Здравка Евтимова е български писател, родена през 1959 г.  Разказите ѝ са публикувани в 32 страни по света: САЩ, Великобритания, Канада, Китай, Австралия, Германия, Франция, Япония, Италия, Швейцария и др. Във Великобритания издателство Skrev Press е публикувало три нейни сборника с разкази: „Горчиво небе“, 2003 г.; „Госпожица Даниела“, 2005 г.; „Невъзможно синьо“, 2013 г. В САЩ са публикувани сборниците ѝ с разкази: „Някой друг“, Mag Press, 2005 г; „Стари коли“, Fomite Books, 2012 г; „Време за косене“ и „Притча за камъните“ от ATTM Press, 2012 г. и през 2017; в Канада и Израел е публикуван сборникът й „Блед и други български разкази“, Vox Humana, 2010 г.; в Гърция – сборникът с разкази „Безкраен юли“, Paraxenes meres, 2013 г.
Романът ѝ „Четвъртък“ е публикуван в САЩ от Fomite Books, 2014, в Италия от Salento books, 2015, в Китай от „Изкуство“ 2015 г. в Македония – Antolog, 2015 г; в Сърбия от издателство Draslaar, 2015.
Романът й „Божество за предатели“ е публикуван в САЩ 2007 г. от издателство Bucks Books.
Романът ѝ „В града на радостта и мира“ е публикуван в САЩ от Fomite Books през 2017 г., и в Македония от Makavej Publishing през 2017 г.
Романът ѝ „Една и съща река“ е публикуван в Италия през 2017 г. от издателство Salento Books. Последната й рожба „Зелените очи на вятъра” (2018) е роман за свободата, волята и непоколебимостта на духа пред изпитанията на живота. В него антагонистът НЕ побеждава. Той по-скоро е сведен на колене и моли за пощада над разграбеното си сърце, защото такова е останало само във физическата си форма – просто мускул, изпомпващ черна кръв до крайниците на човек… по-скоро приличащ на разлагаща се никому ненужна биомаса.

Здравка Евтимова е магистър по съвременна американска литература от Университета “Св. св. Кирил и Методий”, Велико Търново. Омъжена е. Има двама сина и дъщеря.

 

Tetradkata.com: „Зелените очи на вятъра” е плод на няколкогодишен труд. Споделете как се зароди идеята за написването му.

Здравка Евтимова: Писах този роман паралелно с една друга книга, която може би също ще излезе роман. Все още не зная. Нарекох я „Тичайте бавно”. Беше ми невъзможно да пиша едно и също нещо постоянно, години наред. Когато се чувствах много слаба, ядосана, смазана пишех в „Зелените очи на вятъра”, а когато бях щастлива,  продължавах в „Тичайте бавно”. И така пет години. Бях в Сараево, когато ми дойде наум заглавието „Зелените очи на вятъра”. Част от романа се появи, след като видях паметника на избитите по време на войната в Босна и Херцеговина деца – и на християни, и на мюсюлмани. Ходех като зашеметена две седмици. После писането започна, спирах само когато ми ставаше лошо при спомена за този безкрайно тъжен паметник. Ненавиждам войната, ненавиждам убийствата, а смъртта на деца ме състарява с век. Не можех да спра да пиша, лаптопът ми прегря, повреди се. Пишех и когато бях в Тяндзин, Китай, и когато живях в Старо село сред страшната суша на две или три последователни лета. Пишех нощем,  в събота и неделя се грижех за внучките си – на 4 и 1 година. В ума ми беше онова малко момиченце, което виждах да се разхожда пред блока ни в Перник. То два пъти, в два различни дни, ме пита – „Ти видя ли някъде мама? Къде отиде мама?”

Tetradkata.com: Бихте ли разкрили значението на метафората или символиката, която се крие зад заглавието на романа?

Здравка Евтимова: Зелените очи за мене са очите на пролетта, която лекува тъгата, очи, които съзират у всеки човек упорство, по-мощно от отчаянието. Вятърът отива навсякъде, усилията на човека стават щастливи, когато поривите му помагат човешкият живот да стане по-ведър. Вятърът е бащата на платноходките и ветрените мелници. Той е свободен и неговите красиви зелени очи виждат с добротата на май всичко – и бедността, и победата над окаяните безрадостни дни. Превръщането на раната в белег, който помни, но не боли – това открива погледът на зелените очи. Стесняване кръга на страданието и разширяване територията на смелостта – това би дало смисъл и кауза на човешките ни дни.

Tetradkata.com: Реалиите и героите в „Зелените очи на вятъра” са описани с особено внимание към детайла и пластичност. Къде се размива границата между реалното и фикционалното в сюжета?

Здравка Евтимова: Когато затворя очи, виждам онова прекрасно, обрасло с треви диво място в Старо село недалеч от Радомир. Виждам дърветата, които съм пресадила и които тази година бяха първескини – за пръв път дадоха плод. Пред себе си виждам хълма, от който при хората идва щастието. Където и да бъда по света, в мислите си все вървя по този нагорещен асфалтов път към моето диво място. Невъзможно е човек да стои там и да не се грижи за дете, или да не започне да пише. Просто ще се поболее, ако не го направи. Там е трудно да насадиш дърво, пластът земя е тънък, под него има  монолитен камък. Там ябълки много трудно се прихващат. Думите обаче пускат дълбоки корени в камъка и го превръщат в  топли юлски вечери.

