Блуждаещ ум – Венелин Терзиев

Публикувано от Екип Tetradkata.com на

Спокойствието е излишно щастие и не го търсете.

 

Тази сутрин църковният двор е препълнен със смълчани хора, които притихнали пристъпват към входа на храма. Тревата е добре окосена, а побелелите от цвят дървета придават някаква чистота на мястото на днешната ни среща. Слънцето от време на време прокарва своите пръсти през облачната наситеност на утринта. Едри дъждовни капки оставят своите белези върху дрехите ни, но днес не е денят, в който ще ги забелязваме.

Объркани са днешните ни мисли, а думите са се прикрили някъде дълбоко в нас. Срещата ни днес е в мълчанието на възкръсналите ни предци, които ще трябва да приемем за малко при нас. Опитваме се да разчетем блуждаещите погледи на наредената в своята неправилност върволица от хора. Безизразност е настанена на почти всички по лицата им.  Липсва обичайната изопнатост на делничното поведение, а жестикулиращите ръце са прибрани смирено към телата. Стъпките на събралото се множество са като в забавен марш и дори прошепванията се сливат със звука от съприкосновението на обувките с каменния под.

Макар никой да не те чува,

точната дума трябва да бъде изречена

(в самия център на веселбата).

Твоето слово

(наздраве!)

ще счупи бутилката

(и яйцата!) “ох!”

на Централния Пустословец.

Ще бъдеш чут!

И ще ти бъде отмъстено.

Това е смисълът

(пълно безсмислие…)

на хвърлената точно дума.

 „Пиршенството на пустословието“, Константин Павлов

Днес бяхме тръгнали да измолим още една глътка въздух от този, който се разпореждаше с времето и пространството. Потънахме в очакването на някаква предстояща среща, в която да получим своето близко опрощение, но се загубихме в хаоса на сполетелите ни мисли. Странното усещане за безсилието ни да променим настъпилото очакване ни накара да бъдем неспокойни и някак припрени в това си блудно състояние. Конкретни терзания не бяха ни споходили, а просто непринудено дошло безспокойство. Времето бе пропуснало да ни предупреди, че то е пълновластният съдник на случващото се и ние бяхме попаднали в продължителната си заблуденост, че нещата се случват благодарение на собствената ни воля. Днешното объркване беше подхранило съмненията ни и им бе дало силни усещания в нашата същност. Обяснението за настъпилото състояние на небрежна тревожност бе така неочаквано, а попадналите капки от дъждовните пориви върху клепачите на очите ни само бяха засилили тази ни чувственост.

Празнотата се усещаше навсякъде, като че ли бяхме изгубили нещо важно и толкова ценно, а не успявахме да намерим път към откриването му. Очакваното пречистване така и не се случи и тръгнахме неполучили опрощението на нещото. Толкова старателно бяхме се приготвили за днешната среща, а тя се отложи някъде в неочакваното съществуване.

Тази година лежах в дупката

дузина дни повече от нормалното.

/Лични разправи с Началника.

Началникът на дупката –

назован още: Мой Бог./

От болката ми поникна коренче;

с обратна брада – към небенцето.

От коренчето поникна листенце.

Листенце като устенце.

“Камо грядеши, Господи?”

/Къде отиваш, подлецо!/,

проплака гневно листенцето,

докато аз драпах нагоре…

„Листенце като устенце“, Константин Павлов

 

Храмът не бе този, който да ни даде успокоение, пък и за какво би ни било нужно всичко това. Инертността в поведението ни щеше да препъне и най-благите ни мисли, а най-сърдечните щеше да остави непокътнати. Какво ли още щеше да ни поднесе тази наша инертност? Дали обладани в нейната прегръдка като чувствените пролетни напеви на сладкодумните птици, или щеше да ни покаже друга възможност за измеримост на състоянието ни? Все носталгичност, която така и не се сбъдваше във времето. Живеейки в очакването на случването на нещата се бяхме заплели като в паяжината, която провиснала неволно се протягаше от ожулената стена на близката сграда. Измъкването от всичко това вероятно ще ни коства безкрайност в усилията и устойчива продължителност в упорството ни.

