ЦВЕТЯ

Казвала Ванга, че отрязаните цветя
са като отрязани детски ръчички.
Изящният букет след три дни прецъфтя,
аз на попарен цвят заприличах.

Да вложиш обич в чуждата смърт –
каква неосъзната жестокост.
Нека в градините да си цъфтят,
а не да се превръщат в стока.

Неизбежен е краят им, знам,
но малко по-дълго да са принцеси
и ароматът им в поднебесния храм
да е тяхната благодарствена песен.

2 юни 2024 г.

 

* * *

На Веселка Маринова

Безплатното добро се среща все по-рядко.
Усмихнато, приветливо лице.
Общуване, макар да е съвсем за кратко,
и услужливи пъргави ръце.

От благодарност твоето сърце запява.
Усещаш се почти благословен.
Дори и левче за кафе да не оставиш,
ще те изпратят топло с „Хубав ден!“.

Платеното добро е ритуал изкусен.
След намек, твърде често откровен,
задълго, даже неподдал се, ти се чувстваш
потиснат, унизен и омърсен.

7 юни 2024 г.

 

СОФИЯ – РАЗЛОГ, 12 ЮНИ 2024 Г.

Зеленото – във всички разновидности.
В далечината – хребет с бял калпак.
Наблизо – каменисти голи ридове
и само тук-там весел храсталак.

Пътувам. Гледам. Все едно и също,
но нервите ми, скъсани почти,
на струни музикални се превръщат
и благослов душата ми шепти.

Спасителна, лекуваща ме гледка.
Почивам си от лудия ни град,
забравила за планове и сметки,
за скорошното връщане назад.

 

КОГАТО ЧЕТА СТИХОВЕТЕ СИ

И макар че сякаш в тях душата ми
е като обрулено дърво –
с клони, изпочупени от вятъра,
с набразден от ударите ствол,
в трудни дни признателност изпитвам и
благославям своята съдба
да придавам видимост на скритото,
да съм воин с лира и тръба.
Участ на поет! Благословение.
Полет на духа. Лек срещу гняв.
Дар да сътвориш в стихотворение
от възторг и от горчилка сплав.

17 август 2024 г.

 

* * *

Нощ е. В моята болнична стая
тишината е обръч незрим.
Нито говор, ни шум на трамваи.
Само аз и луната не спим.

Мисли странни духа ми връхлитат.
Размотавам кълбото им пак.
Като бърза река упорито
търся своя спасителен бряг.

Да възкръсне у мене детето.
Да ценя всяка капка живот.
Да прегръщам добрите дървета –
на земята ни майчица плод.

Те са моята нежна закрила.
Лек от болка и страх са ми те.
На смиреност ме учат, на милост,
на любов. И душата расте.

12 септември 2024 г.

 

* * *

Пътят ми почти е извървян.
Светят в мрака късни минзухари.
Бог ме гали с милостива длан –
отзвучават празнични фанфари.

Бях дете. Превърнах се в жена.
Скоро ще приличам на старица.
Пих отрова. Бродих в светлина –
с участ на Икар, но и на птица.

Рана бях. И прощка бях. И гняв.
Вдъхновен ценител на доброто.
Спомен мил е кроткият ми нрав,
в острие превърнат от живота.

Нагорчава ми. Подвластна съм и аз
на законите на вечната вселена.
Моля се, когато дойде моят час,
да си тръгна мъдра и смирена.

23 ноември 2024 г.

 

ЗАД ЗАВОЯ

Да можех като Пенелопа да разплитам
понякога килима на живота си,
но не за да дочакам Одисей,
а да забравя, че се е завърнал.
Да си припомня аромата на тревата
и нейната прохладна ласка.
Да бродя боса по ливадите
и да танцувам с пеперудите.
Под съпровода на щурците
да се прегръщам с щуравия вятър.
Кога загубих пътя към мечтите
и арфата на думите замлъкна?
Днес тежката семейна колесница
е експонат в музея на забравата.
Тъка килима на живота си.
Втъкавам сълзи и възторзи.
Понякога и славеева песен.
Какви несъвместими шарки!
Намръщено небе. Дъга изящна.
Море от изумруди. Мрачни бездни.
Залитам. Падам. Връщам се към себе си.
Обръщам гръб на изживяното
и бързам да надникна зад завоя,
където ме очаква неизвестното,
за да опитам неговия вкус.

23 декември 2024 г.

 

* * *

На екипа на предаването
на Радио 1
„Класическите хитове“

Едно старо забравено радио
ненадейно се върна в живота ми.
Заваляха от него мелодии
като полъх на бриз, като ласка –
нежен поздрав от моята младост.
Излекуваха те всяка болка
и лицето ми тъжно, умислено
засия като пролетен изгрев.
Едно старо забравено радио…
Дълго, дълго мълча телевизорът.
Колко дни новините отровни
радостта от живота пропъждаха.
Тази вечер е празник. Посрещам
като стари приятели песните.
Разговарям си мълком с певците
и се къпя в морето от спомени.
Ще заспя в полунощ. Ще сънувам
нещо много красиво навярно
и ще скъта задълго сърцето ми
благодарствени искрени думи.

1 февруари 2025 г.

 

Автор: Иванка ПАВЛОВА

Снимка: личен архив