„Човекът е подобен на дърво. Мислите в главата му са като песните на птиците в короната му…”, „Шлемът на ужаса“, Виктор Пелевин

– Напиши в търсачката „Прегърни дърво“ и намери всичко по темата. Не ме интересуват официалните прессъобщения. Искам да видя как го възприемат хората, дали има потенциал да стане вайръл. Защото, ако е просто родено от някой болен мозък, хич няма да инвестирам в тая глупост.

– Добре, шефе, дадено. От кои мрежи да започна – май Фейсбук все още е най-популярната у нас?

– Е, както там прецениш. Хайде, че бързам. Коледа почти дойде, а още не са ми доставили елхата. Децата искат да украсяват вече!

– Да се заема ли и с това?

– Ох, наистина бих се радвал. Май те бива повече от мен с тия виртуални истории…

И така… #pregyrnidyrvo #Прегърнидърво „Прегърни дърво“

Най-новият хит в социалните мрежи – кампанията „Прегърни дърво“, зареди се с енергия от дървесния ток.

Според едни постове идеята тръгва от Израел, според други –  от Исландия и е нещо като „атистрес терапия“, начин за справяне със стреса, причинен от изолацията, наложена от пандемията от Ковид. „Атистрес“ е вероятно „антистрес“, но какво значение има, че сме изяли буква, като имаме нещо толкова важно да кажем? Какво тук значи някаква си буква??? Освен това, може съвсем да не е грешка, може да е „а-ти-стрес“, т.е. – А ти, стрес?; А ти, Стрес!!! Ах ти, стрес…; Ааа, ти, стрес!… както знаем, отдавна е ясно, че 1 + 1 не е 2 или с други думи – дърветата не са това, което са.

Разбира се, има и разни правила, т. нар. „технология“ на прегръдката, не може току-така да се прегръщат дърветата, а и трябва да знаете какво дърво да прегръщате, защото всяко има различна енергия – едно е бреза, върба, трепетлика, т.нар. „нежни дървета“, а съвсем друго – бук, дъб, бор (при бора обаче трябва да внимавате да не се овъртолите в смола, че така най-малкото ще неутрализирате положителните ефекти от прегръдката, а може и да се залепите безвъзвратно!) и други величествени такива.

Ех, тоя мой шеф, колко обича благотворителните и всякакъв вид изчанчени каузи, привличащи силно вниманието на обществеността към неговия скромен бизнес и, естествено, иска някак ние също да се включим в тая вайръл работа, ама с нещо съвсем наш патент, не просто да копираме, и при това хем да сме еко, хем да сме социални, хем да бълбука свеж поток от плащания по дебитни и кредитни карти, канализиран към нас в подкрепа на тази така благородна кауза. Така, разпространявайки заразата, „а-ти-стрес“ заразата имам предвид, със съвсем добри намерения, разбира се, в същото време се грижим и да запазим бизнеса и служителите в тези смутни времена – с един трион, две дървета.

Но аз чета как трябва да се събуеш бос призори и да обгърнеш с ръце някое произволно дърво, с което усещаш особено силна връзка и в главата ми препускат разни спомени, от които ме напушва смях. Бях четири-петгодишна, когато мама се разведе и се изнесе в една тясна квартира с приятеля си. Голяма любов бяха и той много ме глезеше. Купуваше ми всичко, което поискам. Исках да бъда фея и ми взе островърха шапка на звездички и блестяща вълшебна пръчица от магазин Хит. Гонех го из квартирата, насочвах пръчицата към него и силно виквах като феите Уинкс: „Абракадабрааа, стани-и, стани-и дърво!“ „Ех, неудобно ми е“ – хилеше се той и така и не стана дърво. А аз си го представях да се вцепени, да пусне корени насред хола и да се превърне в голям орех, като тоя, по който се катерех на селото на мама и имаше такива дебели клони, че направо цялата се излягах върху тях. Но бях малка и неопитна и нещо не се прихвана магията ми. А щеше да е хубаво. Клоните на дърветата не са толкова гъвкави като човешките ръце и хем по-рядко щеше да прегръща мама, хем нямаше да може да си тръгне, нали дърветата не емигрират. Мама плака много като си тръгна.

А! За малко да забравя за „виртуалната“ елха на шефа. Всъщност тя елхата си е съвсем истинска, но той я отглежда виртуално в Елхови лес, т.е. плаща си, за да я гледат и така допринася за зеленото бъдеще на планетата, макар и да не се казва Бенджамин Дрискол. Това е само една малка елха. „Гледа я“ така една година и после ще му я доставят за Коледа да я превърне в коледно дърво, ако всичко е наред. Не знам дали се препоръчва да се прегръща коледното дърво, но в случая на шефа надали е възможно – и да коленичи, пак ще му пречи шкембето, а да не говорим, че може и да се набоде. А ако елхата оцелее след радостите на неговото семейство Шумникови с все котка, куче, папагал и тарантула, след Коледа ще я засадят в планината и се очаква да стане голямо дърво. Е, ако всички правим така, ще позеленее цялата земя, ще има въздух, все повече въздух, шефът никога не пропуска да се похвали колко е прогресивен и загрижен за човечеството. И така, да звънна в Елхови лес да видим защо бавят доставката.

„Здравейте! Вие се свързахте с Елхови лес. За да поръчате Вашата красива елха за една незабравима Коледа, изберете едно. За въпроси, свързани с доставки, изберете две. За въпроси по адаптирането на Вашата елха към домашни условия, изберете три….

„За съкровищника от еловия лес изберете… седем…

Елхови лес очаква Вашия избор…“

Какво? Съкровищника какво?

„… родена с късмет като всички, родени в неделя“ – настояваше мама.

Съкровищнико в еловия лес,

от векове живееш и до днес

богат си ти в леса си безпределен –

и щедър към родените в неделя!

„Елхови лес очаква Вашия избор…“

„Елхови лес очаква Вашия избор…“

А! Шефът звъни на другия телефон.

– Ало?

– Ей, Пепи, супер си, браво, момиче!

– Ааа, благодаря, но…

– Дойдоха, доставиха елхата, децата се радват, ще украсяват днес.

– О, наистина ли? Но аз всъщност…

– И така… щастливи сме… Благодаря ти много!

– Ами аз…

 – А, само още нещо… Казах на Люси, че ще си сама по празниците и тя те кани вкъщи на Коледа. На децата ще им бъде приятно, ще те чакаме.

– Но аз…

– Към 7 часа. Да не те задържам повече… Чао, миличка, до скоро!

Миличка! Какво се е разнежил… Вярно, че по Коледа стават чудеса, ама… И не знам защо решиха, че ми е проблем да съм сама по празниците. Че голям кеф ще ми бъде да прекарам Коледа в тяхната менажерия. На всичкото отгоре, сега трябва да ходя да им търся подаръци, вместо да се излежавам във ваната с музикалните фантазии на Вагнер. И да търся някаква рокля, като знам жена му каква е снобка, по дънки няма как да отида. Оххх… И да се усмихвам, да говоря… Ами ако поканят и Мишо… Нищо чудно да го поканят, нали им се води някакъв роднина… или беше съдружник… Все тая. Ужас! Дали да не се обадя на шефа, да му се извиня, че съм болна… Но като знам какъв е, ще се засегне със сигурност. Но Мишо…

Еее, сега пък от Елхови лес звънят. Няма спокойствие и това е!

– Ало?

– Здравейте! Опитвахте се да се свържете с нас.

– Ами всъщност аз…

– Да, права сте, по-точно търсехте съкровищника.

– Какво?

– Съкровищникът е на разположение за срещи всяка неделя точно в полунощ при предварително записване. Имате късмет, че точно тази неделя, тоест след три дни, на Коледа, часът се освободи и все още никой не е проявил интерес.

