ЕЛЕГИЯ ЗА БАВНОТО ДВИЖЕНИЕ

Като вървя по улицата денем,
ме поздравяват само инвалидите,
които кретат с патерици бавно.
Аз се поспирам с тях да поговоря.
Отде разбират те, че и душата ми
е болна като тях и ходи странно
през този свят, пленен от бързината?

Започвам да си мисля, че съм цар на
сакатите, на куците и слепите,
на охлювите, костенурките и жабите.
Това е моето войнство, от което
се раждат най-красивите принцеси.
Но към какво аз трябва да го водя?
Единствено към мисълта, че има
и в бавното движение достойнство!
2007

 

ЗАБРАВЕНАТА КРАСОТА

Забравената красота ще плаче тихо
зад зидовете на безразличието
и сивотата на дните.
Но някой ден внезапно ще я видим
и ще избухне споменът или мечтата
за съвършената хармония
в душите ни.
И мисълта, че има зад стените
и друг живот за нас,
от който рядко някой лъч прониква –
ще ни направи истински щастливи.
2007

 

СИМВОЛ

Свети Андрей, когато хвана риба,
започна да я чисти още жива –
защото апостолите бяха гладни.

Най-първо той изстърга люспите,
а рибата се гънеше в ръцете му.
След туй изскуба перките, хрилете.

Разтворила уста, мълчеше рибата,
сърце и дроб, плавателно мехурче
изтръгна той, а рибата пак мърда.

Замая се главата на светията,
тогава той отряза и главата й,
а тялото направи на парчета.

Но от очите й дори без тяло
го гледаше животът й безсмъртен…
Тъй се превърна рибата във символ.

 

КОСА

Жена с коса, разпусната до кръста,
върви по улицата
срещу мене.
Внезапно тя се спира и навежда –
косата й застила тротоара.

Ако бях по-млад,
аз бих завързал обувката й.
Ала сега да сторя туй не смея.
Нали като наведа глава пред нея,
ще види тя в екрана
на голото ми теме
еротичните ми мисли
и ще се засмее?
2007

 

ЖЕНАТА В БЯЛО

От някой филм или роман е слязла –
минава всяка сутрин през градчето
изправена, с тържествена походка –
красива и студена недостъпност.

Край нея като контрапункт се лута
момченцето й палаво и живо.
Понякога детенцето закачам,
но тънките й устни не помръдват…

И все така – тържествено и бавно
жената в бяло ходи из градеца.
Не знае никой нищичко за нея,
не съм видял и мъж да я ухажва.

Започвам да я мисля за Съдбата
или Смъртта. Минава толкоз близо,
че хладният й дъх ме вцепенява.

 

ОЧАКВАНЕ В КЪСЕН СЛЕДОБЕД

Когато сенките на дърветата стават все по-дълги
и падат върху осветените огради,
все по-малко време остава
за идването на Очакваното.
Ето – слънцето вече процежда
ярките си лъчи през есенните клони
и клони към залез –
а Очакваното не идва и не идва…
Сигурно се е случило нещо фатално
и невъзвратимо
и Новината никога няма да дойде.
Така човек постепенно губи надежда,
но нещо все още се мержелее
като слабо пламъче в душата
дори и след залеза.
Така светят в гробището свещичките вечер –
трепкат, трепкат – и една по една гаснат…

Ето – в свечерената тишина се обажда чухал:
“Чух, чух! Чух, чух!” Какво ли е чул чухалът?
Може би Новината, която очаквам.

 

ПЪТЯТ ЗА ИНДИЯ

Някога мечтаех да отида до Индия.
Иди – ми казваше слънцето,
за което светът беше толкова малък.
Но аз отивах най-много до клуба,
където си говорехме
за далечни земи с неземни красавици.
След безкрайните разговори
светът ставаше още по-малък,
но Индия беше все така далече.

И аз гледах нощем светлинките
на самолетите, които летяха
от запад на изток, от изток на запад
н мечтаех да открия пътя за Индия.

Ще тръгна, казвах си, в обратна посока,
защото е важен по-трудният път,
по който Колумб открива Америка.
Но не трябва да водя конквистадорите,
корабите с бедняци, авантюристи,
отровни зарази, огнена вода
и топове, бълващи огън.
Нека с мен да вървят
вестоносците на доброто,
търсачите на красота.

