Предпочитам трудното. Навярно
предизвиквам себе си така.
Аз от тръните венец си правя
май със собствената си ръка.
Все по-мъдро болката приемам.
Мога миговете да ценя,
че изтича земното ми време.
Удължавам с нощите деня.
И отстъпва моят страх страхливо,
стреснат от младежкия ми смях.
Насърчава ме да съм щастлива
мисълта, че смислено живях.
Автор: Иванка ПАВЛОВА
Снимка: личен архив
Тя не беше любов, пожелала да има отплата. Беше вричане в камък. Във изгрев. В течаща вода. Беше хляб, който расне в утробния мрак на земята, за да бъде пожънат и стрит до почти белота. Прочетете повече…
Днес и всеки следващ ден тръгваме да търсим нещо в един безкрай, който упорито си мислим, че познаваме и управляваме. Липсва овладяната мъдрост на спомените, а напират преизпълнените желания на надеждите. Промушват се многобройните притеснителни усмивки, Прочетете повече…
С мислите порочни все се боря и силно ме подтикват те към грях. Тогава появи се тя, красива, цветна, но не беше моя – ах, как поисках да ми промени света… И с времето събличах Прочетете повече…