Разказите на Силвия Томова са нещо различно, макар темата за интимните отношения да присъства. Разбира се, не по този прозаичен и дори журнален начин. Тук са представени мъжът и жената отблизо, понякога толкова, колкото сами не са си позволявали да се доближат до себе си. В живота рядко си позволяваме да стигаме до крайности. Авторката не се страхува да вдигне завесата и да покаже всички онова, за което обикновено не се говори. Имах усещането, че въображението ѝ е така необуздано, че образите и сюжетите никога не я оставят да си почине – толкова живи, бурни и разнообразни са. Тези кратки истории, описват понякога отделни случки, друг път състояния на вътрешния свят и как героите преживяват външния. Това са истории за самотници, загубени в хаоса на един непрестанно променящ се свят, в който няма център, няма опорна точка, на която да се опрат и да се почувстват сигурни. Времето ги връхлита неподготвени, среща ги с хора, носещи абсолютна неочакваност за предстоящите събития, въвлича ги в абсурдни сюжети, граничещи с фантастичното. Това са истории от ежедневието и едновременно с това извън него. Разкази, в които началото никога не предвещава какъв ще бъде края и изненадата е сигурна. Понякога изострящи сетивността и изострени от сетивност, понякога разказани от първо лица с такова безразличие към самия себе си, което не те оставя безразличен. Това е книга трудна за описване, но лесна за усещане, защото човек задължително се впечатлява от безкрайно проницателните сюжети, които не преповтарят чуждите и не се срещат никъде другаде.

Страхотно впечатление прави изказът на Силвия Томова. Когато четях, имах чувството, че книгата е писана от американец – мъж, което винаги е комплимент, защото: първо – американците имат невероятен нюх за интригата и напипват пулса на приковаващия сюжет, и второ – защото всеизвестен факт е, че женското писане е синоним на лековато и простовато. Това усещане за мъжко перо идва не само от факта, че в много от разказите Силвия пише от името на мъж, това са го правили не малко жени и в повечето случаи са се проваляли. Томова пише като мъж дори тогава, когато разказва от името на жена. Без излишна сантименталност, без чувствени излияния. С изречения кратки и ясни, често съставени само от една дума, която изчерпва всичко. Това е едно забързано писане, непрекъснато препускащо напред, без да занимава читателя с излишна описателност на пейзажите или прекалено разсъждаване “да бъда или да не бъда”. Това е проза написана с много усет и премереност, при която всяка дума е точно на мястото си и нищо не забавя хода на четенето.

Силвия Томова описва без да се свени вътрешните преживявания на героите, без да ни спестява нищо. Изключително дръзка литература, разкриваща най-тъмните кътчета от човешката душа, най-ужасяващите мисли и намерения, тлеещи някъде на границата между съзнавано и несъзнавано. Мъжът и жената в битка един срещу друг. Мъжът със своя вечен нагон. Жената със своите вечни комплекси. Мъжът и жената в тяхното безкрайно повтарящо се ежедневие, копнеещи за някаква промяна и едновременно с това страхуващи се от нея. Силвия описва по невероятно безкомпромисен начин даже непризнатите пред себе си чувства и мисли.

Оставям тук един фрагмент от разказа “Парченца”, който силно ме впечатли и намирам, че в него проникването в женската психика е изключително силно.

Никога няма да бъда толкова привлекателна, колкото си представям. Или колкото бих искала. Имам крив нос, воднисти очи, почти никакъв бюст. Кожата на дланите ми е бледа. Болнаво бяла. Сякаш преди да се родя ръцете ми са били вързани над главата, докато от тях се отдръпне и последната капка кръв. Гласът ми е висок. Неизразителен. Единственото хубаво нещо у мен са добре подредените ми зъби. […] Ако имах малко по-плътни устни, а и чар, щях да използвам тази усмивка. Невероятно е как някои жени умеят да използват дори най-малката си хубост. […] Хората минават покрай мен като край сянка. Сякаш не съществувам. Понякога имам чувството, че дори да се съблека в средата на най-дългата улица, на най-оживеното кръстовище, да разкъсам роклята си, да скъсам бельото си, никой няма да забележи.