– Ама… това някакъв майтап ли е?

– Госпожице, интересувате ли се от срещата, или не?

– Моля Ви, престанете да ми се подигравате!

– Но… Вие го пожелахте… Е, ако не се интересувате… хората чакат с месеци, за да го видят. Момент, той самият ще Ви каже нещо.

– Хмм, на всичкото отгоре не се срещам с всекиго, мила моя, хи-хи-хи…

Разбира се! Само с родените в неделя! Ама и гласче – пискливо и присмехулно! Сто на сто си седнал в старовремския си люлеещ се стол с малката си луличка, черното сетре, островърхата шапка, червените чорапки и…

… богат си ти в леса си безпределен

и щедър към родените в неделя…

– Даа, мила моя, ще те чакам… ще те чакам точно в полунощ в неделя на елховия хълм посред гората, там дето слънце не oгрява, дето ни-и-и-вга слънце не огрява… хи-хи-хии…. хиии-хииии-иииииииииии-иииииуууу-ииииуууу-фиииууу-фииууу…

Откъде пък тоя вой?

Просто вятър. Вятър. Терасата е открита, затова така вие и фучи, и стене. Вятър на свобода. Дух извън бутилката. А там – дето слънце не огрява, не може да вие така. По средата на елховия хълм между големите ели, върховете на които се опират един в друг, високо-високо в небето. Там в полунощ ще ме чака. След три дни. Навръх Коледа. Съкровищникът. И имам право на три желания. Родена в неделя, родена с късмет. Късмет. Късмет на смет. Не смет, късмет (несметен). На среща със Съкровищника. Не с някакъв си дръглив мишок, който ме заменя за жена с големи цици. Банално, безвкусно, пошло, дори да не беше жената на шефа.

Офф, стига с тоя Мишо! Направо ми се гади като се сетя. Да се връщам на дърветата по-добре, дърветата и прегръдките. Понеже не можем да се прегръщаме един друг, да напрегръщаме дърветата. Няма лошо, ама за вайръл, колко да е вайръл? Дърветата не са много популярни у нас, освен плодните, понеже от тях произлиза компота, че и ракията. А и тях повечето хора предпочитат да ги берат, отколкото да ги отглеждат… Ето и в мрежата слабичко върви тая кампания – за шест-седем месеца само една-две прояви. Честно казано, шефе, доста отвлечено ми звучи, за да стане вайръл. Тоест, трябва с нещо практично да го обвържем, иначе си е направо умирайъл тая идея у нас. Защото поетите и писателите може и да откриват в дърветата сенки на душата на човека, птици в короната и т.н., ама за хляба и кебапчетата нищо не казват… а за нечии души това е далеч по-важно. Както се казва – „Парите не растат по дърветата“… А дали? Ами ако растат?

Хмм, че то с това може да започне и кампанията.

Слоган: „Парите не растат по дърветата“.

Или… „Парите не растат по дърветата, казваше баба.“ (в кадър – една класическа мила баба, симпатична, с кок (с дървена шнола или от ония старите дървени гребени с големи зъби), клати глава, докато плете чорап, примерно)

„Бабооо… вече е друго. Парите… растат… …

Офф, ама кой пак звъни? Аз пък защо не изключих звука, на телефонна централа ме направиха. Шефът? Пак? Стига бе! Няма да вдигам, откога ми свърши работното време! Ама той не се предава, да не е станало нещо?

– Ало?

– Идвам при теб с приятелчето Джони.

– Какво?

– И двамата имаме нужда да пийнем. Идвам.

– Но… – ту-ту-ту-тууу…

Затвори. Ама какво му стана на тоя човек? Колко весел беше само преди… около половин час! Разбрал е за Мишо и Люси? Не се сещам какво друго би му вдигнало дебелия задник по никое време в тоя студ!

А откъде ли да е дошло това за парите и дърветата… Ами практичната философия на българина, родена от немотията… Не-мотия. Като нямаш, си изобретателен. И с шикалки оцеляваш. А парите не растат по дърветата, но като се роди дете, засаждат дърво „на него“, поне в детството ми го правеха. Не че знам сега с моето дърво какво се е случило, но последно беше тъничка висока елхичка пред къщата на баба и дядо. Какво ли ще е да я прегърна?

… Пиу-пиу-пиу…

Ох, шефът е сигурно.

„Долу съм! Ще слезеш ли да ме прибереш.“

Дамм, меко казано, странно звучи. Сигурно се е почерпил вече с „приятелчето“…

– Е, пийнах малко, но и за теб оставих…

– Добре ли си, Борисе?

– Ти знаеше ли?

– Амии…

– Знаела си!

Ех, човече, човече, че то цялата фирма знае, само ти живееш в рекламните си стратегии.

– Добре де, но защо не ми каза?

– Ами… мислех, че не е моя работа.

– Е, от утре може и моя да не е… Лед имаш ли?

– Амаа… не бързай все пак, деца имате… а и толкова години… голяма работа… Ето лед.

– Абе, Пепи, ти добре ли си?

– Знаеш ли, я пий! Утре като сесъбудиш, съвсем различно може да изглеждат нещата…

– Ама… ти… да не си с него? – опулва се страховито срещу мен, след като щедро излива чашата в устата си и бързо отново я долива.

– Глупости! Все пак имам някакво самоуважение.

– Като си спомня как бяхме като братя… като дойде тоя голтак, всичко му дадох! – Борис тръсва ядно чашата и малки кехлибарени пръски се разхвърчават наоколо.

А уискито е перфектно. Аз го обичам чисто. Добре изстудено, но без лед. Ледът отнема от аромата – аромата на дъбовата бъчва, в която тази скъпоценна течност е отлежавала дълго преди да стигне до жадния и отчаян мой шеф. Мощно дърво е дъбът – става и за прегръщане, и за бъчви, и за гнездене. Определено трябва да го ползваме в стратегията.

– Шефе, виж сега, хрумна ми идея за рекламна кампания, обвързана с каузата „Прегърни дърво“. Искаш ли да чуеш? – решавам да го поразсея малко. – Тъкмо я мислех, когато ми писа, че ще дойдеш. Накратко…

– Ааа, не, моля те! Само ще ме подразниш – гаврътва набързо още една чаша, разтърсва бутилката, която вече е почти празна, накланя я и излива съдържанието ѝ в чашата си. После дълго я държи обърната и я тръска, за да изцеди последните капки.

– Предпочиташ да ти представя нещо завършено ли? Добре, ще направя проекта тези дни. Мисля, че има хляб в него. Хляб и… пари, шефе! – протягам чашата си към неговата за наздравица, но той неизвестно защо е втренчил в мен някакъв неразбиращ, изцъклен поглед. – Виж, Борисе, знам, че ти е трудно. Но все пак…

– Трудно! Десет години, Пепи! Десет години!

Десет години ли? Че то голямото дете не е ли поне на шестнайсет?

– Какво? Онемя ли? То и Джонито свърши. Да взема да си тръгвам освен…

Ами то…

Всъщност от десет години май са съдружници с Мишо. Хмм…

– Ще тръгвам. И да знаеш, на Коледа те чакаме – скача изведнъж, закопчава си плътно якето, ципът му защипва поувисналата кожа на шията му и той изохква.

– Да извикам такси? Пи доста…

– Офф, ами няма да е зле всъщност. Хайде, пък аз ще поседна малко – люшва се и се строполява на дивана.

– А за Коледа, аз… ще е удобно ли? Освен това имам една среща със, ъ-ъ-ъ – заеквам, докато поръчвам таксито по телефона. – Ех, сега пък иска да осъвременявам приложението… момент…

Какво? Мишо? Скрий се, бе, изобщо няма да ти отговарям пък на теб!

