Бутилката червено вино е изискана, а датата на производството ѝ граничи с възрастта ни. Етикетът на винопроизводителя е трайно зацапан и само масивната дървена кутия указва мястото на лозовите масиви и избата. Порочно разреждаме отлежалото съдържание с обикновена лимонада, с която се сдобихме набързо от близкото квартално магазинче. Топлият ден бе умърлушил мислите, които бяхме натъкмили да напишем, и сега те мудно се влачеха и се търкаляха уплашени в прашните пространства на главите ни. Прочетените думи отлежаваха с предизвикани остри дразнения подобно на неприятното усещане от вътрешния етикет на новата ни риза и отчетливо отразяваха изкуствената полимерна устойчивост на съдържанието му. Страхуваме се от безпорядъка на събраните мисли и тяхното безвъзвратно публично споделяне. Някак недостатъчно красиви са те и несмислено наредени. С отривисти, почти машинални движения на подготвящ се за поредната битка боец, отривисто потриваме овлажнените си ръце, поизпотени от овладялата ни лятна горещина, сякаш това ни движение помагаше да придобием известна смелост.

Това ни кратко упражнение не успява да подпомогне процеса на насърчаване на действията ни, но поне успява да ни освободи от създалите се напрежения в китките на ръцете. Продължаваме да търсим душевно упование в напиращия ни сарказъм и в опит пак да продължим в търсене на нещото. Произволните ни душевни терзания се бяха утешили от поредната глътка охладена червена течност, която се съпротивляваше с газираните мехурчета на добавената лимонада. Плискането в неправилно поставената чаша, която сякаш беше захапала обитаваната обичайно от компютърната мишка подложка се уталожи под насочения към нея строг поглед.

 

Към обед

често правя грешката

да се съсредоточавам върху отражения.

Влизам в огледалото и наблюдавам

как отсреща

чужд човек си прави равносметка,

а след това

разказва анекдоти сам на себе си.

И не знам защо

това ми напомня

за шестте точки върху известните плочки от старото домино

и за общуването, което често не води до нищо.

 

*

Следобед

понякога се случва да съм оплетена изцяло в паяжини…

Тогава се заравям в стари вестници,

чета некролози

и ясно разбирам, че смъртта е страшно суетна.

Тя

винаги иска да си мислим за нея.

По-късно

непременно се превръщам в истинска жена с минало.

Говоря по телефона с приятели,

не давам съвети,

защото знам,

че трябва да съм част, за да предложа решение.

Също знам, че не искам…

„…И даже няма значение“, Антоанета Добрева

 

Някой бавно и ритмично се движеше из широкото пространство на дългия коридор, а отраженията, които се появяваха, се носеха плавно по матираната стъклена преграда. Те описваха блед спомен на остри черти и отчетлив силует на масивна рамка на очила, които висяха на пригладените коси. Стъпките се чуваха като отброяване на метроном. Всичко това ни пренесе в часовете по музика, съпроводени от това механично видение, и усилено ни показваха неуспеха да влезем в правилния музикален ритъм. Несполучливостта на тези начални опити се доказа утвърдително с последващата невъзможност да отправяме такива послания, дори и в празното купе на плътно затворения автомобил.

 

Вечер пиша писма с тебешир.

Писмата са дълги колкото пътища, а аз ги изтривам.

Затова после се лутам

в противоречивото единство на множество различни гласове,

които пеят безкрайния познат канон.

Ето този:

 

Сутрин рано, сутрин рано, в неделя, в неделя, камбаните бият, камбаните бият, бим…

Сутрин рано, сутрин рано, в неделя, в неделя, камбаните…

Сутрин рано, сутрин рано, в неделя, в…

Сутрин рано…

 

Най-накрая,

в неделя,

когато забият камбаните, ето така: бим-бам-бум, бим-бам-бум…,

всички въпроси и отговори се помиряват,

а аз мисля за утре.

Може би затова всяка нощ ми звучи като събота.

„А утре“, Антоанета Добрева

 

Денят се приготвяше да напусне своята същност и да ни предостави удобна възможност да останем непокварено самотни. Припомнящи си своите отражения, разказвайки си анекдоти или заровени в стари вестници с единствен сигурен завършек на суетно бъдещо сигурно събитие. И без никаква алегорична невъздържаност се поставяме във времето на принудено помирение, което ни създава очакваното душевно възприятие на успокоение и на безброй получени отговори на всички безразсъдно зададени и незададени въпроси. Не е мъчително това ни проснато мълчание, нито безнадеждно, а е безгрижие в един друг измислен свят.

 

Стъклено време.

Спокойно,

със закърняла нужда от мечта за късна среща и на подходящо място…

Разчувствано

от котешко мъркане в легло без ръбове, заоблени от многото слоеве нежност…

Сигурно в прескочени граници,

прозрачно, трогателно лъскаво, безсмислено стъклено време…

 

Аплодисменти!…

„Стъклено време“, Антоанета Добрева

 

Времето и пространството, оформящи реалността, са илюзия. Макар и много постоянна. Претърсваме за пореден път посъбраните мечти, понякога останали само в спомени, караме ги да се разсъблекат отново и да ни се представят със своята голота.

Днес това не е празнично послание, нито приветствие за някой предстоящ празник, а прощаване с отминалите мечти и озаптяване на закърнялата нужда от нови. Все пак мечтите си идват – канени или не, добри или не толкова, с граници или без, в едно трогателно безсмислено стъклено време.

Оставаме в очакване отново да прочетем „Навреме“, макар и след 17 отминали години; да преодолеем смисленото безсмисление, както и това, че „… и даже няма значение“; да забравим за малко за нашия „стрес“ и да помислим за едно „просто бъдеще“.

 

Автор: Венелин ТЕРЗИЕВ

Снимка: Минчо Тодоров