Усещам, че съществувам само когато се движа. Твърдата земя под краката ми, слънцето, което кара клепачите ми да се притварят, полъхът от преминаващите край мен хора. Миризмите. Научих се да разпознавам безпогрешно уханията на поканата от тези на отказа. Онези на набиращата скорост страст от другите на умората, празнотата. Сякаш имам мисия. Колекционирам чужди движения, части от тела, погледи, миризми, случайно изпуснати на улицата мисли. Някаква фантазия, която младо момиче прошепва в ухото на завърнал се от дълъг път моряк. […]

Забелязала съм, че когато съм мокра, когато завали дъжд, уханията стават по-плътни. Сякаш се пренасям в някакво ново сътворение, в някакъв невидим до този момент Едем, където вместо хора от кал и ребро, плътта се създава от ухания. Някои миризми са вулгарни. Нахални. Мръсни. Други – леки, нежни като криле на пеперуда. Трети са безпомощни. Има миризми на младост. На старост също. Младата плът мирише подканващо, като чака, която внимателна ръка на японка след малко ще напълни с чай. Има и други миризми. Мигновени. Миризмата на живот. Някакъв миг, в който хората съществуват за секунда и след това изчезват. […] Щом се допра до някого, зная, че част от него е останала в мен. Полепнала е в нишките на роклята ми, преплела се с всички конци, и това малко, едва забележимо парченце от непознатия ме обгръща. […]

Автор: Ирен ПЕТРОВА

* Снимка: Томова, С. Добър ден, Р. ИК “Жанет 45”, 2006

The post За сборника с разкази “Добър ден, Р.” – Ирен Петрова first appeared on TetraDkaTa.

Разказите от “Писмо до себе си” (“Либра Скорп“) на Ирена Георгиева съчетават всички онези моменти от човешкия живот – както големи и разтърсващи, така и малки и уж незначителни – които се случват също толкова случайно, колкото е и неизбежно да се случат. Това са разкази видяни през окото на страничния наблюдател, което не изпуска никога важен детайл. Писателско око, което вижда и вътрешните терзания на наблюдавания субект, и ги изживява с него, попива всичко, за да може след това да го разкаже. Докато четях, имах усещането, че авторката седи на една пейка в парка и наблюдава всички описани в книгата човешки съдби, чува разкази, става свидетел на сплетни, изповеди, радости и тъги, а после се прибира, сяда и ги изписва, докато са все още топли. Докато трептят на езика, сърцето и пръстите ѝ. Не знам доколко историите са реални, но те звучат по-живо, отколкото хората, с които се разминавам по улиците. Персонажите са изградени блестящо, читателят веднага ги визуализира, чува гласа им и започва да си разговаря с тях. Това е едно от уменията на Ирена Георгиева, което най-силно ценя. Защото тя не седи пред белия лист, за да съчинява – тя сяда тогава, когато не може да премълчи нещо. Тогава, когато разказът е изпълнил цялото ѝ същество и тя трябва да го прехвърли на друг носител. Този, който в крайна сметка ще даде възможност и на други да се докоснат до нейните истории.

Сборникът отваря цяла енциклопедия от животи и човешки съдби. Четейки ги, читателят като че ли сам ги изживява, сам живее десетки животи в един и неусетно помъдрява. Защото чуждият опит е особено ценен. Той е предупреждение, той е поука, която не можеш да получиш иначе, той е светлина в тунела и успокоение също. Заглавието изключително силно кореспондира с всеки отделен разказ. Те са като кратки писма, които всеки един от нас би искал да е написал някога до бъдещото си аз, както е в случая с едноименния разказ, или към детето, което е бил, имайки сегашния поглед и широка перспектива. Това са онези случки, онези поводи за осмисляне, които преобръщат всичко с главата надолу, за да се изправим отново и да тръгнем този път в правилната посока. Защото всяка трудност, всяка негативно събитие от човешкия живот – дребно скарване, болест, развод, смърт – всички те идват, за да ни научат на нещо, да ни покажат, че не сме на правилния път и че трябва да променим нещо в себе си и в начина си на живот, за да постигнем жадуваното благополучие и да бъдем в мир със себе си.

