Алек Попов: Има три типа четива – едните те карат да надзърнеш в бездните на човешката природа, другите ти помагат да осъзнаеш абсурдите на социума, а третите оставят простор за полета на фантазията
![](https://tetradkata.com/wp-content/uploads/2018/06/13198592_10205124790153882_397985254241580465_o.jpg)
Алек Попов е роден в София. Автор е на книгите: “Другата смърт” (1992), “Мръсни сънища” (1994), “Игра на магии” (1995), “Зелевият цикъл” (1997), “Пътят към Сиракуза” (1999), “Мисия Лондон” (2001), “Ниво за напреднали” (2002), “Митология на прехода” (2006; 2011), “Черната кутия” (2007), “Телесни плевели” (2012), “Сестри Палавееви в бурята на историята” (изд. Сиела, 2013) и “Сестри Палавееви по пътя към новия свят” (изд. Сиела, 2017). Носител е на наградата “Павел Вежинов” за къс криминален разказ, “Гравитон” за фантастика и ”Рашко Сугарев” за кратък разказ.
През 2012 г. Алек Попов е избран за член-кореспондент на Българската академия на науките в отдела „Творци на изкуството“. Участва в редакционната колегия на списание Гранта – България и в дейността на Българския ПЕН-център.
***
Tetradkata.com: Какво е за вас литературата?
Алек Попов: Възможност да избягаш в един друг свят. И друг път съм имал случай да кажа, че за мен книгата не е просто някаква интелектуална украса, с която да се фукам. Искам да потъна в света ѝ, да се загубя. Една оригинална история, разказана добре – каквото и да означава това – винаги ме грабва. По принцип това е голяма рядкост. Да изградиш ярки образи със сложна психология, която се разкрива чрез действията им, а не чрез умозрителни разсъждения. Сюжет, интрига – това са почти математически задачи.
Tetradkata.com: Възможно ли е романът ви “Мисия Лондон” да се възприеме като анахронично продължение на “Бай Ганьо” или е нещо съвсем различно?
Алек Попов: Не бих казал, макар че много харесвам Алеко Константинов – той е първият ни истински европейски писател. В някакъв смисъл „Мисия Лондон“ също изследва сблъсъка на културите и културните комплекси на новия български елит, но не това е водещо. Тя всъщност се гаври в не по-малка степен и с комплексите на т.нар. Запад, с предразсъдъците и снобизма на една цивилизация, изградила благосъстоянието си върху колониализма. Сатирата в „Мисия Лондон“ е много по-радикална, анархистична по дух, а тематичният ѝ спектър е отворен към проблемите на съвременността. Един от фокусите ѝ е т.нар. „celebrity culture”, на която стават жертва хората както от Запада, така и от бившите комунистически страни, които с голямо старание копират най-повърхностните черти на западната култура.
Tetradkata.com: Има ли неща в политическия ни живот, които не трябва да бъдат обект на сатирична интерпретация от литературата поради опасност от грешни схващания?
Алек Попов: Какво значи „грешни схващания“ и кой определя дали едно схващане е „правилно“. Това може да бъде много опасно и влиза в конфликт със свещената свобода на изразяването. Лично аз съм против темите „табу“ в изкуството и литературата. Може би защото помня твърде добре времената, когато „грешните схващания“ безжалостно се санкционираха. Интерпретацията на една тема е въпрос на лична отговорност, на талант, на вкус, на гражданска смелост. В този смисъл настояването хората да мислят по определен начин, да мислят правилно, в крайна сметка винаги води до някакъв вид цензура.
Tetradkata.com: Нека се опитаме да направим едно нестандартно представяне на новия ви роман “Сестри Палавееви по пътя към новия свят”. За тази цел ще трябва да определите най-важните му художествени особености с препратки към популярната култура. Започваме със сюжета. Определете го със заглавие на филм.
Алек Попов: Това е оригинално произведение, което много трудно може да бъде вкарано в чужд калъп. В него по странен начин се препитат епосът и поп-културата. Онова, което на първо четене идва наум, може би са сериалът „Ало-ало“, както и филма „Гадните копилета“ на Тарантино, макар че този последният далеч не ми е най-любимия, като изключим няколко наистина култови кадъра. По-близка ми е една комедия от 70-те, „Банани“ на Уди Алън, с абсурдното си чувство за хумор и ирония към патетиката на социалния активизъм. Клиповете на „Монти Пайтън“ – определено. Има един тийнейджърски филм, „Скот Пилгрим“, чиято поп-арт естетика много ми допада. Към това добавяме и първия югославски партизански уестърн „Капитан Леши“…
Tetradkata.com: Назовете имена на известни песни (от всякакъв жанров спектър…), които най-точно (и предимно шеговито!) да опишат сюжетната линия на романа- въведение, завръзка, кулминация, развръзка, епилог.
