Тръгнахме да вървим по път сърдечен,
който трябваше да се окаже лесен и песен,
а се оказа съвсем безсърдечен
и така бързо обречен.

Бръчките върху лицето не издават мъдрост, а пропуснати неща…

Днес съществуваме в една украсена реалност от безподобни мисли и чувства; реалност, която ни кара да усещаме собственото си въображение така примамливо и любопитно. Неистовото ни желание да покажем нашата извънредна способност настоятелно и последователно ни насърчава да упражняваме всичките си умения в някакъв невъобразим кръговрат на нищото. Високата ни потентност ни е превърнала в измислена подробност към несъществуващите ни химери, а оплодяването им е било толкова безрезултатно, както и последното действие на „Турандот“ от Джакомо Пучини, когато в императорския дворец е забранено да се спи, докато не бъде разкрито името на неизвестния принц.

И ние, порядъчно опиянени от очакването да бъде открит еликсира на бъдещото ни съществуване, някак пропускаме свръхамбициозната си незначителност в това наше начинание.

Отрезняването е безсърдечно дълго, дори протяжно мъчително. Оглупели от безразборното и безконечно преосмисляне на бъдещото си очакване, сме попаднали в неизмерната реалност на пропадането. То вече се е случило, а ние дори не сме разбрали. Нали си живеем в нашата измислена реалност, която се е оказала толкова постоянна, че сме я приели за съвсем наша и истинска.

Обещахме си да си построим кули, но разрушихме основите, върху които да поставим бетона и арматурното желязо. И тази твърде желана идилична кула пропадна още при кофража. Килната оказа се в своя прохождащ път и не след дълго започна да изоставя своите керемиди, а стените ѝ се разтресоха, сякаш сме на арената и всеки миг ще започне знаменитата сцена на посрещането на тореадорите и вълнението от предстоящите борби с бикове, претворени от Жорж Бизе в операта „Кармен“.

Притихналата тълпа търси своя победител и го открива всеки път, като му възлага тежката участ на любовта си и на очакванията за идилична развръзка.

Опустелият площад става неочакван свидетел на поредната кървава развръзка на случващото се.

Демокрацията, която е привнесено придошла, се оказа порутен кула, а сега трябва друга да построим.

Демокрация?

Мъртва жаба –

оживена с галваничен ток.

Даже кряка!

(Тя не кряка –

кряка електротехникът.)

1991 г., Константин Павлов

 

Такова беше времето –

убивахме…

Кой прави времето?

Убийците…

Ура!

Да живее времето!

Ура!

Да живеят убийците!

1980 г., Константин Павлов

Улицата е мокра и локвите са почти навсякъде по неравната повърхност на разрушените от времето и хората тротоари. Потъващите плочки успяват да намокрят краката ни. Неприветливото време, което се е настанило в тази уж пристигнала пролет, ни показва едно опрощение на отминалото. Хората са припряно приведени по градските улици и се прикриват от поредното завихряне на дъждовните пориви само с качулките си. Почти никой не се е прикрил с чадър, а притичва набързо с наведен поглед, който обхожда окаляната земя.

Лазят ме мравки.

Мъртва тръпка на гения –

плюя на унижението…

Аз съм мъртвец –

челюстта ми е вързана…

Все пак, дано се случи някога:

„Мъртвецът се изплю върху убийците…“

1980 г., Константин Павлов

Така очаквахме по-топлите огрявания на слънцето да ги сподели с нас, но това ни очакване остана несподелено. Тъжното приключване на този ден, който почти от сутринта бе започнал да се разделя с нас със своята непонятна враждебност, си отиваше в далечината на своето минало.

Обичам Слънцето на живота…

И луната на изкуството обичам…

Като че ли – най-красив е здрача…

Не, нощ…

Не, изгрев…

Не…

1980 г., Константин Павлов

Без да сме ги приютили в себе си се прощаваме с дните и ги прикриваме с нелюбезна преградка. Даваме им част от себе си, но едва ли го разбираме и дори и понякога не го усещаме. Този ден вече бе умрял и чак сега потърсихме останалия спомен. Позадрямали очаквания се бяха скрили в дъждовното пространство. Повтарящи се битови случайности и несъвсем подредени неща са ни превзели в своята непригодна омая, но дори и те си бяха отишли.

Филмът, който ми предстои,

вече съм го гледал многократно.

(Като зрител и Главен герой.

Знам епизода, в който умирам.)

Но преди това –

любовта, глупостта, заблудите…

И страстите –

измъкнати от хладилника

(на ВЕЧНОСТТА!) –

за да изглеждат свежи-и-и,

(уж за първи път) –

и за приятелите,

и – другите.

Режисьорът ми,

който по безполов път,

(ин витро)

започна да пази ДЪРЖАВАТА… Стоп!

Скърца креватът

(креватът на ВЕЧНОСТТА). –

Двама кретени (охкащи!) –

мъж и жена –

създават бъдещия ми сценарист

на ЖИВОТА…

Такова разхищение на Природата –

за филм,

който многократно съм гледал.

(Знам епизода, в който умирам –

те си мислят, че те са ме измислили…)

Казах ви, гледал съм филма,

преди да съществува киното.

Преди да има рисунки в пещерата.

Там,

където бях убит.

1979 г., Константин Павлов

Протяжната меланхолия ни бе възпряла да подредим нещата в обичайната им смисленост и значимост. Твърде дълго останахме в нейното вероломно присъствие и някак заблудихме и порасналите ни мечти. Пропуснахме ги или ги накарахме да стоят непогалени, а само очаквахме да стоим в помпозната реалност на въображаемата кула. Тя остана далеч в спомените ни, а дали ще имаме сили да изградим нова?! Основите отново демонтирахме и запратихме в някой музей или дори загубихме, а времето се оказа несъвсем дружелюбно и отказа да ни даде ново опрощение.

Ще се опитаме да измолим своята нова Голгота, която да ни даде и нова душа. Старата употребихме в незначителност и злоупотребихме с нейната доверчивост. Мътни спомени създадохме, а мечтите задраскахме. Няма думи за смислено разочарование, а само погребана надеждност в мислите. Няма инструкция за употреба.

Бръчките върху лицето не издават мъдрост, а пропуснати неща. Търсим път да съберем сили за новото прераждане и смисъл за бъдещо очакване!

 

Автор: проф. д.н. Венелин Терзиев

[efb_likebox fanpage_url=”tetradkata.team” box_width=”350″ box_height=”” locale=”en_US” responsive=”0″ show_faces=”1″ show_stream=”0″ hide_cover=”0″ small_header=”0″ hide_cta=”0″ animate_effect=”fadeIn”