– Аха, ето, направих поръчката. 10 минути.

– Хррр, пуфф, хррр, пуфф…

Поглеждам учудено към дивана. Борис спи с отметната назад глава и отворена широко уста. Побутвам го леко, но само изхърква още по-силно. Жал ми е да го будя след всички тия емоции. Да откажа таксито, докато е възможно. И ще взема една хубава вана най-накрая.

„Трябва да се видим – продължава да настоява в месинджъра Мишо. – По работа е и е много важно. Няма да съжаляваш. Пиши ми кога ти е удобно или ми звънни утре.

Дааа, време е за моята персонална а-ти-стрес кампания… Вана, вино, Вагнер… И никакви прегръдки. За да прегърнеш, трябва да имаш размах да разпериш криле и кураж да оставиш сърцето си голо. Първо прегръщаш, после политаш. Но много по-безопасно е да пуснеш тлъсти корени и да се превърнеш в красиво могъщо дърво.

***

– Пепи, здравей, съкровище, очаквах те…

Точно както си го представях – с червените чорапки и черното сетре. Възседнал е удобно един клон на бор. Кръстосал е крака и си подръпва сладко-сладко от луличката. Издухва облаци синкав дим, които се увиват около него, усукват се около дългата му бяла брада, по която малки снежинки просветват на оскъдната светлина на луната.

– Ноо, не ти ли е малко студеничко така, драга моя? – изхилва се насред поредната димна къделя, аз хвърлям поглед надолу и с изненада забелязвам, че съм по нощница – дълга до земята, наистина, но доста тънка, направо прозрачна. Нямам такава, винаги спя с пижами, особено през зимата. И тая дантела по ръкавите… много ми е позната… Ах, нощницата на мама. Оная, която тайно обличах,когато нея я нямаше вкъщи и се гласях като булка пред огледалото.

Тряс!

Затръшва се врата.

О, боже, мама се прибира, ще ме завари с нощницата!

Бързо!

Всъщност… не съм с нощницата на мама, а с удобната ми пухкава зимна пижама. Мишо винаги ми се смееше за тая пижама. И наистина – Люсито с нейните копринени роклички, представям си какво бельо носи… това е жена, а не някаква си… ученичка от прогимназията.

Ама че жив сън обаче –  още ме гъделичка в ноздрите ароматът на бор и ела и тоя свеж дъх на пресен сняг, недокоснат от човешки крак, пръхкав и въздушен. И как ходя отгоре му, все едно съм перце, без да оставям следи. Че кой не оставя следи? Може би само… мама, някой път толкова близо я усещам… Бързам за някъде, препъвам се по разбит тротоар или спирам да пресека на светофар… и ми се струва, че я чувам как диша, както винаги – вдясно от мен. А като протегна ръка – никой… освен топлият вятър между пръстите ми и леко-нагарчащият лъх на нейния парфюм. Като… следа… от ангел.

Е, разсъних се напълно, освен да прегледам още нещо за дърветата в мрежата. Да видим… ново съобщение, е, стига де, три часът е! Сигурно пак Мишо, като захапе, не се отказва! А, не! Виж ти, изненада!

Людмила Мераклийска: Пепи, Борис тръгна към теб към 10, а още го няма и не си вдига телефона. Малко се притеснявам. Може ли да ти звънна?

Хмм, притеснявала се! А да спиш с Мишо не се притесняваш! Е, поне не е толкова нахална, че наистина да звъни по това време.

Не се тревожи, просто се напи… и заспа на дивана.

О, горкият! Толкова се разстрои… Добре, Пепи, не го събуждай, мила, нека поспи, щом е при теб, съм спокойна.

Тая пък! Да ти имам спокойствието! Ама грам ли не се чувстваш виновна!

Ти си разбрала, разбира се?

Ха! Браво, Люска, давай! Сега освен да споделиш и как сте го правили! Малко опит да обменим, а?

Аз… малко съм изморена, Люси, лека нощ!  

Да, да, разбира се, Пепи! Още веднъж ти благодаря, че заставаш до Борис в този труден за всички ни момент! Чудесно момиче си ти! Лека нощ, Пепи!

Ама… тая жена добре ли е? Нищо не разбирам вече!

Михаел: Виж, така и не ми стана ясно защо изведнъж започна да ме игнорираш. Много те моля да поговорим! Трябва поне да ми обясниш какво става!  

Охооо, и гадният мишок изпълзя! Ама си отиват – и двамата са еднакво лицемерни! Абсолютни пердета! Дали не остана малко от Джони-то, няма да е зле да глътна, та и аз да се трупясам като Борис. Това май е един добър начин да се превърнеш в… дърво, поне за малко да не боли… макар че сигурно само ние си мислим, че не ги боли, нали има всякакви досадни мравки и други пълзящи, които щъкат по кората им и разни червеи, къртици и плъхове дето им се мушкат между корените и ги смучат, а да не говорим за кълвачите…

Някой друг ли си хареса? Ами… случват се тия работи, но поне да поговорим…

Мръсник!

Но освен за нещата между нас, искам да поговорим и по работа във връзка с моя нов проект, за който няма как да не си чула. Ти си много талантлива в криейтива и заслужаваш вече да летиш на по-широки хоризонти. Това, което ще ти предложа, е просто сбъдната мечта за всеки маркетолог. И така, нека се срещнем, за да обсъдим нещата. Утре в нашето кафе в 11. Ще те чакам, Пепи!

„Да летиш на по-широки хоризонти?!“ Много поетично за пълзяща твар като теб! Какъв проект, какви пет лева… Я се скрий бе, лети си там… с дебелата Людмила… ха-ха, напушва ме смях само като си представя как се опитвате заедно да се вдигнете във въздуха, но задникът ѝ е неумолимо притеглян от силата на гравитацията и с нея ти винаги ще си един нещастен лалугер, забил нос в калта! Пада ти се! Да видя наистина дали не е останало малко уиски.

А, ами Борис? Нали заспа на дивана, къде е? В банята? Не. На терасата?

– Борисе?

Не.

Ами явно си е тръгнал. Сигурно съм спала и не е искал да ме буди. А аз казах на Люси, че спи. Е нищо де, тъкмо ще я изненада… приятно… може би… да се оправят…

Да видим… хмм, даа, добре е отлежало в дъбовите бъчви…

И все пак… какъв ли може да е тоя проект? Истината е, че гадният мишок винаги надушва доброто сиренце… Все едно, няма да отида, разбира се! От мишка Батман не става. Със сигурност пак нещо ще ме прецака.

Уиски… пихме много добро на пиано бара преди… колко беше… миналия месец? Невероятно… все едно е минала най-малко година… но толкова живо го виждам като че беше вчера – малката черна рокля и чорапите с жартиери, чорапи, както ТИ поиска, подъл мишок, защото било по-женствено, чорапогащниците били конфекция за учителки! И оня твой поглед когато се връщах от тоалетната… как ме дърпаше към теб… Защо не си я сложа сега? Малката черна рокля – приятелката на всяка жена. Какво като съм сама! Ще си пия уискито със стил! И чорапите ще сложа. И червените обувки, които поиска за акцент, че иначе много вдовишко било. Добре… почти няма разлика, още повече, че и тогава се чувствах пак така отчайващо сама, докато ми зяпаше краката с присвити очи и източил още повече изострения си нос, който и без това мразя, но тогава го усещах забит като нож в корема ми… Мразя те! Ако дойда утре, ще бъде само за да ти го кажа… Винаги си ме карал да се чувствам… евтина… мразя и себе си задето това ме възбужда даже и в момента… А какво ще стане ако ей сега ми звъннеш? По-добре не, много съм уязвима в това облекло… ама пък страшно ми се иска да ти изкрещя, че те мразя в лицето! Учудващо, наистина, как не си звъннал досега. Обикновено го правиш, като не ти отговоря в месинджъра. Ако пийна още малко… мога и аз да събера сили да ти звънна… Не, не, това е крайно нежелателно, в никакъв случай, момиче! Не! Ще си пия тук кротко и никакви такива – да вземе да си помисли, че примирам за неговите… атрибути! Все пак той ми изневери с дебела възрастна жена! Е, всъщност си е доста готина Люси, ама…

А! Наистина звъни! Знаех си!

