Душите ни страдат, боли ги, кървят – Венелин Терзиев

Публикувано от Екип Tetradkata.com на

Разкъртени зидове. Липсващо е всичко – дори училището разколачено ни гледа в своето последно безумие. Тук животът бавно си тръгва и едва ли скоро ще се върне отново.

Студенината на зимния ден прави гледката потръпваща от полъха на близката река. Свечерява се. Леко се промъква и наслоява мъглявината, която е част от постоянното присъствие през студените дни в този край. Силуетите на изоставените от живот домове се нижат от двете страни на улицата и дори не се опитват да ни покажат малкото останали свидетелства за отминалото време.

Дърветата неестествено са прорязали вече прегърбените сгради и се опитват да вземат последното им дихание. Листата все още висят безжизнено по клоните и потрепват овлажнени от спусналата се мъгла. Някой е позапълнил дупките на преминаващия път, но това едва ли е от някакво значение за това безлюдие, стоварило се навсякъде.

Иска ни се да напуснем много бързо това покъртително сметище на човешки души. Няма ги разказаните истории, няма светлинките, няма кучешки лай, дори предсмъртната агония вече си е отишла. Не сме се опитали даже да зазидаме в безкрая умъртвените си души. Искаше ми се да е някаква измислена реалност, но това бе съвсем реалното ни скорошно пътуване от старопрестолния Видин по пътищата край Голямата река.

Душата ми е пуста: буря кратка
помете всичко там. Напразно вече
следа бих дирил от мечтата сладка
по тебе, образ потъмнял! Далече,
цял век далече са от мен
миражите на вчерашния ден.

„Душата ми е пуста…“, Пейо Яворов

Вчерашният ден…

Вече се бяхме разходили из града. Картините бяха ожесточили моите сетива. Дори в централните му малки улички първите и последните етажи на сградите вече бяха останали без стопани, цели редове от несветещи етажи настояващо показваха, че има постоянно липсващи обитатели. Вечерята в изискан ресторант ни срещна с млад човек, който носеше добра храна и усмихнат обясняваше без особено колебание, че се мести в Пловдив. Нямаше нужда да го разпитваме защо и как – всичко тук показваше, че душите плачат. Но и че все пак са все още тук и се опитват да живеят своя истински живот.

Нямам и най-малка представа как може да си ги вземем и да ги оставим за съхранение в някое чекмедже, та после да ги помолим отново да се върнат при нас. Въобще тази алюзия е екзотично неприемлива дори за най-екстравагантните ни отклонения.

Измъченото ни възприятие от току-що отминалата среща с безмилостно изкъртените зидове и пустеещи дворове бе толкова неприемливо реално, че не искахме да повярваме, че случващото се съществува. Душите ни страдат, боли ги, кървят. Но тук те бяха изчезнали под пепелта на вече загубилото очертанията си отдавна угаснало огнище. Домовете се бяха превърнали в непотребност, която само отчита няколкото километра от трасето на този път. И никакви диалектични прозрения не могат да смогнат да ни убедят, че така безстопанствено сме захвърлили възможността да помогнем за оцеляването на душите си.

Тук едва ли някога човешкият живот ще дойде обратно в своята организирана реалност, а по-скоро силата на природните кръговрати ще заличат и последния спомен за отминалите дни.

И някак не е достатъчно приемлив отговорът: „Ами, тука е така! Това е…“

Безброй илюзии загубих.
С безброй надежди се простих.
И любих, ала неналюбих.
Греших, ала ненагреших.
Душата в мен жадува нещо.
Какво – сама не знае май.
И като пламъче на свещ тя
се лута между ад и рай.
От радост – зла, от зло – щастлива,
на светло – сляпа, зряща – в мрак,
от бяс – добра, от кротост – дива,
с копнеж за полет, с блян за бряг…
С двуполюсната си фаталност
тя ме превръща в кръстопът
между химери и реалност,
зора и мрак, живот и смърт.
„Диалектика“, Надежда Захариев
Душата ми хлопна пред тебе врата.
Не я атакувай напразно.
Каквото загърби, загърбва го тя
безотказно.
Напразно се питаш какво си сгрешил.
Щом тя не те пуска, сгрешил си.
Светът е препълнен с разбити души
без умисъл.
И мойта се счупи. Но я залепих.
В предишния вид я изваях.
Въздъхнал дълбоко, отрони се стих.
Това е.

„Това е“, Надежда Захариева

И отново мъчителното мълчание ме кара да потърся своята душа, за да мога поне да усетя отминалите и заминалите оттук. Студенината на зимата ми преча да разбера защо съществуват тук дърветата и храсталаците, които са завладели всичко. Тишината не дава спокойствие, а поредните смъртоносни предчувствия за случилото се, без плач и хленч как да укроти порутилите се души. Те всички са имали своето детство, своите мечти, измислени истории, спомени, деца, които са отнесли само малко от умиращото очарование.

Единствено Голямата река продължава да тече безчувствено по същия обичаен начин.

Нищо не остана от това очакване – неразгадани образи, несподелени мисли, дори въздишката остана като затаен дъх. Душата си бе отишла завинаги оттук.

Ще те ампутирам от душата си.
Без упойка. Нека ме боли.
Точа разума си скалпел яростно.
Трябва да е остър той, нали?
За да те изреже без остатък
само със един замах суров.
Че остане ли от теб и атом,
ще ме заразява със любов.

„Ще те ампутирам от душата си“, Надежда Захариева

Автор: Венелин ТЕРЗИЕВ

Снимка: язовир с. Мартиново, община Чипровци

TetraDkaTa