се завръща в Стара Загора, където работи като завеждащ културно-масовата работа с филмите в Окръжно управление „Кинефикация“ и директор на Професионалния ансамбъл за народни песни и танци „Загоре“. По-късно, 11 години живее със съпругата си Надя и децата си Вяра и Николай, и работи в тайгата на Коми АССР. Там той извървява пътя от работник до стопански ръководител и директор на дом на културата.

Бил е кореспондент на в. „Дружба“ в Москва.

Завръща се в България през 1989 година. Работи като директор на Дом на работниците от транспорта, журналист и директор на радио „Стара Загора“. През 1989 година Любчо Иванов става кореспондент на в. „Труд“. От 1998 г. е отговорен редактор на „Тракия Труд“, а от 2008 до 2012 г. – на „Твоят ден“, регионално издание на вестниците „Дневен Труд“ и „24 часа“ за Стара Загора, Хасково и Кърджали. Работи като главен редактор на сп. „Зидарски преглед“ (2012 – 2014 г.) и на електронния вестник „Хрониката“ (2012 – 2020 г.), служебни издания на Обединената велика ложа на България. Междувременно е и ръководител на Информационно-рекламния център на издателство „Просвета“ в Старозагорска област.

От 2006 до 2023 г. в издателство „Захарий Стоянов“ издава поетичните си книги „Пречистване“, „Призори“, „Прошка“ (с компактдиск към нея „33 стихотворения с гласа на поета“, запис в радио „Стара Загора“), „Прераждане“, „Прокълнати“, „Пресътворение“, „Притихване“ , „Барикадни песни“ и „Причастие“. В издателска къща „Труд“ излиза мемориастичната му книга интервю „Стефан Дамянов – живот в две епохи“, а литературно-историческата му студия „Певецът на Руския север“ издава издателство „Захарий Стоянов“ и поетично-художествената му интерпретация по „Книга за Пътя и Постигането“ („Дао Дъ Дзин“) – издателство „Класика и Стил“.

В предговорите на книгите му, в изказванията си на техните премиери и в свои публикации, положително отношение към неговото творчество са изразявали Андрей Андреев, Антон Дончев, Валери Стефанов, Венелин Терзиев, Евтим Евтимов, Иван Гранитски, Константин Еленков, Любомир Левчев, и др.

Член е на Съюза на българските журналисти.

Любчо Иванов е приет за масон през 2007 г.  Избран е за Майстор на своята ложа през 2017 г. През 2019 г. му е присъдена титлата „Почетен Стар майстор“ на ложата. През 2020 г. е избран за член на Съвета на великите сановници и е Велик оратор на ОВЛБ до 2023 г. През 2025 г., по повод 145 години от създаването на първата българска масонска ложа в Русе „Балканска звезда“ е удостоен с почетната награда „Иван Ведър“ и е Осмият неин носител в ОВЛБ от 2011 година до сега.

[1] По „Борба“ – стх. на Христо Ботев. (Б. а)

Автор: Венелин Терзиев

Снимка: Личен архив

The post Няма наивни неща, написани от живота – Венелин Терзиев first appeared on TetraDkaTa.

Силва Василева за книгата:

Някога, някъде, някой бил казал, че думичката „ако̀“ била най-безсмислената. Защото това, което трябвало – щяло да се случи.

Може би и да е така.

Но ако следвахме нормалния ход на историята, тази книга не би трябвало да е възможна. Защото е написана бездиханно. Всичко в нея опровергава и разбърква подредености. Или създава нови.

Ти, читателю, си съдникът, който ще реши. Иска се само доза кураж, за да четеш – независимо и въпреки.

Преди това някой, някога, някъде е разбъркал нездравословна доза думи, за да покаже себе си пред света.

– Професор Терзиев, какво Ви вдъхновява да се събуждате всяка сутрин?

– Едва ли всяко утро вдъхновява, но ние, хората, така сме устроени, че нещо, което се повтаря многократно и ежедневно го приемаме като обичайност. Факт е, че е някак по-приятно да се събуждаш всяка сутрин в едно различно очакване, а не в монотонния ритъм на повторението. Но истината е, че животът сам по себе си е нещо много ценно и често, залутани в своето ежедневно препускане, пропускаме насладата от него. А той е интересно забавление, което всеки ден и час ни изненадва. Понякога успяваме да задоволим прищевките му, друг път оставаме изненадани или разочаровани от това, което ни поднася. Понякога дори не забелязваме това и го приемаме като някаква досадност към поредното ни задължение, а то е част от пътя към нещо ново.