Алек Попов: Добре, да пробваме. Започваме значи с революционен фолклор: „Варшавянката“, „Бела Чао“, „Ай Кармела“, който се преплита с „Лили Марлен“, упадъчни берлински шлагери от 30-те, Комедиан Хармонистс, после преминаваме към музиката на 50-те с чаровните Андрюс Систерс и други странни мелодии от времето на Студената война като „Уранова треска“ , „Atom Bomb Babe”, “Rocket 69”, “No, no Joe”, теми от саундтрака на филмите за Джеймс Бонд, “Partisan” на Ленард Коен, „Последно Танго“ на Балкан Експрес, саундтрака на „Аризона дрийм“, героични теми от „Властелинът на пръстените“… На финала звучи безсмъртният хит „Istanbul (not Constantinople)“ на Four Lads. Общо взето, така би изглеждал музикалният фон.
Tetradkata.com: „Сестри Палавееви по пътя към новия свят“ е ситуиран в социалистическа България. Когато ние, като народ, не можем да открием решение на някой социално-битов проблем или пък не можем да наредим пасианса на националните ни приоритети, винаги си припомняме с патос онези времена. Коя е най-съществената причина българите да изпитват носталгия към комунизма?
Алек Попов: Причината не е кой знае колко сложна, младостта на много хора е минала под знака на този режим. А когато си млад, животът изглежда по-слънчев и морето ти е до колене. Мисълта, че си бил прецакан, не е от най-приятните. Затова всеки се вкопчва в миговете от младостта си, когато макар и не богат, поне е бил здрав, бил е влюбен, гулял е с другари до зори и не е имал причина да завижда прекалено на съседа си. Това е толкова човешко. Неприятните спомени са изтласкани, за да останат само хубавите моменти. И все пак, ми се струва, че в мига, когато хората се сблъскат реално с остатъците от онова време, доста бързо губят ентусиазма си да се върнат в него… Това е една игра на паметта, която, според както му изнася на човек, дава приоритет ту на хубавите, ту на лошите спомени. Ако почувства свободата си и правото си на избор застрашени, ще се развика, че му връщат комунизма. Ако нещо не му е по джоба, ще въздиша за кифлата по десет стотинки и билетчето по шест.
Tetradkata.com: Ако сестрите Кара и Яра се „озоват” в периода около 89-та година, кои стремежи в борбата им за демокрация бихте включили?
Алек Попов: Да бъдем реалисти. През 89-та Кара и Яра биха били доста възрастни, освен ако по силата на някаква сюжетна врътка не останат вечно млади. Например като страничен ефект от експерименти с LSD или други психотропни вещества през 60-те. През всички тези години вероятно ще са се наситили и нагледали на какво ли не и вероятно ще имат леко цинично отношение към живота. Може би най-умното, което могат да направят, е да си потърсят наследството на баща си.
Tetradkata.com: Как биха се вписали сестрите Палавееви в днешно време? Биха ли станали част от някакво феминистко движение или пък веганско общество (понеже е модерно!)?
Алек Попов: Светът и днес предлага всевъзможни идейни течения, макар че младите хора на пръв поглед са ориентирани повече към брандове и технологически играчки. Но идеите не са загубили притегателната си сила. Като дейни, неспокойни натури сестрите сигурно биха изпробвали доста неща. Но тъй като са и доста схватливи, бързо долавят фалша във всяка идеология и предпочитат да следват сърцата си. Не бих се изненадал да ги видя в редиците на някаква войнстваща фракция ърбан-партизани от сорта на радикални зелени. Вероятно биха се забъркали в нещо много опасно, но вътрешният им компас за добро и зло ще им помогне да се ориентират и да запазят човешкото в себе си, дори с риск да изневерят на „идеята“.
Tetradkata.com: Кои са книгите, които ще останат завинаги ваши фаворити и които бихте препрочели отново и отново?
Алек Попов: За мен има два или три типа четива, към които винаги ще се връщам. Едните те карат да надзърнеш в бездните на човешката природа. Да вникнеш в трагичния парадокс на човешката ситуация. Книги като „Сърцето на мрака“ на Джоузеф Конрад, „Бесове“ и „Братя Карамазови“ на Достоевски, „Чужденецът“ на Камю. Другият тип литература ти помага да осъзнаеш абсурдите на социума, на властта, бюрокрацията, на безнадеждните социални експерименти. Шедьоври на изкуството да се надсмиваш над себе си и несъвършенството на света като „Дванайсетте стола“ и „Златният телец“ на Илф и Петров, „Приключеният на добрия войник Швейк“ на Хашек, „Бай Ганю“ на Алеко Константинов, произведенията на Кафка, които макар и да не са точно комични, таят в себе си титанична гротеска, „Майсторът и Маргарита“ на Булгаков. В много специална и скъпа на сърцето ми категория попадат и четивата, които отварят простор за полета на фантазията като произведенията на Толкин, Рeй Бредбъри, Майкъл Крайтън и други майстори на фантастична и приключенска литература, без които четенето би било доста по-скучно преживяване.
Tetradkata.com: Какво ще пожелаете на читателите ни?
Алек Попов: Да намерят удоволствие в четенето. Да не робуват на моди и медийна популярност, но да се запитат дали книгата, която държат в ръцете си, наистина им доставя удоволствие. Дали героите ги вълнуват, дали историята ги увлича, дали ги пренася в друг интересен и нов свят… Да не остават в хора на клакьорите, а да се научат да различават фалша и претенцията от истинското майсторство; да имат смелостта да отстояват избора си и културата да го аргументират, ако се наложи.