– Ало!

– Здравейте, госпожо, Вие ли сте съпругата на Борис Мераклийски?

– Моля? Какво? Ама кой сте Вие?

– Старшина Петров от районното. Хванахме съпруга Ви във видимо нетрезво състояние пред сладкарница „Неделя“. Опитваше се да счупи витрината. Не можем да се свържем с представители на обекта в момента, но тъй като съпругът Ви не е нанесъл сериозни щети, можем да Ви позволим да си го приберете срещу стандартна глоба за вандализъм.

– Вандализъм? Господи! Но аз не съм… но той не е…

– Тъй като съпругът Ви няма провинения до момента и няма досие, можем да направим този жест и да не се стига до повдигане на обвинение… Вашият номер беше най-често избиран в телефона му, затова се сетихме, че сте съпругата му – завършва самодоволно старшината.

Боже! И сега какво – да го прибирам, глупака му с глупак! А пухкавото Люси пак си остава необезпокоено – сладко си спинка и сънува чаровния мишок, докато аз се занимавам посред нощ с рогатия ѝ пън.

– Ъ-ъ-ъ, може ли да разговарям с него?

– Разбира се, госпожо, имате 5 минути! И само да кажа – ако ще идвате с глобата, трябва да бъде до половин час, че после ще дойде шефът и той може да не е толкова благосклонен…

Хмм… дааа, ясно ми е каква е тая глоба! Ама не знам дали изобщо заслужава това говедо да се дигна посреднощ, че и с пари да се набутвам. Да взема да го оставя, да му дойде акълът в главата!

– Ало, ало, Пепи?

Ама че заваляш! Колко още си изсмукал! Сюнгер такъв!

– Ще ти дам аз една Пепи!

– Любов моя, прибери ме оттук, моля те! Ще се реванширам, обещавам! И само – ако може да не казваме на Люси…

О, ама разбира се, как така ще притесняваме кралица Люси! Всичките кирливи ризи за Пепи!

Е, ще трябва да викам такси, няма как да шофирам след това Джони.

„След 5 минути ще пристигне Михаел с Опел Корса, номер СА 9987 МТ“

Още един Михаел! Ех, няма отърване от теб, паразит с паразит! Толкова ли често пък се среща това име, че точно аз да налетя на таксиджия със същото! Но нищо де, нали не е оня мишок, ще го преживея. Ама аз не се преоблякох, ще озадача полицаите…

„Пристигна Михаел с Опел Корса, номер СА 9987 МТ. След пет минути ще започне платеното изчакване.“

Ех, то няма време вече да се преобличам. Ами, каквото е, това е. Ще метна дългото палто отгоре.

„Пристигна Михаел с Опел Корса, номер СА 9987 МТ. След пет минути ще започне платеното изчакване.“

Добре де! Разбрах че пристигна! Стига си вибрирал!

– Брей! Каква работа имаш в районното по това време?

– Ти?

– Аз ами!

– Вярно! Забравих, че така се разнообразяваш и се зареждаш с енергия от човешките съдби.

– Брей… истински вампир, а?! Ама и интересно си се барнала за среща със закона!

– Ще тръгваме ли?

– Какво има, нервно ли ти е?

– О, моля те, нямам бюджет за такса психоанализа!

– Ама какво наистина ще правиш там?

Хайде затваряй си устата, бе! Не стига, че ми се натресе, ами…

– И все пак, за какво ми се сърдиш?

– Нарочно ли взе тоя курс?

– Разбира се, видях, че сигналът идва от твоя адрес… Но пък това, че реших да карам тая вечер, беше чиста случайност. Много ми е напрегнато напоследък и си помислих, че ще ми дойде добре малко да покарам.

– Напрегнато…

– Да… Всички ме плюят за новите ми планове, никой не иска да погледне отвъд собствената си камбанария.

– Всички са против теб…

– Благодаря ти… радвам се, че ме разбираш…

Ама че нагло същество! Просто ще си мълча вече…

– Наистина, утре ще ти обясня всичко… хората са чудесни… може и да си дочула това-онова, но никой не знае подробности… само да ти кажа, че ще се открият и много възможности във връзка с този най-новия проект дето ти го даде Борис – за дърветата… чукай на дърво само всичко да е наред…

Начукай си го ти! Нахалник! Ще стискам зъби. И дума няма да чуеш повече от мен!

– Обаче този парфюм наистина ти отива… някак много твой е – силен, женствен, направо свят да му се завие на човек…

– Не съм слагала парфюм!

– О, вярно ли? Е, повечето жени биха се зарадвали на подобен комплимент!

Много смешно! Знам ти аз хитрите трикове за манипулация, хич не ми трепкай с мустаци… какво като нямаш, то не пречи да трепкат! И не съм „повечето жени“, че да ти се вържа…

– Е, знам, че не си „повечето жени“…

И мислите ми четеш… По-гола съм, отколкото като ме събличаш…

– Е, пристигнахме, мадам!

Не може да ти се отрече… шофираш наистина майсторски – хем плавно, хем бравурно… И тия красиви ръце с дълги пръсти на кормилото… и раменете – широки, уютни… и вече на Люси…

– Да те изчакам ли и после да отидем да пийнем нещо?

– Не, не, благодаря, колко ти дължа?

– Е, хайде сега, няма нужда да плащаш, удоволствието беше изцяло мое…

Прибери си усмивката, ако обичаш! Ще ти трябва за Люската!

– Ще те чакам тогава утре, дарлинг! Ще видиш, предложението ми е наистина неустоимо!

Усещам как погледът ти ме проследява в огледалото докато слизам… как се плъзва по запретнатата ми почти до кръста рокля… ами да, така и не се научих да слизам от кола като дама, пък и от бързане не си закопчах палтото и сега очите ти лениво и спокойно си обхождат територията. Чудя се защо продължаваш така настойчиво да впиваш зъби в мен, двата си големи остри предни зъба, мишок хищник проклет. Защо просто не ме… пуснеш?

***

Точно пред районното е разперила тъжно голите си клони една голяма бреза. Толкова беззащитна изглежда така, затрупана от снега, крехка, засрамена. Съвсем различна би била облечена. Спомням си как като дете ми се искаше да бъда бреза – красива и нежна с фините си малки листенца като жена, която свири на арфа, когато вятърът се заиграе с тях. Имаше една точно до входа на училището, която винаги ме приветстваше сутрин, когато бързах с изплезен език под тежката раница. И нея наистина съм я прегръщала, преди още да знам тези теории за прегръдките. Училището ни беше почти до блока и вечер винаги се мотаехме там и точно върху тази бреза Вальо беше издълбал категоричното уравнение В + П = ВНЛ. А после колко я прегръщах и ревах върху нея като го видях да се целува с Михаела от Б клас. А, пак Михаела – все мишки ми пресичат пътя! Така или иначе, прегръщах я и плаках с глас. Беше тъмно, мама беше нощна смяна и аз бях сама, съвсем сама, с брезата. Тя шушнеше над мен, галеше ме по раменете, ръцете ѝ вече бяха златисто-ръждиви, прибрах се цялата обсипана с листа, легнах си направо с дрехите и цяла нощ я сънувах как нежно ме прегръща, повдига ме нависоко, подпъхва грижливо клоните си под мен и ме залюлява като бебе в ароматния си кош…

– Пепи, добре ли си?