– Какъв въпрос бихте задали на един от любимите си поети – Константин Павлов, ако бяхте негов приятел тогава, и какъв отговор очаквате от него днес

– Константин Павлов е някаква неизчерпаемост и сила едновременно, която ни е връхлетяла в една сладка агония. Като за първи път чух негови стихове ми направиха силно впечатление думите и тяхното странно използване. Това се случи в сумрака на една зимна вечер малко преди Коледа. Произнесените стихове звучаха някак странно и отдаваха на нас, слушателите, от своята сили на втъканите в тях послания. В едно своите произведения, което е нарекъл „Декларация“, той казва:

Стойността си

сам ще изчисля

марксически:

Тя е равна

точно на труда

изразходван

в себепроизводството ми на човек.

В своята прозаичност на мислите си бих го попитал за какво нямаме време или не е ли това онзи път към истината. Той има способността сам да си задава въпроси и доста оскъдно красноречиво да отговаря:

С нокти и със зъби

ще се браня от величия.

С кръв ще плащам

всеки сантиметър

от космическия път към истината.

Понякога Константин Павлов ме обърква, друг път ме натъжава, но най-често ми дава опора в „моето усилие напред“.

– Вие се срещате с много личности от света на културата и изкуството. Коя е най-необичайната Ви подобна среща и как бихте я коментирали?

– Тези срещи винаги са неочаквани и в този смисъл необичайни. Идват уж случайно, но съвсем навреме да осъществят своето значение. Някои са закъснели, други подранили – те всички имат отражение върху мислите, чувствата, действията, очакванията и бъдещите въжделения. Понякога се откриваме трудно, понякога не се разбираме, понякога само се усещаме – това е срещата с изкуството, то няма своята еднозначност и е част от личното съпреживяване. Понякога срещата не е физическа, а с това което даден индивид е създал, дори то може да е далеч във времето и пространството. Най-значимо запомнящата се такава несъстояла се лична среща е именно с Константин Павлов. Има поредица от такива срещи интересни, влюбено различни и мечтателно разнородни. Всички те носят очарованието на определен миг от време, част от нашето съществуване. От тях блика енергия и сила, и най-вече доброта.

– Какво е Вашето „гилти плежър“ четиво или хоби, което никой не би очаквал?

– Чета различни и много неща, някои, защото това е нужно, за да се свърши определена работа, други, защото случайно или неслучайно са попаднали при мен. Разнообразност във всичките ѝ измерения. Вероятно когато всичко е толкова объркано и неподредено, търся някаква споделена мъдрост в исторически и документални четива. Странно усещане са историческите и биографичните послания, които освен че те въвеждат в друга измерима реалност, ти дават и усещане за мислите и чувствата на хората, които е трябвало да вземат трудни решения. В днешният ден подобни книги са съпроводени с неособено уважение към тях, защото отразяват времена, които отричаме и не приемаме, но като изключим покривката от идеологическа несъвместимост с днешния ден, могат да бъдат открити не само интересни неща, но и значими. Една такава книга е „Дневникът на граф Чано: Политически дневник 1939 – 1943“, която мисля, че издаден у нас още през 1947 г. от издателство „Призма“ в София.

– Как бихте описали цвета на времето?

– Всичко се характеризира със своята относителност, но най-вече с усещане на времето и пространството. Всичко е толкова изменчиво и променливо и то най-често е свързано с нашето вътрешно усещане за душевност. Цветовете на времето отразяват нашата същност и нейното проявление към външния свят. Това най-простичко описано е отношението към околните и това, което се случва.

– Вашата „Книга за мечтите“ е мост към творчеството на много автори. Какво беше най-изненадващото откритие, което направихте за себе си?

– Открития трудно човек прави сам за себе си, но в конкретиката е това, че ние сме изключително наситени с богатство в литературата и въобще в различните изкуства. Почти всичко в нашето минало остава недооценено или недоразбрано, а разказвачите към нашите съвременници и млади хора са твърде малко и всичко остава неразбрано, дори неизказано. „Не градете толкоз дувари, дето да ви делят, ами повече мостове – да ви събират“ е изрекъл първостроителя Колю Фичето. Днес повече от всеки друг път са ни нужни мостове, които рушихме с такова усърдие и с такава бързина през последните години. Осъзнатост от тази необходимост и сила за преодоляване на многото прегради, които стоварихме между нас самите. На всяко такова начинание е необходимо да намерим водачите и да им дадем сила да ни преведат през трудностите, които не се характеризират с особена необичайност – най-малко, защото са се случвали и преди това.

– От Вашите есеистични послания се вижда, че често пишете и работите на различни места както тук, в България, така и по света. Кое е най-странното място, на което сте намирали вдъхновение за вашата работа?