“Писмо до себе си” е изключително силен разказ, само вижте началото: “Мило мое бъдещо аз…”. В него една жена (може би самата авторка пише за себе си) разговаря със своето Аз, което ще бъде с 10 години по-възрастно от сегашното и с 10 години по-мъдро, разбира се. Това писмо е най-милото, най-искреното, най-мотивиращото и благодарствено писмо, което всеки човек може да напише до самия себе си. Аз лично смятам да го направя, защото разказът много ме вдъхнови и ми е интересно с какви очи ще гледам на сегашното си аз, когато го чета.

Но има един друг разказ, който е по-силен и остава любим за мен. Това е “Неродени мисли”. Този разказ представлява един монолог на бебето преди да се роди, докато е все още в утробата. Бебе, което мисли като 7-8 годишно дете и ни разказва всичко, което е изживяло и почувствало през тези 9 месеца, в които ние смятаме, че не се случва нищо, а всичко започва чак след раждането. Това не е така – случва се и то много. И не само това, случващото се може да доведе до трайни последици. Страшно интересно е да се види гледната точна на онова малко същество, което е в утробата на жената. Как то вижда живота на майка си, как страда за онова, което ѝ се случва – за ужасяващото държание на бащата, неговото напускане, как той блъска бременната жена и в утробата всичко се разлюлява. Как майката плаче, останала сама и как събира сила, за да може да даде живот на това дете, което пише историята на майка си, още докато е в нейния корем. Този разказ е покъртителен, както и много други в книгата, и всеки път, когато помисля за него, дори сега, докато пиша, изтръпвам.

“Писмо до себе си” е книга, която всяка жена трябва да притежава. И не само. Това, което е най-ценно в един сборник с разкази за мен е – да съдържа разкази от живота -реални, истинни, човечни. Разказите на Ирена Георгиева са точно такива.

Автор: Ирен ПЕТРОВА

* Снимка: Геогиева, Ир. Писмо до себе си. Изд. Либра Скорп, 2017.

The post “Писмо до себе си” – една книга за осмислянето – Ирен Петрова first appeared on TetraDkaTa.

тичат по нея слънчеви зайчета
избягали от очите ни
толкова бъдеще помежду ни
никога не е имало

Колко бъдеще може да има между двама души? Замислих се, а отговорът е прост – колкото си позволим да приемем. В началото на една връзка винаги всичко е или бъдеще, или настояще. Скоро обаче бъдещето става все по-малко и по-малко, докато не се превърне в една колкото възможна, толкова и невъзможна абстракция. Когато обаче една жена говори за бъдеще, въпреки висотата на годините си, това е знак за истинска любов, огромна вяра и свидетелства тъкмо за това, което написах по-горе – че бъдещето е толкова, колкото сами допуснем от него у нас. Стоянка Грудова избира бъдещето, което винаги е с положителен знак. Защо? Защото Е, а нещо, което Е, не може да е със знак минус, понеже така би се самоотрекло, тоест няма да съществува.

Забележително е колко пространство се разтваря в това позволено бъдеще. Колко място си оставяме за погледи, усмивки, докосвания, очакване и отново очакване, защото животът винаги е очакване и свършва, когато нищо повече не очакваш. Започвам с това стихотворение, не защото е първо в книгата (не е), нито защото е програмно (не е, а би могло да бъде), започвам с него, защото то отваря пространство на всички останали стихове да се случат. И защото дава надежда в този въртящ се до безкрай свят, в който всичко се повтаря и преповтаря по нов начин. За това говорят и текстовете в книгата. За онзи вкусен и опознат от първо лице живот, който уж е различен за всеки, но толкова наподобява всички останали. Книгата всъщност започва с думите “Аз съм птицата и нейната клетка”. И това като че ли обрисува по най-добрия начин квинтесенцията на живота. Нашият избор ни прави такива, каквито сме. А в цялата тази повторяемост в чиято центрофуга се завъртаме с раждането, най-интересното е, че миналият опит на останалите не ни върши работа. Както Стоянка пиша в едно друго стихотворение:

НЕ ПИТАЙ СТАРО А ПАТИЛО

но
патилата са си негови
въпросите са си твои

Бих добавила и изборите. И последствията от изборите. Защото животите в своята еднаквост си остават въпрос на индивидуален избор.
Изключително силно впечатление прави стихотворението “Тест за зрелостен изпит”, в което Стоянка Грудова поставя цялото човечество на мястото му, смирявайки го и правейки го толкова малък, колкото е, и колкото му е предопределено да бъде.