Лентата прелиташе край мен

и едва не ме докосваше.

Рудните отломъци подскачаха

върху безконечния конвейр,

горди, че съдържат

много цинк,

олово много

и невероятно малко

златни примеси.

Смешни бяха рудните отломъци –

сигурно си я представяха

фабриката за обогатяване

нещо като козметически салон.

…Трябва да призная, че се плашех.

Двоумях се, колебаех се,

но реших

и скочих върху лентата.

Рудните отломъци са мои братчета!

Ние имаме един състав!

Аз съдържам също много цинк,

олово много

и невероятно малко

златни примеси.

Майсторе, до скоро виждане!

…Чукове ни биха,

сяха ни сеялки,

химикали ни размекваха душичките.

Страшно беше

и болеше.

Но сега сме чисти –

цинкови!

оловни!

Няма разни златни примеси у нас.

„Флотация“, Константин Павлов

Търсихме дори неизказани оправдания за всичко, което се случваше. Намирахме се в невъзможност да покажем нашата невинност и отново тръгнахме да опитваме и опитваме да се пригодим някак угодно към това, което се беше установило при нас.

Както си бяхме –

с прашни лица,

прашни дрехи

и прашни ръце, –

ние влязохме на събрание.

Ораторът влезе след нас.

Отначало ни беше криво

от умората и от грижите;

но увлечени от речта му,

всичко друго забравихме.

До един се разнежихме,

като чухме, че ние сме:

най-добрите,

най-честните,

най-щастливите,

най-героичните.

И както си бяхме –

с прашни лица,

прашни дрехи

и прашни ръце, –

без да си плюнем на дланите,

изведнъж изръкопляскахме.

Лошо стана:

прахът от ръцете ни,

от лицата ни

и от дрехите

полетя към трибуната.

Мина миг на мълчание…

И тогава ораторът,

като бършеше с кърпа лицето си,

се усмихна

и каза приятелски:

– Мийте си ръцете преди ръкопляскане!

„Инцидент“, Константин Павлов

Разпиляхме времето и се изгубихме в пространството. Това десетилетно лудешко забавление, с което прекалихме, ни отпрати като неравномернозавихрило се махало в различни обятия. Дали бяхме прелъстени, или изоставени, дали сити, или гладни – все се лашкахме като в претъпкан трамвай и пропускахме да слезем на нашата спирка. Дали не дойде времето да пооправим ръждясалите релси и да определим посоката на нашите флотационни мисли. Сензорната депривация ни бе лишила за дълго от нашата чувствителност, но днес болката от тази тревожност ни създаде условна възможност да си я върнем. Необузданите ни желания за бърза и променяща се действителност ни бяха заблудили и съвсем неиронично си бяхме създали такава измислена реалност. Оказа се твърде постоянно, дори според Айнщайн.

Пантеонът не е проветряван скоро.

В чупките и по ъглите

паяжини са изопнати.

Паяжините приличат на задгробни арфи.

С хиляди небесни струни.

Паяците нервно дърпат нишките –

искат да изсвирят нещо крайно траурно

и безкрайно бодро същевременно.

Нишките се късат.

 „Прелюд към паяците“, Константин Павлов

Явно се изгубихме във вярата си. Спокойствието е излишно щастие и няма необходимост да го търсим. Безгрижността на съществуването ни отдавна бе преминала и останала в прохождащите ни години. Днес трябва да намерим своето място в бягащото време и блуждаещото пространство.

 

Автор: проф. д.н. Венелин Терзиев

[efb_likebox fanpage_url=”tetradkata.team” box_width=”350″ box_height=”” locale=”en_US” responsive=”0″ show_faces=”1″ show_stream=”0″ hide_cover=”0″ small_header=”0″ hide_cta=”0″ animate_effect=”fadeIn”

TetraDkaTa