– Моята своеобразна прецизност е в търсенето на смисленост в това, което върша или се опитвам да свърша. Не всяко начинание се простира до своята успешна завършеност. Най-добре се чувствам вкъщи, където съм приел, че най-добре могат да се свършат определените за целта неща, но животът не предоставя винаги този комфорт и се налага да се свърши определена работа на всевъзможни места. Понякога гледките със своята пасторалност или безбрежност създават усещане за успокоение и измамна безгрижност и дават определена и временна възможност да попаднеш за малък отрязък от време в някаква възможност да напишеш или създадеш добри текстове. Едва ли само мястото създава това удобство – те всичките са част от съзнателното или несъзнателно преживяване, в мисловните ни терзания или в нашата мечтателност.

– Как виждате връзката между мечтите и щастието в бъдещата си книга и какви нови перспективи планирате да разкриете?

– Книгите са събрана мъдрост, доколкото самият автор може да прецени какво от това да разкаже на околните. Без никаква особена претенциозност в новото четиво ще споделя своите изживени неща, ще споделя някои от предвидимите очаквания и по особен начин идеи, които се ме спохождали многократно в мислите с личната си чувствителност.

– Можете ли да споделите вашите впечатления от съвместната ви срещи и разговори с Патриарх Даниил? Какви са предизвикателствата според Вас пред Негово Светейшество?

– Вече публично разказах в едно интервю за това – може би нещо ще повторя.

Хората сме различни в своето свободно ежедневно общуване от това в публичното ни присъствие. Това неминуемо понякога налага в общественото пространство една различна представа за всеки индивид. Негово Светейшество Патриарх Даниил е различен като човек и усещането от общуването с него понякога подлага събеседника на определени изпитания. Под мълчаливия му вид на човек, обрекъл своето личностно и духовно съществуване в името на Църквата и вярата, стои човек със силен характер, който не раздава доверие по ред на всички присъстващите. Редуването на дълги и кратки паузи карат събеседника да остане твърде дълго мълчалив в очакване на съответната реакция. Това е интересен начин на определена диалогичност и особена комуникация, която подчертава значимостта на изреченото или написаното. В нелеките дискусии остават понякога и такива думи, които вероятно са твърде болезнени за някого, но съвсем в реда на нещата при него.

Имах възможност да общувам с Патриарх Даниил в последните години по редица поводи както професионални, така и лични. Изключително точен при спазване на определеното време за срещи и събития, Негово Светейшество създава едно обичайно спокойствие, в което изисква и достатъчно време да влезе в определена специфика и дълбочина на разговора. Той определено е човек, който отстоява своята личностна позиция, който притежава твърдия и настъпателен опит да убеди събеседника си в своята правота. Обикновено хората, които са в своето митрополитско служение, имат достатъчно натрупан опит и изказаното мнение е с определена тежест.

Без излишната емоционалност, но с много лична съпреживяна човечност, той нерядко е споделял, че живеенето на хора с 90,00 лв. е трудно, да не кажем непосилно, както и че за съжаление такива хора у нас не са малко. Той е човек, който не се притеснява да носи със собствените си ръце строителни материали, нито да почисти натрупания сняг пред митрополията, както и ред други твърде прозаични неща, които съвсем не са непознати за Негово Светейшество Даниил.

Събира недоброжелателните изказвания на непознаващите го с мълчаливото достойнство на богатите духом. В публичното пространство сега много се говори за неговите нови виждания или тези, които защитава. Съвсем не е вярно, че те са нови за него самия и за позициите, които заема – просто хората, които коментират това, не са положили известни усилия да прочетат или да се запознаят с това, което той говори отдавна и доста прецизно в своя изказ.

Съвместно с проф. Маруся Любчева проведохме и една публична лекция в Народно читалище „Цвят – 1870“ в град Видин на тема „Социалните трансформации и възможностите за трансформационно образование“. По думите на Негово Светейшество Българския Патриарх Даниил промяната, която трябва да настъпи, е вътре във всеки човек. Синергията е богословски термин, който се използва най-напред за синхронизирането на божията воля и на човешката воля и след това – между църквата и държавата. Действително обществата се променят, но църквата като общество от вярващи не се променя. Църквата е тази, която държи обществени нрави в една полезност, така че да има надежда за бъдеще. Любовта лекува.

Споделям всичко това, за да представя по един убедително различен начин неговия светоглед, подготвеност и разнопосочност на интереси.

– Какво би било заглавието на книгата за вашата житейска история?

– „Смисъл да раздаваме обич и правим добро“

– Кой е най-ценният урок, който сте научили?