– Ох! Какво търсиш тук! Знаеш ли как ме стресна, бе!

Притиснал ме е силно до гърдите си и диша във врата ми… как хубаво ухае проклетият му мишок! И как… топлината му ме унася и ме… завършва… като точката на удивителния знак.

– Не исках да те стресна… Видях, че не влезе, а се засили в преспите към брезата и помислих, че нещо ти е лошо… Искаш ли да те придружа в районното, да ти помогна, а после да отидем вкъщи? М? Знам, че искаш…

Гласът му… съвсем отделен от него гаден прелъстител… винаги като съм го слушала как говори, съм усещала как влиза в мен, обзема ме цялата – през ноздрите нахлува в главата ми, през гръкляна се спуска в гърлото, завързва ми езика на фльонга, после поема надолу по трахеята, прекосява бронхите, раздува белите ми дробове, стяга сърцето ми на възел… ама стига, стига вече! Спомни си, че тоя пършив плъх души друга хралупа!

– Разкарай се! – с мъка се изтръгвам от него и се затичвам към районното.

Както и очаквах, дежурният полицай ме гледа странно. Когато съобщавам, че съм за Борис Мераклийски, веждите му подскачат направо до кубето.

– Мераклийски! Хмм… Вие ли сте жена му?

– Не! Да! Тоест… на мен се обадихте.

– Последно? – почуква строго с химикал по тезгяха.

– Господине, обадихте ми се да прибера Борис срещу глоба. Сега мога ли да го взема, или не?

– Глоба? Ама какви ги говорите, госпожо! Много Ви моля! Ама Вие… Вие да не ми предлагате рушвет?!

Според мен преиграва с възмущението и както изкряска… явно шефът е някъде наблизо.

– Освен това, аз говорих със съпругата на господин Мераклийски… А Вие отричате…

Е, няма нужда да ме измерваш така осъдително с поглед! Какво, съпругите нямат малки черни рокли и жартиери ли? А?

Надвесвам се към него.

– Добре де, не съм точно съпругата му… ще ме арестувате ли? – прошепвам дрезгаво в ухото му.

– Ама моля Ви се, госпожо! – подскача той като ужилен.

Брей, какъв принципен! Браво! Вече съм спокойна за държавата!

– Елате, ще Ви покажа къде да изчакате – излиза иззад бюрото и с ръка ми посочва коридора вляво.

Респектирана, вървя с наведена глава и възродена вяра в закона, когато изведнъж младият мъж се изравнява с мен и изразително ме побутва с лакът в ребрата. Погледът ми се спира на отворената му шепа, кой знае защо паркирана на ръба на роклята ми. Добре че предвидливо сложих парите в плик в джоба на палтото, просто леко ги плъзвам към гостоприемната му шепа.

Брадясалият Борис се мъчи да ме фиксира с блуждаещ поглед. Очите му подскачат като топчета за пинг-понг по оскъдното ми облекло. Вече съвсем смачкана се чувствам.

– Ехей, Пепии! – Борис се мъчи да изсвири с уста, но вместо това се получава някакво жалко подобие на кихавица. Протяга ръце да ме прегърне, но изведнъж те се приземяват върху задника ми. Дръпвам се възмутено.

– Ее, като си се облякла така…

Без да му обръщам повече внимание, изваждам телефона да повикам такси.

– То и аз винаги съм те харесвал, Пепи – продължава да фъфли той.

– Я стига, достатъчно за днес! Имаш пари за таксито, нали? – с облекчение затръшвам вратата на колата зад него и се дръпвам назад.

– Ама чакай – подава се от прозореца той. – Ти защо не се качи, няма ли да те метнем до вас?

– Не се тревожи, ще се поразходя.

Ще поскитам безцелно из пустите тъмни улици, да потъна кротко в мразовитата пазва на заспалия град… или пък… учудващо за скептик, какъвто съм, изведнъж ме обзема ужасно силен копнеж, направо непоносима жажда… да прегърна онази бреза… да се залепя за нейната грапава, чернобяла шия, ожулена от времена и сезони, гравирана с любовни уравнения, жигосана от фасове, надупчена от кабарчета от обяви и некролози, драна от котешки нокти, маркирана от мъжки песове точно в самата ѝ основа, на пъпния възел на кръвоносната ѝ система, която надолу я води към топлото сърце на земята, а нагоре я изстрелва към безкрая, разсъблечена и сама, точно като мен.

***

– Хи-хи-хи, хи-хи-хии, за пръв път яхам бреза, ама само заради теб, мила Пепи, ти си ми слабост, знаеш! Да сляза аз в тоя град – шумен и разблуден… никога преди не съм го правил! Ама как живееш тука, направо не знам, то такова едно голо… твърдо… неуютно… и много светло бе, очите ми се възпалиха, пфу! И тютюнът ми се намокри и мирише на нещо… гадно – той така смръщва малкото си личице, че съвсем заприличва на изсушена мушмула. – Виж какво, ако искаш да ми зададеш въпросите си, ще дойдеш при мен – на свобода, в Елхови лес, там мирише само на бор и на пресен сняг, мило дете, а не на… човешки отпадъци.. и там, като погледна нагоре, виждам небе и звезди, а не блокове и светофари – поклаща сърдито крачета от най-високия клон на брезата. – И какво, разочароваха ли те хората… или по-точно противната половина… никой не става, а? Боли те сърчицето, а? Поднесе го на тепсия и сега боли… Милата ми Пепи! Пък мъжете ги обичат сърчицата така… хубаво сготвени, гарнирани с панделка, поръсени с черно пиперче и да плуват в масълце… ммм, пръстите си да оближеш наистина… изяждам го завчас!

От студа ли, от Джони-то ли, от емоциите ли тая вечер, ама вече явно халюцинирам…

Хмм… ами не, хич не халюцинираш, ама си го прежалила предварително, сърчицето си… решила си, че това е твоята роля – ти го сготвяш, той го хапва… нямаш им вяра хич, от някога още, нали? Откак се правеше на магьосница като дете… и то… някои наистина ги изяждат и се облизват, избърсват мустаци и захъркват на дивана или просто си бият камшика, ама това е, ако такива си повикала, мило, защото те идват точно тези, които ти викаш, хи-хи-хи… дали живееш в приказката за Синята брада… не знам, не знам… ти си решаваш, мила ми Пепи…

– Ей, бях сигурен, че ще те намеря тук…

Оглеждам се объркано. Съкровищникът го няма, а клоните на брезата унило се поклащат под тежестта на снега. Сребърни искрици се сипят отгоре, блещукайки на светлината на уличните лампи… „…о, шумен и разблуден град… и твойте електрични глобуси всуе тъй празнично блестят…“. Ах… първият стих ми се изплъзва, затова е изчезнал съкровищникът, разсърдих го, точно като Петер въглищаря! На ти сега един късмет безчет на смет, мила ми Пепи!

– Ще може ли да поговорим, Пепи? Според мен е възникнало някакво недоразумение, нека обсъдим…

Ааа, гласът не идва отгоре, отзад някъде по-скоро… и то… познат ми е като че ли…

– Няма какво да обсъждам с теб, Михаеле! – отсичам, дори без да се обръщам.

– И все пак… защо така изведнъж, не разбирам…

– Разкарай се! Защо ме преследваш, по дяволите!

– Притеснявам се за теб, Пепи!

Бреейй! С тоя притихнал глас… почти ти повярвах, да знаеш! И… даже на вид го докарва… някак тъжен изглежда, с провиснали рамене… А може би просто е гузен.

– Нека поне те закарам, а? Студеничко е, а ти си леко облечена.

– Или по-скоро – съблечена? – смехът ми прозвучава някак вулгарно в тържествено-коледната белота наоколо.