Tetradkata.com: Лексиката, която използвате при обрисуването на сцени от София, създава впечатление за бездушност, сивота, обезвереност. Наистина ли столицата ни се е превърнала в средище на псевдоаристократи, чието верую съвпада с дефиницията за сноб?

Здравка Евтимова: Не вярвам, че това е пълната картина на София. В София живеят прекрасни хора, светли хора, които са отрицание на снобизма и наглостта. Познавам такива. Познавам и от другия тип, което никога не ме е отчайвало, нито изпълвало с безверие. Не мястото определя човека, а човекът създава мястото по свой образ и подобие. Сноби има навсякъде – и в столицата, и на село.

Tetradkata.com: А какво се случва, ако писателят прояви снобски характер?

Здравка Евтимова: Според мене за пишещия човек е прекрасно да среща и сноби, и почтени, чисти хора. Самият пишещ понякога се държи като сноб, проявява неприятните черти на характера си. Когато с мене се случи такова нещо, се моля някой приятел да ме стисне за лакътя, да ме разтърси, да ми каже: „Опомни се. Не ти прилича да се излагаш така.“ В такива моменти приятелството не може да бъде заменено с нищо друго. Когато пише, човек сякаш забравя за хората, които ще си купят книгата му с трудно спечелите се пари. Не си помисля, че читателят откъсва от залъка на децата си, за да има тази книга. Това хрумване сега ме оставя без дъх – струва ли моята книга такава жертва?

Tetradkata.com: В интервюта сте споделяли, че всеки един срещнат от вас човек може да се превърне в история за разказ, роман. Има ли истински прототип на някоя от главните героини или пък някой второстепенен персонаж? А може би образите им са събирателни за хората от съвременното поколение?

Здравка Евтимова: Вече разказах за онова момиченце, което се разхождаше само́ пред нашия блок, търсеше майка си и не я намираше. Много ми се искаше да му помогна, да разбера повече за него. Познавам много чисти хора. Дано светлината им е стоплила  страниците на романа. Работила съм на много места, както на повечето хора и на мене не ми е било лесно, никой не е постилал „VIP пътека” пред мен, никой не ме е галил с перце, не ме уреждал където и да било. Благодарна съм на живота за това. Научи ме да се справям и да ценя всеки миг доброта. Срещала съм какви ли не хора и мисълта за някои от тях е попаднала в романа. То е неизбежно. Името Дарина е останало в паметта ми – така се казва една моя състудентка. Тя не е героинята от романа, но истинската Дарина беше и е добра, мила, щедра душа.

Tetradkata.com: Главните героини в „Зелените очи на вятъра” са волеви личности. Те не отстъпват от принципите си и водят битката за своето щастие сами с всички възможни средства. Такива ли са българските жени днес?

Здравка Евтимова: Българските жени заслужават моето възхищение. И тези, които са слаби и често им липсва воля, са заслужили обичта ми, разбирането ми. Те намират в себе си сили да преодолеят липсата на воля, да я заменят със състрадание, с протегната за помощ ръка. Така упорството, силата, които са ги напуснали, отново се връщат в домовете им. Животът продължава с радост, която само те могат да забележат и създадат, те имат смелостта да я разпиляват около себе си, да я подаряват всеки миг на децата си, на мъжете си. Затова тази радост е безценна. Тези жени превръщат слабостта в красота, те лекуват раните, те прокарват трудната пътека на щастието към сърцата ни. Това са жените, които ме карат да вярвам, че пред България има силни, умни и по-щастливи дни. Има и друг тип жени – продажни, жестоки. Често си задавам въпроса защо са такива. Ще бъда ли и аз такава някой ден. Мисля си, че нещо лошо им се е случило, нещо хладно, студено и смазващо. Дори в техните „бляскави“ светски победи има самота. Това ме изпълва със жалост. Самотата е другото лице на жестокостта. Колко обич е изгубена на земята от тези успешни наглед, хладни и пресметливи жени.

Tetradkata.com: Образите на Ана, истинската, биологична майка, и Дарина, „мащехата”, са диаметрално противоположни. Как трябва читателят да възприема двата им полюсни модела на възпитание?

Здравка Евтимова: Изпитвам съчувствие към жени като майката на Ана. Тя нито за миг не престава да обича детето си, но се оказва невъзможно тази обич да даде плод. Убедена съм – всеки човек може да дари истинско детство на едно дете и колкото повече обич дарява, толкова по-необятна, безкрайна, огромна става любовта в сърцето, подарилото топлота на едно дете. Само подарилият може да изгради дом на щастието. Детското лице най-точно очертава красотата на бъдещето и носи най-истинския цвят на надеждата. Обичта и на биологическата майка към детето й, и тази на Дарина са еднакво дълбоки и чисти. Понякога обичта е безсилна да пребори страданието, но е винаги красива и светла.

Tetradkata.com: Какво е посланието, което бихте искали да отправите със „Зелените очи на вятъра”, към вашите читатели?

Здравка Евтимова: Смисълът на човешкия живот е да победи страха, да облекчи страданието, да създаде свободна територия на радостта.

 

*Интервюто подготви екипът на Tetradkata.com

*Отговорен редактор: Лъчезар ЙОРДАНОВ