Нямам възходи, имам падения.
Хиляди пъти не ща извинения.
Извинения нямам.

Слънцето е позабравило, че е прекосило линията на есента и трябва да понамали силата на своята топли длани. Привеждаме се да се промушим през изсъхналите избуяли треви на двора, като главите ни са приведени надолу, за да не се спречкат неволно с напористите лъчи, които безпрепятствено ни сполетяват. Невисокото дърво се е озовало в краката ни и се перчи дори с остатъците от малобройност на листата си, но пък затова добре узрелите ябълки си стоят неоткъснати с обагрените нюанси на червеното. Душите ни чуват стъпките, които шумолят с поскърцването на овехтелите листа и треви и с подрънкването на някои преплетени жици в близкия дувар. Ябълките са останалия единствения живот в този селски двор, а постройката, която е била дом на живите, е с изпочупени стъкла, през които се провират избелелите бели пердета на стопанката. Дори птиците днес са отишли някъде, където действието е по-жизнено неотстъпчиво, но нищо не отменя усещането от неочаквано придошлата реалност. Лутането в тази градина не ни оставя в своята неоцеляла безгрижност, а ни кара да се обръщаме насам-натам в търсене на нещо. Опитваме се да се измъкнем оттук, но една напориста тел ни е уловила в собствената си прегръдка и копае бримка в чорапа на десния ни крак, дори се опитва да остави следа върху вече оголилата се кожа.

Нищо тук не се опитва да напомни за живите, а е открило път към безпокойството. Дори напуснали телените заграждения със своята остатъчност, наоколо са останали оголени само повърхностите, където камънакът не се е покрил с растителност. Пътеката е като недокосната във времето. Наклонената повърхност ни кара да забързваме крачките, като че ли се опитваме да се освободим от тази безмълвна тревожност.

Детенца, занимавате ме с бурни страсти,
мнем – душата ми „аман“ е от контрасти,
Да укротя стар тигър оздравѝ ме.
На мира – черен вихър – оставѝ ме!
За здраве – с таз свещица,
(наздраве – може и с водица).

Из „Рошави мисли в дифтера“, Йорданка Шиякова

Пътуването вече не е толкова притеснително и съвсем притиснато побрани в тясното пространство на купето на автомобила се промушва музика на някаква радиостанция. Никой от пътуващите не подхваща разговор, а е втренчил поглед в бързо преминаващите пасторално наситени гледки. Мислите започват да се преплитат в суматоха и да се блъскат в затворените стъкла на автомобила, които ни поставят в далеч по-комфортната охладена среда.

Полудявам ли? Ставам безверна.
Даже напротив – докрай – суеверна.
Не вярвам в апостоли, в постулати
и имам две мнения за сума трактати.
Ма-а-й виждам двойно от тези дилеми…
Хм, двоумя се – безброй апотеми.
И вместо да хвана проблема
хвана ме хрема.
КихУц!

Из „Рошави мисли в дифтера“, Йорданка Шиякова

Почти двучасовото лутане по неособено подредената пътна настилка ни оставя на метри от нагорещилите се плочки на централния площад, които днес си представят, че са в лятната омая на юлския месец. Механично потропваме с потъналите с прахоляк обуща и без да оценим тяхното незадоволително състояние се отправяме напред във вече споделената гълчава на крайчетата на днешния ден.

Все „разбори-и“ навсякъде тука.
(Оф, отивам да хвърля боклука).
Да се изкъпя.
На крака да си стъпя.
Пак – евфемизъм (леко и ме-e-ко).
Гони ме егоизъм (истината – далеко).
Прелива.
(Вината ми не почива).
Шматка –
Уцелих десятката.
(Не искам да търкам, да чистя
Авгиевите обори).

Из „Рошави мисли в дифтера“, Йорданка Шиякова

Ранното здрачаване с неохотност ни привежда в по-различна реалност и отпраща всичко случило се в безпорядъка на дневното оцеляло битие. Но случайно намерена картичка с дребен шрифт на думички отново ни връща към смислен размисъл за отпратения ден. Цветните листчета са подредени от нежна ръка в обичайно примамлив синхрон на бъдещи добри желания. Позабравените послания са открити, а сега се търси тяхното сбъдване. Намерени са в една случайна невъзможност на безобидно търпение. Носят приятна усмивка на лицата ни и добри спомени на близко време, което си е отишло някъде необезпокоявано или може би дори се е скрило, а днес е отново тук. Може би търси сметка за изпълнените пожелания или открива нов път.

Опитваме се да открием някакъв мотив в странно пристигналото остаряло послание и търсим отбелязаното време, за да го отредим в дните му на предсказание.

Умрях-оцелях.
Тебе, слънце, ядях.
(Свирепа мисъл – дали не е грях) ?
Не, бе, нали оцелях – (D 3 (или – 3D – ха-а-х!) си събрах).
(Засега-а-а-а). Умиращ лебед прегърнах.
Той – верен, при него се върнах.
(Йордано, кротнѝ, пораснѝ)!

Из „Рошави мисли в дифтера“, Йорданка Шиякова

Оставяме се нехайно на постъпилите непоканени мисли да вървят в суматохата на същността ни. Ще ги потърсим и анализираме в ден предвиден за това, а сега – нека да останат така приятно в нас.

Нямам възходи, имам падения.
Хиляди пъти не ща извинения.
Извинения нямам.
Аз знаех, знаех защо е тъй бяла
косата ти, мамо – звезда отлетяла.
И, татко, момичето твое тъй много порасна…
Но, някак си, споменът с него се срастна.

 

Йорданка Любенова Шиякова е родена на 22 септември 1967 г. в Габрово. „Много спестявах от почерпки, нали е исторически празник“ – казва тя за личния си празник. Израснала в семейството на уважавани учители, придошли с покъщнина и камион от Западна България директно в центъра на планинския град. Първите 7 учебни години е зализан отличник и самата тя се определя в това си начинание така: „нямаше как да ги излагам – отговорност – вина – отговорност, но – никой не смееше да ми каже „зубър“, защото щеше да изяде боя. Всички учители искаха да съм в техен кръжок, нямах време за игра между всичко, плюс – цигулката и рисуването. „Данче, яж, ще се счупиш.“ – цитат, бях си злояда“.

После Данчето е ученичка в ССХУ за ПИ (сега – Национална гимназия за приложни изкуства „Тревненска школа“) със специалност: вътрешна архитектура. После следва Великотърновския университет „Св.св. Кирил и Методий“, скулптура при проф. Константин Денев,  където през 1991 г. бляскаво успешно се дипломира. Следват години когато е учител в Националната Априловска гимназия „Васил Априлов“ в Габрово и 20 години в най-веселата къща – Дома на хумора и сатирата. Сега раздава билети за пътуване в „Кинополис“ и мечтае за нови пътища и пътеки.

 

Автор: Венелин ТЕРЗИЕВ