как израства Исус в пустинята
с четене на самия себе си

на какъв език и с каква азбука
на небесен език безбуквен

как израстваме днес духовно
с четене на много и умни книги

на какъв език и с коя азбука
на официален език и с букви всякакви

докъде израсна Исус духовно
до Своя Отец Единствен

докъде израстваме ние духовно
донякъде

(верните отговори са отпечатани
на гърба на човечеството)

Ето как един поет ни показва за пореден път, че каквото и да правим, няма да бъдем нито по-духовни, нито по-умни, нито по-праведни от Исус и пътят, който търсим към него, все още не е намерен. Това стихотворение ни смалява и едновременно с това смирява, а точно от това си мисля, че всички имаме нужда. Да се избавим от чувството за величие, което сме си втълпили, че притежаваме. Това, разбира се, не означава да спред да търсим пътя към възвишеното. В “Автотренинг” Стоянка го търси – онзи пък, който води до провидението. Но той е много различен за всеки един и едва ли някой може да ни препоръча точната пътечка.

Едни от ключовите елементи, които ни съпътстват в този дълъг път са болката и бремето. Някак не е възможно да се случи нравственото и духовно израстване, без преодоляването на тези жестоки тежести.

БОЛКАТА

заслужава

да я опиша
провъзглася и аплодирам
след това
да я целуна
и погреба

с почести

ВЪРВЯЛА МРАВКАТА

и мислела че този ден
мъртвороден в лошо
много лошо си казала
имам гръб а нямам време

оже щастие ми дай
под тежестта му да умра

Замисляли ли сте се колко тежко може да бъде щастието? Дори то е товар, който трудно се носи, наред с богатството и славата. Много философски и донякъде подвеждащ въпрос. Но още по-приковаващо вниманието е следното стихотворение:

има за какво да се живее
има за какво да се умре

и то е същото
едно и също е

Но, разбира се! Не е ли това, което най-много обичаме, едновременно причина да живеем и да умрем? С такива изненадващи и същевременно абсолютно точни твърдения ни приковава поезията на Стоянка Грудова. Написана с лекотата на пролетен ден и с перото на човек, силно обичащ живота. Защото голямата поезия се пише от хора, които обичат да живеят и познават разнообразието от цветове, преврати, радости и болки на живота и го приемат такъв, какъвто е, без да се страхуват да бъдат и птицата и клетката ѝ, нито да се срамуват да благодарят. И нещо много важно – винаги да имат бъдеще запланувано в бъдещето.

БЛАГОДАРЯ
за ясния ден и за лекия въздух
за жуженето и цвърченето и за мириса
на прясно сено и лавандула
благодаря за добрите известия
че децата ми се обичат
че е сита душата им
благодаря че мога да изричам
всичко това
което Е

Автор: Ирен ПЕТРОВА

* Грудова, Ст. Бъдещето между нас. Аквариус, 2015.

The post “Бъдещето между нас” от Стоянка Грудова (ревю) – Ирен Петрова first appeared on TetraDkaTa.

Започвам със заглавието, защото то се явява разковничето на цялата история. Едва ли има друга книга, при която заглавието играе толкова важна роля. “Но-Уи”, както може би сте се досетили, идва от френските думи за “не” и “да”. Интересното в случая е, че така наричат баба Неделька или накратко Неда, чиято история проследяваме в книгата през погледа на внучка ѝ, носеща нейното име. Книгата е написана под формата на дневник и ни носи през годините и пространствата от 2016 г. – Сицилия, Кастел Маре дел Голфо, до Сплит – 1939 г. Един дневник на разговорите между баба и внучка, започнали докато тя е все още жива и продължили след смъртта ѝ като задочен диалог, трогателно воден от внучка ѝ. Всеки ден тя сяда на гроба ѝ в двора на къщата в Касел Маре и разговаря с баба си. И като че ли този разговор с отвъдното е по-реален от живия контакт и баба ѝ продължава да разказва от отвъдното за преживяванията от своята младост. Така внучката се превръща във виртуален участник в събитията от живота на баба си и нейната голяма любов.