– Ами… знаеш колко те харесвам с тази рокля, но… в снега с тези обувчици… можеш да настинеш и…

– Закарай ме на Витоша – изведнъж произнасям неочаквано за самата мен.

– Какво? Сега ли?

– Сега.

– Ами… да минем през вас да се преоблечеш и после… където кажеш ще те закарам.

– Остави… Прибирай се, ако обичаш… искам да съм сама…

– Не, ще те закарам, щом искаш. Хайде, качвай се в колата – махва с ръка и отваря вратата.

„Обувчиците“, уви, наистина са затънали, краката ми са напълно мокри и целите в сняг, истинска Снежанка. Правя крачка напред, но се хлъзвам, а обувката на другия ми крак се изхлузва в снега. Михаел се затичва към мен, взема ме на ръце, въпреки че сърдито му подвиквам и ме пренася в колата.

– Виж какво, Пепи! Цялата си мокра, така че –  у вас или у нас – в гореща вана. После може и на Марс!

– Брей, на Марс значи, и Люси ли метна там или направо отвъд Слънчевата система?

– Какво? Ама това ли било! Повярвала си на тия глупости! Стига бе! – Михаел се разсмива с глас. – Че ние даже сме роднини, пък и тя…

– Тя какво? Ти знаеш ли, че и Борис знае?

Михаел не спира да се смее, докато уверено направлява колата.

– Чакай, къде отиваме?

– Шшт, тихо, ще видиш, на едно много хубаво място, ще ти хареса…

– Нищо ѝ няма, мен ако питаш, просто яко се е намръзнала… направо затрупана със сняг я открих върху брезата… виж с какви обущенца е… някаква фръцла, от колата слязла и буф – върху брезата…

– Е, защо пък точно на брезата?

 – А де!

– Добре, ама трябва в болница да я закараме… младо момиче…

– Нямаш проблеми, ей сега я мятам в мерцедеса и потегляме…

Ясно. Умряла съм и съм в ада, очевидно… иначе откъде ще се вземат тези беззъби брадати черни хора с мазни провиснали кичури коса и тоя странен огън, който отделя кълбета черен пушек чак до небето… да… умряла съм… тогава това за Михаел… е било сън?

– Ми ще я натоварим на някое такси и ще помолим…

– Да, те такситата се убиват да ни возят нас!

– Е нас не, но момичето какво е виновно?

– Хайде, стига сте мрънкали, не може да го оставим така това момиче.

Ама какво толкова спорят… и какви таксита в ада… и все си мислех, че е горещо там, а умирам от студ всъщност. О, боже, защо ме взимат сега? Някъде ще ме носят явно… пък толкова ли грешна бях, че да завърша в ада…

– Ей, тя ме погледна, отвори очи!

– Спокойно, миличка, ще те спасим, няма да се плашиш!

– Тоя пък! Миличка! Не виждаш ли колко е тежка…

– Тихо бе! Все едно носим Снежанка, представяте ли си?

Снежанка, разбира се, аз съм Снежанка… а това са седемте джуджета… носят ме при Михаел. Злата ми мащеха Люси го беше омагьосала, но вече всичко е наред. Коя е най-красива на света? Феята Берьозка ми даде червени обувки, той ще е завинаги мой… даже след полунощ… дддобре, че сссе ссетих да я прегърна… оххх… защо ми е толкова студено… зъбите ми се счупиха от друсане един в друг, челюстта ми се схвана, не усещам краката си… сссстууууд…

– Моля те, приятелю, свърши едно добро дело, Господ ще те възнагради, моля те!

– Разкарай се, бе, кой ще го плати тоя курс?

– Снежанка, бе, приятел! Тя е богата, на – виж каква чанта има – а?

– Откъде го намерихте това момиче? Живо ли е, бе, идиоти? Устата ѝ е синя… ще си навлека беля с вас, сто процента! Ледена е!

Ледена, ледена… Ледено момиче… ледена съм, принце, с пръсти ледени… но много много се забави ти, затова ухая на сълзи…

– Хайде, слагайте я тука внимателно вътре… чакай – един да влезе да я придържа, ще вземе да падне иначе – на, метни ѝ якето ми отгоре… Диша ли изобщо? Дано, дано успеем да я спасим! Къде я намерихте, бе? Виж ги ти наште! Клошари спасили млада жена – направо виждам вестникарските заглавия…

– Ааа, не, не – никакви заглавия! Дано оцелее момичето, това стига… брезата, брезата беше прегърнала… направо се беше залепила за нея, едвам я отлепихме… какво търсеше посред нощ върху тая бреза, не знам…

– Тя си знае… я пияна, я влюбена, мъка, мъка, както е казал поетът, много има по света…

– Ама какъв поет, то това го е казал… Ей! Ама тя верно не диша, не диша, бе! Изкуствено дишане, бързо! Хем си спрял на светофара, бързо!

– Е, как да се извъртя, човек! Ти ѝ направи… почти стигнахме, между другото.

– Не мога , братче, виж къв херпес имам, в рани ми е устата… давай, давай, че кой знае…

– Офф…

Ама… това ли е принцът, той ли е… Колко е топъл… устните му… езикът… езикът вдъхва живота… в-дъх-ва, в-дух-ва… принцът целува Спящата красавица и така я ражда и опложда я, засява я със словото, кислорода, желязото, огъня… всичко от езика…. иначе тя е една заспала кукла, сто години цяла вечност спала бездушна, безсловна, един г`олем – безобразно красив, но безˋобразен…

Той ѝ дава езика и се одървя. Самопуска корени, самозазижда се. А красавицата се усмихва и дух-ва топлина върху клоните му. Те се раззеленяват, оперват се на вятъра тези жилави струни, птиците долитат и свиват гнезда върху тях. Душата се отърква в короната като котка – там е винаги топло, светло, вибриращо от звуци, писукащи-цвъркащи-чуруликащи-хвъркати и ласкавият южняк глезено надува бузи. А надолу дебелият ствол е застинал в сериозна, упорита, тъпа неподвижност. Не смее да мръдне, защото една малка крачка би означавала да изтръгне корените си, заседнали здраво в пръстта и преплетени неразличимо един-в-друг, и тогава любимата му душакорона (която безгрижно нехае за него) ще се срути в прахта с все птиче цвъркане всред веселяшкия флирт с южняка, нежните листенца ще се сгърчат и увехнат без живителните флуиди, с които грижливо ги храни скучното дърво. Колкото по-високо се изстрелва в облаците пощурялата корона, толкова по-яко и твърдо става дървото в отчаяния си бяг към нея, в обречената невъзможност да я прегърне.

Прегърни дърво, за да се прегърнеш. Ето ти стратегията, шефе.

Автор: Цветелина АЛЕКСАНДРОВА

* Снимка: личен архив

The post Прегърни дърво – Цветелина Александрова first appeared on TetraDkaTa.

(“Песен за човека”, Н. Вапцаров)

Минава един през нощта.

Младата жена зиморничаво се свива в палтото си. Уж е отоплено таксито, а зъбите ѝ тракат от студ. Пак прекали с работа – доклада, презентацията за утре. И тъкмо си мислеше, че е приключила, подадоха ѝ нови данни да добави към материалите. Няма как, трябва да впечатли богатия инвеститор. Шефът я беше извикал по-рано през деня, за да ѝ съобщи, че ще я назначи за директор на новия филиал на фирмата. Отначало се колебаел дали да бъде тя или колежката ѝ, но онази сама си би шута като забременя. Е, всеки с приоритетите му – засмя се нервно Гери. На нея не ѝ трябват деца – само мрънкат и цапат. Нали вижда майките в офиса –недоспали, изнервени, демодирани, вечно в служба на малките тирани. Истинско изтезание са капризните врещящи идиотчета не само за родителите, но и за околните. Трябва да забранят на малките лигльовци да припарват до хотели и ресторанти. А отсъствията за болнични – шефът хич не обича такива работи. Все пак, нали трябва да разчита на служителите си.

