Разказите от “Писмо до себе си” (“Либра Скорп“) на Ирена Георгиева съчетават всички онези моменти от човешкия живот – както големи и разтърсващи, така и малки и уж незначителни – които се случват също толкова случайно, колкото е и неизбежно да се случат. Това са разкази видяни през окото на страничния наблюдател, което не изпуска никога важен детайл. Писателско око, което вижда и вътрешните терзания на наблюдавания субект, и ги изживява с него, попива всичко, за да може след това да го разкаже. Докато четях, имах усещането, че авторката седи на една пейка в парка и наблюдава всички описани в книгата човешки съдби, чува разкази, става свидетел на сплетни, изповеди, радости и тъги, а после се прибира, сяда и ги изписва, докато са все още топли. Докато трептят на езика, сърцето и пръстите ѝ. Не знам доколко историите са реални, но те звучат по-живо, отколкото хората, с които се разминавам по улиците. Персонажите са изградени блестящо, читателят веднага ги визуализира, чува гласа им и започва да си разговаря с тях. Това е едно от уменията на Ирена Георгиева, което най-силно ценя. Защото тя не седи пред белия лист, за да съчинява – тя сяда тогава, когато не може да премълчи нещо. Тогава, когато разказът е изпълнил цялото ѝ същество и тя трябва да го прехвърли на друг носител. Този, който в крайна сметка ще даде възможност и на други да се докоснат до нейните истории.

Сборникът отваря цяла енциклопедия от животи и човешки съдби. Четейки ги, читателят като че ли сам ги изживява, сам живее десетки животи в един и неусетно помъдрява. Защото чуждият опит е особено ценен. Той е предупреждение, той е поука, която не можеш да получиш иначе, той е светлина в тунела и успокоение също. Заглавието изключително силно кореспондира с всеки отделен разказ. Те са като кратки писма, които всеки един от нас би искал да е написал някога до бъдещото си аз, както е в случая с едноименния разказ, или към детето, което е бил, имайки сегашния поглед и широка перспектива. Това са онези случки, онези поводи за осмисляне, които преобръщат всичко с главата надолу, за да се изправим отново и да тръгнем този път в правилната посока. Защото всяка трудност, всяка негативно събитие от човешкия живот – дребно скарване, болест, развод, смърт – всички те идват, за да ни научат на нещо, да ни покажат, че не сме на правилния път и че трябва да променим нещо в себе си и в начина си на живот, за да постигнем жадуваното благополучие и да бъдем в мир със себе си.

“Писмо до себе си” е изключително силен разказ, само вижте началото: “Мило мое бъдещо аз…”. В него една жена (може би самата авторка пише за себе си) разговаря със своето Аз, което ще бъде с 10 години по-възрастно от сегашното и с 10 години по-мъдро, разбира се. Това писмо е най-милото, най-искреното, най-мотивиращото и благодарствено писмо, което всеки човек може да напише до самия себе си. Аз лично смятам да го направя, защото разказът много ме вдъхнови и ми е интересно с какви очи ще гледам на сегашното си аз, когато го чета.

Но има един друг разказ, който е по-силен и остава любим за мен. Това е “Неродени мисли”. Този разказ представлява един монолог на бебето преди да се роди, докато е все още в утробата. Бебе, което мисли като 7-8 годишно дете и ни разказва всичко, което е изживяло и почувствало през тези 9 месеца, в които ние смятаме, че не се случва нищо, а всичко започва чак след раждането. Това не е така – случва се и то много. И не само това, случващото се може да доведе до трайни последици. Страшно интересно е да се види гледната точна на онова малко същество, което е в утробата на жената. Как то вижда живота на майка си, как страда за онова, което ѝ се случва – за ужасяващото държание на бащата, неговото напускане, как той блъска бременната жена и в утробата всичко се разлюлява. Как майката плаче, останала сама и как събира сила, за да може да даде живот на това дете, което пише историята на майка си, още докато е в нейния корем. Този разказ е покъртителен, както и много други в книгата, и всеки път, когато помисля за него, дори сега, докато пиша, изтръпвам.

“Писмо до себе си” е книга, която всяка жена трябва да притежава. И не само. Това, което е най-ценно в един сборник с разкази за мен е – да съдържа разкази от живота -реални, истинни, човечни. Разказите на Ирена Георгиева са точно такива.

Автор: Ирен ПЕТРОВА

* Снимка: Геогиева, Ир. Писмо до себе си. Изд. Либра Скорп, 2017.

The post “Писмо до себе си” – една книга за осмислянето – Ирен Петрова first appeared on TetraDkaTa.