Романът ни води смело през превратностите на съдбата и времето след капитулацията на Италия, когато окупаторите-италианци от всесилни насилници и убийци, изведнъж се превръщат в жалки пленници, оставени на милостта на същите хора, които до вчера са измъчвали. В това размирно време започва любовта на баба Неда – с най-големите сини очи, които е виждала – тези на бъдещия ѝ мъж Карло. В живота няма нищо случайно, затова ние хората винаги трябва да държим сметка как се отнасяме с онези, които по една или друга причина Господ е поставил под наша власт. Защото винаги идва часът, когато ролите се сменят. Случва се така, че за да бъде спасено от глад семейството на баба Неделька, малкият ѝ брат се налага да пее и свири на италианските войници в лагера, които в замяна плащат с хляб, кафе, картофи – каквото имат. Един от италианските войници обаче, чупи пръста на брат ѝ и той остава инвалид за цял живот. По ирония на съдбата, човекът се оказва Карло, а причината за избухването му е, невъзможността да търпи весели песни в такъв тежък момент, когато майка му тъкмо е починала. Съдбата нарежда така, че Карло става любовник на Ноуи и живее в нейната къща. И това дава началото на голямата любов между сицилианския войник Карло и тогава младата Неделька, макар и нежелана от нейния брат, за който Карло е просто един убиец и насилник и майка ѝ, която нарича дъщеря си лека жена.

Италия капитулира през 1943 г. и бившите окупатори стават пленници. Карло напуска Сплит след края на войната и се прибира в Сицилия, отнасяйки със себе си мечтите на Неда за любов и семейство. Но тази любов устоява на времето. След години Карло изпраща телеграма, с която предлага брак на Ноуи и нов дом в неговата къща в Сицилия, която отдавна е празна и чака спътницата му. В писмото е обявена дори датата – часа се само отговор.

Ноуи е изправена пред трудния избор – да направи един скок в нищото, като напусне дома и семейството си, заминавайки за абсолютно чужда страна и да последва любовта и мечтите си, въпреки всичко; или да остане в Сплиц и да се надява съдбата да я срещне с някой друг. Тук се сблъскваме с мъжествеността на това момиче, живеещо в патриархалното време на някогашна Хърватия, което, въпреки страха, тайно взема решението, качва е на кораба и след едноседмичен път пристига в Сицилия. Любовта е победила тези, които ѝ пречат, но не и живота. В Сицилия вилнее друга война – мафията избива десетки хора на улицата. Неделька разбира, че ужасът на войната в Сплит е като забавление пред сицилианския ад, никой не излиза на улицата, никой не отваря прозорци, не сяда в красивите си градини, не отваря дори кепенците на прозорците, страхувайки се от случаен изстрел. Църквите са заключени, а богомолците тропат с часове на свещеника, за да им отвори и да заключи бързо след тях, за да се помолят.

Кошмарът в Сицилия обаче не пречи на двамата да се оженят, да имат деца и да изживеят, макар и трудно, своята любов и своята младост. Времето лекува всичко. Раждат се деца, внуци, мафията остава в миналото, в спомените на хората. Но човешките съдби, погубени от войната – тях никой не може да върне. Авторката поставя следните въпроси, макар и индиректно: възможно ли е довчерашните фашисти, само месец след капитулацията на Италия да станат комунисти и партизани? Възможно ли е “освободителите” комунисти да се превърнат в поробители и терористи? Къде започва и къде свършва човешкото безумие? И всичко това е видяно през погледа на едно момиче, което прави логичния извод – хората искат да живеят, да изживеят своята младост и любов във вечните човешки ценности и блага – мир, хляб, свобода, дом.

Романът завършва 80 години след войната, когато внучката най-после отива в Сплит и се разхожда по местата, на които е танцувала, мечтала и живяла баба ѝ Неделька. Свободата и демокрацията са настъпили, но някогашните хора вече ги няма. Остават само любовта и спомена за тях. И онова “да”, което казваме на живота с всички избори, които правим. Защото животът винаги е “да”, както пише авторката.

Автор: Ирен ПЕТРОВА

* Димковска. Л. Но-Уи. Колибри, 2019.

The post Романът “Но-Уи” на македонската писателка Лидия Димковска (ревю) – Ирен Петрова first appeared on TetraDkaTa.