– Много уроци получих – и по не съвсем лесен начин. Сигурно много обикновено ще прозвучи, но най-трудният се в състои в това, че истината не винаги е най-важна за нас човеците. Научихме се да живеем в свят на илюзии и измислени реалности, а героите ни са в резултат на всичко това неистински и просто такива, които едва ли трябва да бъдат забележими. Независимо от всичко, което по един или друг начин се случва в това ни битие, може би освен истината, трябва да съзнаваме това, че смисълът е в това какво и как ще оставим като следа, а не онази безсмисленост на величие и никому непотребна себевлюбеност и себедостатъчност. Колко грешно сме отразили в собственото си съществуване на издигането в особена необходимост на задоволяване на нашето битово съществуване, а останалото оставихме да почива и очаква по-добри времена. Всеки очаква да бъде удовлетворен според някаква потребност, а сега в пазарната ни същност е също така осуетен този наш порив към развитие и усъвършенстване. Някои ще кажат, че най-добрите са оцелели и са проправили своя път, а други, че това са сторили най-приспособимите. Нека да оставим хората, които се занимават професионално, да се лутат в своите научни търсения. За мен остава усещането, че нещо е както трябва да се случи.

– Ако можехте да създадете нова университетска специалност, каква би била тя и защо?

– Не съм мислил по този въпрос – но вероятно ще бъде свързано с нашето поведение в обществото.

– Какво Ви предизвиква да израствате като учен?

– Да бъдеш полезен – всичко останало е някаква измислена себедостатъчност. В това си поприще преживях почти всичко – от възхвала до отричане, съдебни битки, очарования и разочарования. Правенето на наука е усещане за дължимост към обществото и неговото развитие и когато говорим за социалните науки се оказва най-трудно достижимо, но и най-значимо, защото всички сме участници в този процес. Българите сме характерни със своята обичайна странност – никога и по никакъв начин не приемаме и не признаваме нашите съвременници за техните постижения и когато става дума за научното знание, което не можем да измерим с килограм на везната, става още по-страшно.

– Какви са основните промени, които очаквате в социалните науки през следващите десет години?

-Социалните науки са отражение на социалната действителност. Те анализират и изучават всичко, което се случва в обществата ни. Те имат особената задача да обединяват или да са свързани с всички останали науки, което е предизвикателство да се работи в тази област. Тези науки са непризнати или неразбрани в най-общ план от обществата, защото имат особен начин на научно изразяване. В публичното пространство има голям набор от комуникатори в тази област, но всичко прелива от пусто в празно. Социалните процеси се характеризират с особена сложност и продължителност във времето, което ни поставя в положение, което понякога да догонваме събитията.

Социалните трансформации вече се случват с такава бързина, че науката се опитва да догонва всичко това – къде успешно, къде неуспешно, но това е в резултат на пренебрегване на значимостта на тези научни изследвания или по друг начин казано – приемането им за нещо неособено сложно и неособено важно.

Вероятно ще бъдем свидетели и участници на такива трансформации, за които не сме подготвени, и на такива промени, които ще променят социалната среда и от там социалната същност на процесите.

– Какво е най-неочакваното признание, което сте получили за Вашата работа?

– Вероятно няма да го приемете съвсем сериозно, но това са добри думи на хора, които са оценили или разбрали това, което правя. Скоро получих едно такова писмо от Иванка Павлова, която е съвременна поетеса и преводачка: „И ето най-неочаквано се появява в живота ти непознат човек, който не само усеща посланията на душата ти, но и изпитва потребност да сподели размислите си с повече хора. Прави го не само за тебе – по подобен начин пише за известни и за по-малко известни автори. А не е литературен критик, та това да е професионална нагласа. Оставям на онези, които са свидетели на своеобразното будителство на Венелин Терзиев, да потърсят отговор на въпроса защо го прави. Аз мога само да му благодаря“.

Радваме човешката доброта и искреност, и отношение.

– Как бихте обяснили Вашата научна област на дете на 5 години?

– Мечти за доброто на хората, които да живеят щастливо.

– Професор Терзиев, като експерт в областта на химията, как бихте обяснили възможността за създаване на нови материали с уникални свойства чрез използването на метал-органични структури (MOFs) за улавяне и съхранение на газове като водород и въглероден диоксид?