Навън фучи страхотна виелица и таксито се лашка несигурно по замръзналия път. Плътна пелена от разлютени снежинки закрива стъклата и чистачките едвам смогват да разчистят.

– Ама че работа! – измърморва шофьорът. – Не стига кучия студ, ами и бензинът е почти на нула. Май няма да мога да Ви откарам, госпожо!

– Какво! – не може да повярва Гери. – Но как! Аз Ви плащам!

– Хубаво, но явно има повреда – крещи той, за да надвика ревящия двигател. – Заредих преди да тръгнем, а сега е на червено. Да Ви оставя в едно кафе на двайсетина метра, че ако по-нататък закъсаме, не знам кой ще ни спасява в тоя ад.

– В никакъв случай! – отсича Гери. – Аз си плащам и Вие отговаряте за мен.

– Ама колата ми не е наред, какво да направя! –ядосва се шофьорът.

Гери мълчи.

Младият мъж млъква и натиска злобно педала за газта. „Само разправия с тая злобна кучка ми липсва сега! Едва намерих допълнителна работа да закърпим малко положението вкъщи. Ако подаде оплакване, направо изхвърчам.“ Колата се мята все по-безпомощно по хлъзгавия терен в центрофугата на снежната стихия. Прехапал устните си до кръв, шофьорът най-накрая успява да закове пред входа на сърдитата си клиентка.

– Е, пристигнахме, госпожо! – изморено я вика.

– Госпожо! – подвиква след малко пак, след като не чува никакво движение откъм задната седалка.

Обръща се да я погледне. Отпусната на седалката и пъхнала длан под бузата си, тя сладко спи и се усмихва насън – точно като малката му дъщеря.

– Госпожо – леко я докосва по крака.

– Да! – тя отваря очи, потръпва, проследява ръката му. – Как си позволявате!?

– Пристигнахме, госпожо! – отговаря кратко той.

Гери мълчаливо изважда банкнота от двайсет лева:

– Задръжте рестото.

Той прибира парите.

Изведнъж колата изръмжава страховито, раздрусва се и моторът угасва.

Шофьорът паникьосано натиска ключа и се мъчи да запали отново. И пак. И пак. Грабва телефона си. Ужас! Батерията е напълно паднала. Ами сега!

– Госпожо! – виква той през прозореца.

Тя тъкмо е затръшнала вратата на колата след себе си. Гърбът ѝ за момент се сковава, аха, да спре. Позабавя крачка, но не се обръща. Леко приведена, упорито преодолява силния порив на вятъра.

„А, не! Няма да ми се измъкнеш!“ – шофьорът ядно удря по волана, слиза от колата и се втурва след нея.

– Госпожо! Моля Ви! Колата ми загасна и батерията на телефона ми падна. Трябва да телефонирам. Моля Ви! – посяга да я докосне.

Жената бърза напред, без да показва, че го е чула.

– Моля Ви, госпожо! – изравнява се той с нейната крачка.

Тя забързва още повече.

Шофьорът отново я докосва по ръката.

Тя се дръпва възмутена.

– Ако обичате! – и пак се втурва в борбата с вятъра.

– Ама аз… – безпомощно разперва ръце шофьорът, но после се отказва.

Спира и я гледа как бавно преодолява последните няколко метра до дебелата врата на затопления вход. Ето, рови в чантата, изважда ключа, пъха го, отключва. Не поглежда назад. Вратата се затръшва след нея.

Шофьорът остава изправен, втренчен в нея. Вятърът набива в лицето му ситни жилещи ледени мушици. Ръцете му са вкочанени и той ги напъхва дълбоко в джобовете си.

Но какво! Тя се връща! Нима е възможно?

Шофьорът с едри крачки се насочва към ведрото квадратче светлина във входа.

Гери открехва вратата, подава главата си и изкомандва:

– Елате насам!

Невярващо, младежът се устремява към нея и бързо се мушка във входа. Чува силен бебешки плач. Той поглежда въпросително към жената.

– Има изоставено бебе, ще повикате ли социалните? – посочва тя с пръст към далечния ъгъл на входа.

Младежът присвива очи и забелязва бебешка количка, която се поклаща от гръмогласен рев. Той се приближава до количката, надниква вътре и с уверени движения поема малкото вързопче. Гушва бебето и го потупва по гръбчето.

– Е! Приятна вечер! – прозява се Гери и се отправя към асансьора.

– А, не! Почакайте, моля Ви! Нямам батерия, не мога да се обадя. А и тук е много студено за бебето.

– Съжалявам! – вдига рамене Гери. – Не съм го изоставила аз. Нали Ви повиках да се свържете с когото трябва – тя му обръща гръб и натиска бутона.

– Добре, но поне ми дайте телефон да звънна. И в тая буря – съмнявам се, че някой ще дойде, госпожо. А бебето трябва да се нахрани, преоблече.

– Уфф… От него ли се разнася тая противна миризма! – бърчи нос Гери.

– Ще го преоблека, няма проблем – но няма как тук на студа.

– А какво? Да не искаш вкъщи на кожения ми диван да го сложиш… – жената стиска носа си с пръсти.

– Моля Ви! Трябва да спасим детето – настоява младият мъж.

– Ами звъннете на някой от съседите – прекрачва прага на асансьора жената.

– Късно е – продължава да настоява младежът. – Надали някой ще отвори сега, хората са наплашени.

– Наистина съжалявам, но съм много изморена и утре имам важна среща. Трябва да се наспя.

Младежът обаче бързо натиква количката в процепа на асансьора, все така с бебето на ръце.

– Чакайте! Не искате ли да се прочуете? Ще пишат по вестниците за Вас. Как сте спасили изоставеното бебе в мразовитата нощ. Ще Ви се възхищават в работата.

Гери изведнъж го поглежда заинтересована.

– Добре, ще звънна на 112 – изважда тя телефон от чантата си.

Набраният номер дава заето.

– Е, хубаво, качи се – въздъхва тя примирено. – Докато се свържа със социалните.

Замълчава за малко и добавя:

– Ще го преобуеш в банята.

– Благодаря, госпожо! – отговаря студено младежът.

Гери не казва нищо. Стои в ъгъла на асансьора, притиснала кърпичка до носа си.

– Вижте, тук има бележка – младежът дръпва от количката някакво листче – явно откъснато ъгълче от вестник. – За щастие са оставили и памперси и мляко.

Гери упорито мълчи и не отделя поглед от острите върхове на ботушите си.

Асансьорът спира на етажа. Тя отключва вратата, показва му банята, събува ботушите си, изритва ги в един ъгъл в антрето, а после се запътва към хола с телефона в ръка.

След известно време се появява в банята, за да забележи, че младежът и бебето вече не са там, а розовата ѝ баня мирише на конюшня.

– Ей, къде си! – Гери подозрително се оглежда наоколо.

Той е в кухнята. Седи на диванчето и храни бебето с биберон.

– Не съм разрешавала да влизаш тук – гледа го студено Гери.

Бебето спира да яде и извръща поглед към нея.

– Шшшт – поглежда я строго младежът и залюлява бебето. – Трябваше да ѝ стопля млякото. Момиченце е – младежът се усмихва уморено.

– Добре. Социалните ще дойдат чак на сутринта. Сега нямали кола. Ще ти покажа къде да преспиш с бебето.

– Колко сте благородна, госпожо! – кима младежът. – Сигурен съм, че пресата ще отрази достойно всичко това.

– Хмм – изсумтява Гери и излиза от кухнята.