В приказките на Иглика Дионисиева, обаче, откриваме съвсем неочаквани сюжети, по-скоро стъпили здраво върху реалността, въпреки причудливостта и магичността си на места. Това не са наивни приказки за принцове и принцеси, въобще не са приказки за деца, а за възрастни, които понякога стряскат с откровеността си и справедливостта, която раздават. Това са текстове шамари, каквито само съдбата раздава, тоест авторката се явява един вид носителка на справедливост и отрезвяване, с които буквално преобръща живота на героите си, но и на нас – читателите. Между другото, героите в книгата стоят съвсем достоверно на фона на описаните събития и оставят впечатление, че са реално съществуващи лица, както и самите сюжети. На пръв поглед случките са нетипични и е малко вероятно да се случат в живота точно по начина, по който са описани, но съдбата, както знаем, често се явява под формата на символи и дава индиректни отговори и решения. Точно затова и разказите са наречени приказки, защото боравят със символиката и митичното.

Още първата приказка разпали въображението ми – “Приказка за детето, което не искаше да играе”. В нея се разказва за едно момче, което на своя прощъпулник дори не забелязва лъскавите играчки, наредени пред него, а грабва отвертката – единствения поставен инструмент сред предметите. От този ден нататък, детето не желае никакви играчки, то вече е избрало своята. По-късно започва да рисува с флумастери и моливи всякакви причудливи форми. Работата на баща му била да отговаря за електрическия стол в един  затвор. Столът обаче започнал често да се поврежда – жиците не правели добър контакт и не пускали ток, което пречело на извършването на присъдите. Шефът заповядва на човека да занесе стола у дома си и да го поправи. Така и направил.

В къщи бащата забранил на жена си и детето да влизат в гаража, където щял да го поправи. На следващата сутрин отишъл до магазина, за да купи необходимите части и после спокойно да се залови за работа. Момченцето това и чакало. Взело ключовете за гаража от джоба на комбинезона на баща си и започнал да разглежда частите на интересната машина.

Тук въображението ми се разпали. Представих си каква ирония на съдбата би било, ако се окаже, че малкото момче, макар и несъзнателно, е успяло да поправи машината, с която баща му отговорно да убива други хора, ако ще и да си заслужават присъдата. Звучи покъртително как едно дете прави възможна смъртта на куп хора. Но финалът е друг, само че ще го оставя в тайна.

Друг покъртителен разказ е “Приказка за пръстите”, която ми напомни за истинска история, случила се на мои съседи преди време. Ужасяващ разказ за Божието наказание за едно уж невинно зло, извършено от чисто човешко задоволство от притежанието на власт, макар и незначително малка. Едно доказателство, че нищо в този живот не остава ненаказано и рано или късно, съдбата си плаща, че и двойно. Тази приказка остави най-траен отпечатък в съзнанието ми и всеки път, когато се сетя за нея, потръпвам. Защото е толкова близка до истинския живот, че е плашещо

Това е втората книга с проза на Иглика, с която тя защитава категорично името си на добър писател. Изключително проникновена и със завършен личен почерк, което е безкрайно важно за разпознаваемостта на един автор. Иглика Дионисиева е от онези личности, които винаги търсят различното и себе си в него, без да се стреми да имитира никого или да следва някакви “модни течения” в писането. Силно препоръчвам “Приказки от високосната година” (изд. “Жанет 45”) на тези, които искат да държат в ръцете си наистина стойностно четиво.

Автор: Ирен ПЕТРОВА

* Дионисиева, Игл. Приказки от високосната година, ИК “Жанет – 45″ , 2019.

The post За сборника “Приказки от високосната година” – Ирен Петрова first appeared on TetraDkaTa.

“По острието на любовта” (изд. “Монт”) ни връща почти във времето на Димитър Димовия “Тютюн” и селския бит и живот на българите от онова време, като същевременно ни държи здраво стъпили в настоящето. В книгата се развиват паралелно две главни сюжетни линии, които опъват струните на напрежението от самото начало. Ралица е студентка, току-що завършила първи курс, когато решава да замине на почивка със свои колеги от университета, за да си починат след изпитите. “Случайният” ѝ избор да отидат в живописно рилско селце с еко пътеки, се оказва съдбоносен, защото там се разкрива потресаващата история на Рада – живяла някога в съседната къща на тази, в която са отседнали студентите. Това е втората сюжетна линия и основна тема на романа.

