Вересия

Не е в калта на пътя грешката –
тя е във кръвта,
която уж измиваме със хладна, чиста вяра.
Грехът не е внезапна, черна и свирепа
тъмнина,
а червеят, който в сърцевината ни догаря.

Едно „простѝ“ не стига – то е суха,
празна шепа,
подложена пред прага на мълчанието свято.
Човекът е една вина – и гладна, и нелепа,
която сам разнася като въглен сред нивята.

И в този възел на падението и поклона,
където всеки чужд олтара си подпира,
прошката не идва със камбани и икони –
тя е единствено в това… че никой не умира

от думите, които сме спестявали от страх.
И в края на пътеката, под честната си
кожа,
събличаме се голи от излишния си прах,
преди в нозете Му грешките си да положим.

 

Прагът

Осемнайсет беше просто ключ в окото –
лъскав зъб, забиван в устните на утрото.
Въртях го в шепата си като топла пара
и вярвах, че светът е хляб, който ми се полага.
Вървях през коридор от огледални зали,
в които моят образ ме самозапали.
Мислех за безкраен онзи път към небесата,
а старците за прах, зазидан в тишината.

Днес имам десет зими опит в това да не зная.
Началото е вълк, преоблечен в кожата на края.
Двайсет и осем е число със тежест на присъда –
не затворена окръжност, а примка, ако трябва да бъда
честен пред себе си. Светът не е врата, а праг,
който мъкна на гърба си като скитник или маг.
Свободата вече не е полет на птица без посока,
а въздух с гравитация – тежка и дълбока.
Дишаш го със усилие, докато той те приковава
към земята, която единствено вярна остава.

Последствията? Те са сенки, родени от светлината.
Колкото по-ярко светиш, толкова по-дълга е тъмнината.
И отговорността не е камък, нито верига на врата,
тя е гласът на тишината, който те вика по име в нощта.
На осемнайсет бях пожар, който не вярва в пепелта.
На двайсет и осем съм жарава – жива и под снега.
Зная вече, че горенето не е само блясък и шум,
а форма, която се ражда от болката и здравия ум.
И пак избирам. Не защото е лесно или красиво,
а защото в отказа да избереш, всичко става сиво.
Странна е тази свобода – не в хилядите врати,
а в ръката, която държи ключа и… мълчи.
Защото знае, че всеки метал, кован в самота,
еднакво ни дава корона… и ни връща в пръстта.

Тлен

В нощта, когато пламъкът е тих,
сенките приличат на молитва.
И в този късен, неизбежен стих –
събирам ежедневната си битка.

Словата ми – прашни алхимии –
се разтварят в оловото на мрака.
Коват се болки и се раждат светини,
а в ъгъла прекършена съдбата ме чака.

Разпъвам се на своя кръст,
от думи, дето никога не казах.
В гърдите ми – желание за мъст
между човека, който бях… и който мразя.

Утре ще изтлеят всички стъпки
в архива на нощта – беззвучен, сив.
В молитвата, във нейните отстъпки,
разпадът е залогът, че си жив.

Едно наум

При сблъсъка
на две тела –
умът е просто
пепел от барут.
В геометрията
на тази тишина
отрицанията раждат
нов маршрут.

За огъня ни –
няма теорема.
Даже и великият математик
не ще реши
душевната дилема,
в която се задраскваме
със хикс.

Просякът

Нощта е морфология на глада.
Ръцете берат плодове,
а дървото го няма.
Световете от звуци са вече разпаднати –
на срички, на пепеляви букви и рани.

Улиците изхвърлят
излишното мълчание на тълпите –
чужди угризки от изстинали думи.
Те не запълват пространството,
което еднo присъствие някога е обитавало.

Сега там се е настанила
пресищаща празнота.
Тъмна светлина, зазидала входовете.
Тя е по-плътна
от всяко възможно изречение,
по-жива
от всеки опит за нов диалог.

Просякът е спрял да проси.
Защото в края на всяко разчленяване,
между паважа и заглъхналите стъпки,
нечие мълчание е най-ситото хранене.

 

Втора кръв

Огледалото е двулик тиранин.
Денят изисква симетрия кротка –
чертае вежди, скрива рани,
сглобява ме в „цял човек“ (за кратко).

Но нощем… нощем мракът ме пие.
Формата се разпада на сажди,
скелетът търси къде да се скрие
като кост, от която и Господ се плаши.
На сутринта съм просто отломка –
сол, разпиляна по ледена кожа.
Окото ми – хладен куршум във бетона,
устата – засъхнал белег от ножа.

В ъгъла зъзне труп на дете –
преждевременно нямо и мъртво,
Един спомен, задраскан с двете ръце,
който нито възкръсва, нито си тръгва.

Навеждам се бавно. Парчетата хапят.
Кръвта ми изгрява. Залезът се раздира.
Познатият дъжд се излива на пода,
и ето лицата ми – вече се сливат.
Огледалото лъже – то е просто стена.
Няма нищо за лепене. Всичко е минало.
Само под превръзката на тази тишина
кръвта ми най-сетне е станала истинска.

Чужд живот

не съм била там

казвам го
а гласът ми не ми вярва

не съм била там

но ръцете ми
помнят
дръжка
врата
студ

като че ли
съм влизала
стотици пъти

в чуждото

което се държи
като мое

някой е минал преди мен
през мен

някой е казал ,,остави”
с моята уста

някой е гледал
с моите очи
и е виждал край

преди да има начало

и аз сега
повтарям

повтарям
повтарям

като счупен спомен

който идва
без да е тръгвал

защото няма къде да се върна
няма къде да сложа
тази вина

освен тук

(в мен)

където нещо
което никога не е било
продължава
до смърт

да се случва

Безкръвно

Не е занаят за слаби – да поддържаш
острието на езика в тъмното будно.
Да претеглиш точно колко мълчание
побира ръбът, за да стане трудно.

Минава нож през плътта и през времето,
през невидимите нишки на духа.
В търсене на лек – не покълваше семето,
дълбоко в разреза болки разцъфнаха.

Мълчание шумно. Никой не стене.
Хоризонтът е бял, безмилостен, гладък.
Спи ножът в разтвора на моето зрение,
без нечия точност съм само остатък.

Така се извайва от липса присъствие –
навикът е жестоко изкуство.
Светът се смалява до острието на чаша,
в която се влива поредното утро.

Вече няма посоки. И няма виновни.
Само хладната линия, в която се врязах.
Накрая е просто въпрос на способност –
да оцелееш в собствения си разрез.

 

Автор: Виолета ВЪЛКОВА