Ако открия Пътя за Индия,
имам шанс да получа
няколко мига безсмъртие.
Ще седна на брега на Голямата вода
и ще изпушим с вожда лулата на мира.
Индийските момичета ще ме прегърнат
с целувки и песни ще ме упоят.

Пътят за Индия!
Пътят е мит!
От мене още не е открит!

 

ЖЕНА ВЪРВИ ПО МОСТ, ТРЕПТИ НЕБЕТО

Тя върви с походка гъвкава и лека,
аз вървя след нея
и усещам
как мостът се люлее
с всички свои жилави конструкции –
макар стоманобетонен, той
започва да се гъне и подскача
с ритъма на женската походка.
Крачка с левия крак –
и цялата платформа се накланя,
крачка с десния крак –
ударът на токчето отеква
с вибрациите до основите.
Нова крачка с левия крак –
и тръпката й отривисто
удря постаментите
и разтреперва
коленете ми.
Ето – мостът се огъва
като тетива на лък, в която
жената е стрела –
още миг – и ще я прати
право в небето
на сърцето ми.

Побързай, мила,
на отвъдната страна,
защото
твоята походка
е катастрофална:
или ще събори моста,
или ще взриви сърцето ми.
2016

 

ДЕТЕТО

Гледам го – мъничко – в скута на майката,
седнала в автобуса срещу мене,
как й говори самоуверено
за своето плюшено куче в ръцете си.
Знае то всичко за него –
показва муцунката, зъбките,
очите, ушите с обеци, герданчето
на шийката, опашката, дупето…

После детето, което ме буташе
с краче по коляното,
говори по GSM-а с баща си.
Виждах лицето му как се присвиваше
от удоволствие, очите сияеха…
А аз не можех да говоря вече с баща си,
заминал за другия свят.
Ех, казах си, и аз ще мога,
когато порасна достатъчно
и отида при него…

Аз наблюдавах това малко човече,
прегърнато в скута на младата майка,
как разговаря с целия свят.
То имаше всичко – дърветата, пътя.
То питаше, пееше, смееше се.
А аз, притеснен, не смеех дори да погледна
красивата майка, която му казваше:
“Не ритай чичкото!” Но то продължаваше
и ме поглеждаше изпитателно.

Под детския поглед аз се смалявах…
Това дете беше много по-голямо от мене.

 

НА СЕБЕ СИ

На сетивата в плен, на думите слуга,
единствено при теб, въображение,
намирам свобода, но и тъга,
дарила мисълта ми с вдъхновение.

Там светят градове на длъж и шир,
училища летящи, църкви бели,
и гоненица на деца безспир,
и старци, пред иконите си спрели.

Неясните мечти на младостта
в една задушна танцувална зала
редуваха страха със смелостта
и движеха телата до премала.

И думите с възторжения плам,
разнищваха големите въпроси,
подготвяха духа за свобода,
но и за кръста, който всеки носи…

О, жажди ненаситни на века,
надминали пределите предишни
на буйно устремената река,
помела всичко старо и излишно.

Живяхме в смъртоносния превал,
от две войни световни уморени
и вкусихме и радост, и печал,
наследство от човешките промени.

Но верен като воин на дълга,
пак търсещ най-красивата химера –
днес аз на бъдещето съм слуга
и господар на утрешното вчера.
2016

 

REGINA MORTUA

Под глух тътнеж просторът цял трепери,
звезди отскачат в пътя замъглен…
Теодор Траянов

По магистралите със поглед вперен
летим с колите си към „новий ден”.
Пътеводителят ни е самоуверен –
но неведнъж е падал с дух сломен.

А пътят все нагоре се издига –
над планините вечен вятър вей
и люлката на Бога като книга
Царицата на мъртвите люлей.

Целува Струма скута на Егея,
прегръща Хемус Черното море,
до него тих бял Дунав се синее –
Регина мортуа не ще умре!

Не я сломяват бомби, урагани,
насилия, измами и лъжи.
В пушилките на нови аутобани
за Мъртвата царица да тъжим!

Мария, Десислава, Теодора –
коя ли не остави тук следи?
Реве по магистралата мотора,
Царицата в колата кротко спи.

Достига магистралата небето
и Бог е още българин, нали?
Не ми е жал да пръсна беемвето –
за Мъртвата царица ме боли!

Регина мортуа, Регина мортуа,
за теб светът e вече сляп и глух…
По магистралата с кола най-спортна
лети безумен постмодерен дух.
2018

 

Автор: Генчо ВИТАНОВ

Снимка: личен архив