Животът на Рада е на пръв поглед съвсем логичен и предварително предначертан. Семейството ѝ я омъжва за добрият и работлив Цветан и макар тя да не е влюбена в него, свиква с уюта на семейния живот. Двамата се разбират добре, скоро се сдобиват с дете и като че ли нищо не им липсва. Докато не се появява Георги – братът на Цветан, който е военен и живее в София. Всички млади жени в селото са запленени от неговия чар и красивата му униформа. Ясно личи, че ще направи голяма кариера в града. Плановете му са насочени изключително към придобиването на власт и пари. По това време Цветан е в казарма и Рада е съвсем сама в къщата с бебето. Камен – бащата на двамата братя – моли Георги да нацепи дърва и да ѝ помогне с каквото може, докато мъжът ѝ отсъства. Той отива и, както можете да се досетите, искрата между тях пламва. През няколкото дни, когато Георги е в селото, всеки ден се виждат и прекарват един прекрасен ден в гората, след който всичко се променя.

После Георги си заминава за София, Цветан се прибира, но се разболява тежко и умира. Камен, дали заради случилото се със сина му, прекарва инсулт и остава прикован за леглото. Рада остава сама с малко дете и бременна с второ. Георги – вече успял и придобил голяма власт – отново се опитва да принуди жената на брат си да бъде негова, но тя отказва, макар и да е все още влюбена в него. Тогава той я гони от къщата, която по право е негова, не на Цветан, и тя се връща при родителите си. След смъртта на Камен Рада повдига дело и печели къщата, с което си навлича омразата на Георги. По това време в селото се случват доста нови неща. Георги е убеден комунист и говори на всички за светлото бъдеще, което Партията ще осигури. Но за целта е необходимо съдействие от страна на селяните. Георги назначава за кмет свой приятел, а на свещеникът заръчва да му докладва изповедта на всички селяни. Това е известна практика от времето на комунизма.

След време Рада прибира при себе си един млад и здрав физически мъж, за да ѝ помага с къщата и децата. Макар да не изпитва онази страст, която е изпитвала някога към Георги, тя намира своя пристан при новия си мъж – Веско. Георги обаче не се отказва и по всичко личи, че двамата нищо добро не ги чака. Тази къща като че ли е прокълната и нещо ужасяващо е надвиснало над нея.

Ралица и нейните колеги дочуват страшни неща, например, че къщата е обитавана от дух – дали на Рада или на Цветан, или на самия Георги – не се знае. Но вечер се чували шумове и никой не смеел да мине покрай къщата. Студентката обаче е решена да разнищи историята. Нещо повече, по странни стечения на обстоятелствата, животът ѝ е свързан със селото и жителите му. Първоначално родителите ѝ я кръстили Рада, но след това сменили името на Ралица. Раждането ѝ се случило по време на път за Самоков, който е съвсем близо до селото. Записана е, че е родена там.

Книгата се чете бързо, почти на един дъх и не те оставя и секунда да мислиш за друго, освен какво ще се случи по-нататък. Няма момент, в който да натежи или да дотегне, действието върви гладко и държи напрежението до финала. Интересно е, че наред с всичко останало, романът изважда от архивите старите български традиции, вярата в поличбите и разкрива моралът и начина на мислите на селяните от онова време. В книгата се сблъскваме с омразата и завистта на приятелите, любопитството на съседите, които искат да надзърнат в чуждата къща и чуждия живот, за да го изкоментират. Неща, които не са се променили значително и днес продължават да се срещат у някои хора. Също така книгата ни показва мечтата на всяко селско момиче – да се нагизди и да сложи скъпи дрехи, да отиде в столицата, да види как живеят в града, да стане дама, както и изключително погрешната представа на селяните за София.

Многопластов роман, който отдавна липсваше на българската литературна сцена. Янислава Вълкова определено спечели вниманието ми, както и на много други читатели. Силно препоръчвам книгата и съм убедена, че ще чуем още много отзиви след премиерата. А за самата история – няма как да не се запитаме – реална ли е или не. Отговорът оставям на вас и на самата Янислава.

Автор: Ирен ПЕТРОВА

* Вълкова, Ян. По острието на любовта. Монт, 2020.

The post За романа “По острието на любовта” – Ирен Петрова first appeared on TetraDkaTa.