След като се накисва хубаво в ароматната си вана, забучила слушалки в ушите, за да не чува бебешки плач, тя се просва под пухения юрган и заспива дълбоко. Сънува как лично кметицата я награждава с медал, задето е спасила живота на изоставено бебе. Подават ѝ бебето да се снима с него, но то мирише ужасно. „Моля ви, дайте ми друго! Това е много миризливо! – изохква тя и покрива носа си с кърпичка. Тълпата изведнъж се развиква: „Измамница! Да върне медала! Върни медала, крадло!“

Гери изведнъж се събужда. Откъм другата стая се носи оглушителен рев. Гери сяда в леглото и объркано се озърта. Събитията отпреди няколко часа бавно се завръщат и се наместват на местата си в главата ѝ.

„Бебето! Разбира се! Знаех си – досадни, миризливи, шумни създания. И обсебващи! Ето, часът е три, как ще презентирам утре!“ Със стиснати устни тя се отправя към хола, където е настанила младежа и бебето. Младежът спи дълбоко на дивана. Разперило ръце, бебето се дере с всичка сила, цялото червено. Нощната лампа свети. Гери се приближава до количката и се надвесва над бебето.

– И какво, няма ли да млъкнеш най-накрая, а? – скарва се тя.

Плачът изведнъж изтънява, бебето присвива устни, приковава поглед в Гери и млъква. Вперва любопитен поглед в нея.

– Ах, пак миришеш ти! – мръщи се Гери и размахва ръце да отпъди непоносимата миризма.

Бебето изведнъж разпъва устни. Гери решава, че пак ще заплаче .

– Не, не, моля те, никакви такива! – извиква тя.

Бебето любопитно следи с очи движенията на лицето ѝ, докато изведнъж на устните му се разтеглят в широка беззъба усмивка. Гери притихва. „Тя ме харесва.“ – прокрадва се една мисъл по-бърза от светкавица в недоспалата ѝ глава. Ръцете ѝ потрепват несигурно. Тя ги стиска в юмруци, разпуска, пак стиска, пак разпуска. Неуверено посяга и взема бебето. Неумело го прегръща. Сяда на люлеещия се стол и внимателно поставя малкото телце върху себе си. Бебето върти глава, души с носле и все така разучава лицето на Гери с поглед. После намества главичката си удобно в падинката между гърдите ѝ, примлясква с устнички, клепачите му натежават, миглите се премрежват. Заспива.

Автор: Цветелина АЛЕКСАНДРОВА

* Снимка: личен архив

The post Не бойте се – Цветелина Александрова first appeared on TetraDkaTa.

Сам вдигаш покрива си –
сам се съзиждаш.
Взриви го – ще те съградя отново.

Боженци. „Мост“

Пълноводие
между двата ни бряга.
Дай ръка – да се примостим.

Дечкова къща. “Пианото”

Коя съм аз?

Пианото от миналия век е с фин черен гръб и резбовани глезени. Усещам как потрепва от стаени звуци, които няма търпение да излее. Притегля ме към себе си. Сядам на черния стол с извити облегалки. Отварям тежкия капак. Клавишите са фино карамелизирани. Прокарвам бавно пръсти по тях. Затварям очи. В дълга до земята рокля, с вдигната коса, се усмихвам на отражението си. Свещите от двете страни на пианото горят с източен нагоре пламък и хвърлят разсеяна светлина върху пръстите ми.

Докосвам съвсем леко клавишите и те запяват с чисти, кристални тонове. Потъвам в познатата мелодия на Бетовен.

Коя съм аз? Просто жена, която дава живот на една красива мелодия на ръба на времето.

 Къщата в Боженци

Терасата
Задача 1 – „Поток на съзнанието“

Вън гърми, бучи, а аз се намирам на едно страхотно място – истинско късче от рая, неслучайно наречено „Боженци“. Този път изтеглих печелившия билет. Запратена съм за три дни в стара къща със скърцащо дюшеме и високи тавани с богата дърворезба по тях, да пиша. Не е нужно да чакам всички да заспят и да съм приключила с цялата възможна домакинска и преводаческа работа на света, преди да затракам моите си работи. Мога и дори е желателно да пиша на дневна светлина през всичките часове и секунди от тези три, цели три дни. Хронометърът на ментора е срещу мен и гръмко отброява секундите зададено време. Отвън пищят птици. Тихо е. Всеки пише съсредоточено и съм сигурна, че желанието да напишем колкото може повече и по-добре е с по-висок процент от кислорода във въздуха на старата трапезария. Обаче не мисля, че на мен ми се получава много добре. Мисля си непрекъснато за децата и ми е трудно да се съсредоточа. Потокът заби и затлачи, направо пресъхна. Като знам, че трябва да пиша всичко, което ми хрумне, нищичко не ми хрумва.

От стаята, в която сме настанени, най-много ми харесва старовремската дървена тераса. Като я видях за пръв път, ми заприлича на верандата в Черепишкия манастир, на която Вазов е писал пътеписите си. Поседях малко, попуших, засърбяха ме ръцете да пиша, макар и да не съм Вазов. Извадих да почовъркам ръкописа на недовършения ми роман, зачеркнах това-онова. Обзе ме някакво извънземно спокойствие. Почувствах как се разтварям в цялата зелено-влажна приказност във въздуха около дървената маса. Усетих се лека, безотговорна и безтегловна. Заусмихвах се.

Вероятно уютната сферична форма на терасата внушава това чувство на необяснима, абсолютна сигурност. Голямата дървена маса е заобиколена от дълги, широки пейки. Отгоре чуваш и виждаш всичко, което става навън, а ти самият си невидим за хората в двора, които се кискат, разговарят, тайно се прегръщат.

Липсват ми само трендафилите и жасмина, увити около дървената решетка, заобикаляща околовръст тази старовремска капсула на времето. Няма цветя сега. Но преди около сто години е имало и от цветовете им се е разнасял изтънчен аромат. Красива дама е седяла с гоблена си на верандата, вдъхвала е аромата на жасмин и вероятно е мислела за годеника си.

Обаче – интересно защо реших, че формата на терасата е сферична. Та тя е несъмнен квадрат. Квадрат, който аз видях и преживях като сфера. Явно съм имала нужда от капсулиране, от обратен завой към безсъзнателно вътреутробното ми преди-аз.

Капсулата дава защита.

Задача 2 – Съставяне на разказ по зададени въпроси.
1.Защо човекът казва „Fuck!”
2.Какъв е мъжът, който влиза с нож?
3.Каква връзка има това с киселото мляко?

Човекът вареше кафе. Отдавна не го беше правил и не очакваше, че то ще заври толкова бързо. Беше застанал срещу котлона с телефон в ръка и ровичкаше във фейсбук. В един момент погледна към джезвето и се сепна. В него се беше образувало кръгло кафяво калпаче, което напираше да излезе навън. Паникьосан, той пъхна телефона в джоба си и бързо хвана дръжката. Тя се беше нагорещила толкова силно, че човекът се изгори, извика: „Fuck!” и метна горещото джезве на пода. Врялото кафе заля краката му и той изрева от болка.
– Какво става, бе, Жоро? – втурна се вътре с нож в ръка брат му, който режеше домати за салата на двора.
– Еее, едно кафе не можеш да свариш! – появи се на прага и жена му, привлечена от шума. – По-добре да беше отишъл до магазина да вземеш киселото мляко за детето.

Автор: Цветелина Александрова – участник в Националния литературен пленер “По пътеките на думите” – Боженци ’19. Ментор – Иван Димитров.

* Снимка: TetraDkaTa.com

The post Цветелина Александрова – Национален литературен пленер “По пътеките на думите”, Боженци ’19 first appeared on TetraDkaTa.