Цветелина Александрова – Национален литературен пленер “По пътеките на думите”, Боженци ’19

Публикувано от Екип Tetradkata.com на

Боженци. „Покриви“

Сам вдигаш покрива си –
сам се съзиждаш.
Взриви го – ще те съградя отново.

Боженци. „Мост“

Пълноводие
между двата ни бряга.
Дай ръка – да се примостим.

Дечкова къща. “Пианото”

Коя съм аз?

Пианото от миналия век е с фин черен гръб и резбовани глезени. Усещам как потрепва от стаени звуци, които няма търпение да излее. Притегля ме към себе си. Сядам на черния стол с извити облегалки. Отварям тежкия капак. Клавишите са фино карамелизирани. Прокарвам бавно пръсти по тях. Затварям очи. В дълга до земята рокля, с вдигната коса, се усмихвам на отражението си. Свещите от двете страни на пианото горят с източен нагоре пламък и хвърлят разсеяна светлина върху пръстите ми.

Докосвам съвсем леко клавишите и те запяват с чисти, кристални тонове. Потъвам в познатата мелодия на Бетовен.

Коя съм аз? Просто жена, която дава живот на една красива мелодия на ръба на времето.

 Къщата в Боженци

Терасата
Задача 1 – „Поток на съзнанието“

Вън гърми, бучи, а аз се намирам на едно страхотно място – истинско късче от рая, неслучайно наречено „Боженци“. Този път изтеглих печелившия билет. Запратена съм за три дни в стара къща със скърцащо дюшеме и високи тавани с богата дърворезба по тях, да пиша. Не е нужно да чакам всички да заспят и да съм приключила с цялата възможна домакинска и преводаческа работа на света, преди да затракам моите си работи. Мога и дори е желателно да пиша на дневна светлина през всичките часове и секунди от тези три, цели три дни. Хронометърът на ментора е срещу мен и гръмко отброява секундите зададено време. Отвън пищят птици. Тихо е. Всеки пише съсредоточено и съм сигурна, че желанието да напишем колкото може повече и по-добре е с по-висок процент от кислорода във въздуха на старата трапезария. Обаче не мисля, че на мен ми се получава много добре. Мисля си непрекъснато за децата и ми е трудно да се съсредоточа. Потокът заби и затлачи, направо пресъхна. Като знам, че трябва да пиша всичко, което ми хрумне, нищичко не ми хрумва.

От стаята, в която сме настанени, най-много ми харесва старовремската дървена тераса. Като я видях за пръв път, ми заприлича на верандата в Черепишкия манастир, на която Вазов е писал пътеписите си. Поседях малко, попуших, засърбяха ме ръцете да пиша, макар и да не съм Вазов. Извадих да почовъркам ръкописа на недовършения ми роман, зачеркнах това-онова. Обзе ме някакво извънземно спокойствие. Почувствах как се разтварям в цялата зелено-влажна приказност във въздуха около дървената маса. Усетих се лека, безотговорна и безтегловна. Заусмихвах се.

Вероятно уютната сферична форма на терасата внушава това чувство на необяснима, абсолютна сигурност. Голямата дървена маса е заобиколена от дълги, широки пейки. Отгоре чуваш и виждаш всичко, което става навън, а ти самият си невидим за хората в двора, които се кискат, разговарят, тайно се прегръщат.

Липсват ми само трендафилите и жасмина, увити около дървената решетка, заобикаляща околовръст тази старовремска капсула на времето. Няма цветя сега. Но преди около сто години е имало и от цветовете им се е разнасял изтънчен аромат. Красива дама е седяла с гоблена си на верандата, вдъхвала е аромата на жасмин и вероятно е мислела за годеника си.

Обаче – интересно защо реших, че формата на терасата е сферична. Та тя е несъмнен квадрат. Квадрат, който аз видях и преживях като сфера. Явно съм имала нужда от капсулиране, от обратен завой към безсъзнателно вътреутробното ми преди-аз.

Капсулата дава защита.

Задача 2 – Съставяне на разказ по зададени въпроси.
1.Защо човекът казва „Fuck!”
2.Какъв е мъжът, който влиза с нож?
3.Каква връзка има това с киселото мляко?

Човекът вареше кафе. Отдавна не го беше правил и не очакваше, че то ще заври толкова бързо. Беше застанал срещу котлона с телефон в ръка и ровичкаше във фейсбук. В един момент погледна към джезвето и се сепна. В него се беше образувало кръгло кафяво калпаче, което напираше да излезе навън. Паникьосан, той пъхна телефона в джоба си и бързо хвана дръжката. Тя се беше нагорещила толкова силно, че човекът се изгори, извика: „Fuck!” и метна горещото джезве на пода. Врялото кафе заля краката му и той изрева от болка.
– Какво става, бе, Жоро? – втурна се вътре с нож в ръка брат му, който режеше домати за салата на двора.
– Еее, едно кафе не можеш да свариш! – появи се на прага и жена му, привлечена от шума. – По-добре да беше отишъл до магазина да вземеш киселото мляко за детето.

 

Автор: Цветелина Александрова – участник в Националния литературен пленер “По пътеките на думите” – Боженци ’19. Ментор – Иван Димитров.

* Снимка: TetraDkaTa.com

TetraDkaTa