– Твърде тежък въпрос – моето образование е в областта на технологията на полимерите и може би един здрав базис във всичко останало което правя. Не бих посмял да се изказвам като човек с висока експертиза в тази област – виждам, че има доста други, които са по-напористи да го правят съвсем неподготвени. Няма да открия нищо ново в моето изказване, че бъдещето е на композитните материали и тяхното използване, което е навсякъде – дали го разбираме или не. В началото се занимавах с полифункционални олигомерни карбоксилни кисилини и възможностите за тяхното приложение – дори първата ми научна статия е в един сборник от симпозиум по полимери, който се проведе в София. Знанията, получени в Университета, са важна стъпка към създаването и развитието на един индивид – за моя удовлетвореност, аз получих това, както и заслужено внимание от моите учители, от които и днес се уча.

– Ако времето и парите не бяха проблем, какъв експеримент бихте провели?

– Възможност да пътувам все повече и повече, макар че и сега го правя твърде наситено и постоянно – това в егоистичното ми разсъждение на нещата. Това казано в съвсем лично измерение, а в смисъла на зададения въпрос – да живеем свободно в един по-устойчив свят без разруха.

Автор: Илияна Кръстева

Редактор и предпечат: Силва Василева

Автор на картините: Васил Василев – Зуека

Дизайн на корицата: Мирослава Терзиева

The post Смисъл да раздаваме обич и правим добро first appeared on TetraDkaTa.

Има исторически факти, които сякаш са ме пронизали и заседнали в мен още при първи прочит. Принуждават ме да се връщам към тях посред някое внезапно безсъние. Анализирам ги отново и отново, защото искам да се отърва от тях, но е твърде късно – познал съм ги. Проникнали са някъде в мен и продължават да изпълват своя джоб с горчилка, като трън в пета.

През 1794 година Франция ври и кипи. Убийствата в името на свободата, че и на равенството, са денонощни. Гилотината е най-употребявания уред в страната. Хората на Робеспиер арестуват и осъждат на смърт Антоан Лавоазие – откривател на кислорода, считан днес за баща на химията. Причината е, че е предоставял своите изследователски открития и знания в услуга на краля. Върху внесена молба за помилване на учения, някой от устремените борци за свобода и равенство написва резолюция: „Републиката не се нуждае от гении!“. Лавоазие е обезглавен.

Какъв цинизъм! И каква обреченост. Ако погледнем цялата наша следосвобожденска история, тази предопределеност се вписва толкова прекрасно в нея, като шевица в народна носия. Преврати и метежи в името на свобода и равенство. Светлите ни умове избити, елитът ни – подрязан като храст. А свободата – никаква я няма.

В тази книга, Венелин Терзиев не търси свободата. Опитва се да открие зародиша на нейното предопределено липсване. Изворът на онова усещате за обреченост, което сякаш е повило с мантия на невъзможност цял един народ. С тази цел анализира неизменната матрица на еснафа, която неизбежно се преекспонира в политическа такава. Защото еснафът не иска да е свободен, той иска да е равен. Но не си признава. Съзнателно или не облича потребността си, никой да не хвърля сянка върху него, със стремеж към свобода, за която гении не са необходими.

Свободата и щастието си приличат по едно – с тях нищо не се прави. Чувстват се! За целта са нужни възприятия развити в свободен социум. Ето ви психологичен шок. Тук лишените от сетива, започват да търсят мерна единица – власт, значимост, притежание. Венелин Терзиев го е видял. Разполага с всички нужни знания и интелект да го направи. И като че ли иска да покаже видяното на всички останали.

Събраните в тази книга текстове на Венелин Терзиев са лишени от категоричност. Той не натрапва своите позиции. Показва фрагменти от тях и деликатно изчаква читателят да направи своите изводи. Въпреки тежките теми, изказът е свободен и лек, и сякаш хаотично натрупва снимков материал от различни епохи, фиксирал във времето съдби, възходи и падения. В пъзела откриваме самота, неразбиране, неудовлетвореност – все симптоми на нарушения свободен полет.

Докато чета есетата внезапно се сещам за едно прекрасно стихотворение на Ганчо Мошков.

СВОБОДНА,
свободата
свобода
сънува.

Каква
безкрайност
свята!

Каква
надежда
дива!

Отново тази безнадеждна безкрайност. Недостижимост, в която човек се изгубва, за да се лута в себе си неудовлетворен. Дали е породена от собствената ни народопсихология? Или фактът, че сме хомо сапиенс – стадни животни с илюзии за съвършенство, ни играе номера, защото най-възвишените ни идеи нямат нищо общо с пещерната ни материя!? Няма как да съм категоричен, но като че ли това са въпросите, които трябва тънко да жужат в нас, докато четем тази книга.

Автор: Тони ТЕЛЛАЛОВ

The post Свободна, свободата, свобода сънува – Тони Теллалов first appeared on TetraDkaTa.