Смелостта да говориш със себе си – Венелин Терзиев
На Илияна Кръстева
Нямам време.
Никой няма време.
С нокти и със зъби
ще се браня от величия.
С кръв ще плащам
всеки сантиметър
от космическия път към истината.
„Декларация“ Константин Павлов
Вероятно много от нас търсят и намират повече известност в своята същност, отколкото тя реално ни е присъща. Способността да оценяваме себе си е може би далеч по-съществена, отколкото способността да оценяваме другите. Притежанието на подобна адекватно реалистична способност е от онези важни неща, които трябва да се опитаме да моделираме и съвсем сериозно да приканваме към често споделяне. Трудният разговор със себе си е бягство от онова отчайващо величие, което се опитваме да си приписваме, и дори да умножаваме многозначително. Способността да разкриваме пред себе си неразкрити тайни е онази важна способност да се опознаваме. Вероятно трудно ще приемаме оголената ни действителност без своите дрехи на свръхпретенциозност и самовлюбеност. Колкото по-бързо и по-скоро съумеем да се опишем в своя действителен реализъм, толкова по-бързо ще дойдат отговорите на десетките незададени въпроси или ще премахнат безчестивия ни образ окъпан в измислена реалност. Дали сме придирчиви към сънните си блянове, или пък самоотвержени към защита на това, което смятаме за особено важно за нас самите, е прозаично нещо. От време на време човъркаме в душевната си същност като монтьор в повреден автомобил. Прибираме, прехвърляме и слагаме в полиците на времето своите терзания, мисли и дори бъдни въжделения.
„В скромността – моралната сила и чистота на хората, в самохвалството – неговата незначителност и липса на интелигентност.“ – думи на руския писател и журналист Константин Паустовски.
Според речника на българския език стандартите на скромността са аспекти на културата на дадена страна или хора в дадено време и е мярка, според която индивидът в обществото е оценяван. Скромността често се разглежда като смирение, срамежливост или простота. Основните принцип на скромността включват: избягването на привличане на внимание към себе си чрез контрол над действията или държанието; омаловажаване на нечии постижения; избягване на неискрено самоунижение чрез измислена или симулирана скромност, което е форма на самохвалство.
Времето така несъзнателно бързо се движи в нашата измислена реалност, че усещанията са ни притъпено нереални. Историята се оказва безсърдечен съдник на нашите преминали тревоги, препятствия по пътищата, на обруганите ни амбиции и на още куп случили се неща. Дали усещаме нашата нищожна значимост във Вселената, в която сме родени, и ни е отредено да преминем за кратко по този път е невъзможно да бъде определено еднозначно.
Американската писателка Сюзън Вриланд казва: „В тази вселена, където сега знаех, че не сме центърът, където бях незначителен и незабележим като зърно сол, видяно от кула, Бог все пак ми позволи да поема следващия си дъх“.
Дали успяваме да намерим дори сили, за да разберем очарованието на това ни земно пребиваване и да можем да имаме, макар и трудната и малка възможност да осъзнаем, че доброто е онова, което носи силата на нашата значимост.
„Величието на човек е велико с това, че осъзнава своята печална незначителност.“ – пише Блез Паскал и е добре в някаква сравнителна своевременна периодичност да си го припомняме, защото ако него направим ние, самият живот ще поднесе това припомняне по неособено добър за усещане начин.
Дали не е дошло и това време, когато да се опитаме да пропуснем поне за малко собственото си величие и да осъзнаем, че реалността е само илюзия, макар и много постоянна.
Автор: Венелин ТЕРЗИЕВ
* Снимка: личен архив
