По-добре да вярваш, отколкото да не вярваш, защото с вяра всичко е възможно.

Алберт Айнщайн

Припомних си скоро или по-точно – често си припомням, че като ученик, вървейки пеш до училището, в което учех, си мислех, че светът трябва да се превърне в нещо добре подредено, нещо, което ще прилича на космическия кораб от „Седморката на Блейк“. През 80-те години на миналия век този фантастичен сериал събираше никак немалка зрителска аудитория със своята ритмичност на непознати пътешествия и добри развръзки. По-скоро детското любопитство  към неизвестното и непознато, каквото е космосът, караше мен и моите връстници да изпитваме такъв особен интерес към космическата одисея. Едва ли днес този романтичен научнофантастичен филм би породил подобен интерес, но тогава, след случилите се вече „Междузвездни войни“ на Джордж Лукас, сериалът бе изключително примамлив, макар и не толкова технически издържан като своя събрат от знаменитата трилогия. За нас всичко това беше естествено продължение на пътуването в собствените ни мечти. Тогава, когато общественият транспорт в малкия град не бе особено редовен (а днес вече почти няма), ни се налагаше да отиваме и да се прибираме от училище, вървейки пеша по улиците на градчето. Удобно време, в което мислите да достигат там, където детското въображение и настойчива изобретателност позволят да се случва. Вероятно някои ще кажат, че тогава е било естественото време на мечти и особена доза романтични усещания. И сигурно ще бъдат прави, но това няма как да ни лиши от усещанията за вълнение от това ни съществуване. Понякога се връщам в тези си отдавнашни свои мисли и установявам, че светът днес нито е подреден, нито се очаква да бъде подреден, нито резултатът от тези или последващите вълнения винаги ще са положителни.

Може да е странна връзката на тези мои размисли с един от особено прочувствените текстове в българската литература, но той винаги си стои там в моите повтарящи се мисли и не се смущава нито от променящото се време, нито от настъпилите пространствени изменения.

Ето – аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.

С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! –
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!

„Вяра“, Никола Вапцаров

Разликата в годините на едните и другите мисли е почти половин век. Те са спорадични и тласкащо напиращи да бъдат чути, винаги свързани с обяснения за това как и в какви реалностни различия живеем. Няма да намерим пълен и верен отговор на въпроса – как и защо живеем, но поне си струва да опитаме да го направим смислено. С всеки изминал ден и час установявам, че животът не спира да върви напред, дори когато ни прави щастливи и забавя особено своя ход, когато ни прави болезнено тъжни, което може би е само наше усещане или по-скоро личностно внушение.

Мислено отново се връщам по онази дълга улица, по която се прибирах от училище. Натрапчиво силни усещания ми напомняха, че съм огладнял – учебните часовете приключваха малко след 13 часа, а закуската беше отминала отдавна и моето ранно засищане е отстъпило време на обедното огладняване. Явно първичните ни инстинкти и нужди са били, но и са останали изначално водещи фактори в нашето пребиваване в този ни живот. Доста прозаично е това съждение, но е съвсем явно и вярно. Преплитането на мислите с усещането за глад ги е карало да бъдат разнородни и в същото време съвместими с усещанията ни. Този ми ход на мисли се е повтарял стотици пъти и явно винаги е бил съпътстван от това ми усещане. Сигурно дълбоко порочна ще е за великите мислители и учени тази обвързаност и безнадеждно ще попадна под обстрела на безкрайно критикуващите всеки и всичко. Ние все пак по това време на деня огладняваме и търсим задоволяване на тази си присъща потребност. След това можем да отпуснем времеви престой на пристигащите сънни мисли. Така обикновено ни се случва, но всичко това бързо преминава и тръгва към следващата ни човешка дейност.

Може би тогава станах нарицателно за вярващ, че има смисъл в бъдещото преживяване, независимо от това, че понякога го съчетавам с необходимото ми усещане на глад.

Понякога ще преяждаме и ще усещаме, че това ни идва в повече, както в стомаха, така и в мислите и необузданата чувствителност. Ще търсим пътища, ще намираме задънени улици, ще промушваме мечтите си през прашни помещения с много паяжини. Ще размахваме ръце, за да ги премахнем от лицето и погледа си, и някъде в полутъмния килер с пълни дамаджани с домашен алкохол ще виждаме лекото протяжно проблясване на прииждащата дневна светлина. Това ще ни се случва многократно, независимо дали искаме или не искаме. Тези са зададените въпроси на идващото време и пространство, на което отговорите ще търсим сами или ще се опитваме да убедим околните да ни помогнат в това си постоянно дирене.

От бъдещето си поръчай вяра,
че утрешният ден ще е красив.
А в днешната си луда надпревара
поспри за миг… И продължи щастлив,
че имаш дом, приятели и здраве,
че дишаш, и обичаш, и мечтаеш,
че жив си, и човешки се раздаваш
откакто има свят, и до безкрая…
Рисувай свойто Утре със усмивка.
Къде започва следващият ден?
Във онзи миг, когато си притихнал
и твоята душа не е във плен…
И всичките моменти се преливат
в една вълшебна обща светлина…
Знай, бъдещето вечно е щастливо!
Когато го започнеш от Сега.

Мира Дойчинова-irini

Не си поръчах вяра, а си я създадох. Не си измислих връх, който да покоря, но такъв винаги се появяваше пред мен. Не намерих първата вярна пътека, но вечно се опитвах да я проправя. Не развявах знамена при поредните изкачвания и победи, а по-скоро тихичко се упреквах, че това не е достатъчно. Оставах непокорно сам в очакването, че това не е достатъчно високия връх и вероятно друг път и пътека водят към още по-висок. Опитвах се да си обяснявам истината за всичко с проявлението на душата и сърцето. Те понякога кървяха, друг път политаха, а най-вече стояха безизразно съпричастни към вървенето по нашите си пътеки. Отмерването на крачките по улицата на живота е наша привилегия, но началото и краят са дадени да бъдат определени от друг.

Не вярвам в лоши хора и съдби.
Не вярвам също във сърца „от камък“!
Не вярвам в Ада (Бог да ми прости!),
но вярвам във божествения пламък!

Аз вярвам в споделените мечти,
в уюта на приятелското рамо,
и в прошката на влюбени очи –
в доброто вярвам… Ах, как вярвам само!

И в пулса на забързания век,
напук на ежедневието нервно –
щом има и един добър човек,
във хората ще вярвам безрезервно!!!

„Вяра“, Мариела Челебиева

Коричка вяра искам да ви дам,
дори да бъде твърда, ще е сладка…
И ще забравите какво е глад,
ще се наситите, като на сватба!

Ще отшуми звукът от тишина
и ще разцъфнат ялови дървета,
в душите ви ще зрее красота
и ще е хубаво, и ще светло!

Ще оцените малките неща
и мравката дори ще е приятел…
Коричка вяра искам да ви дам
и смисъл за пътеките нататък…

„Коричка вяра“, Румяна Попова-Бакърджиева

 

Крачките в това ми преживяно пътуване продължават и днес. Научиха ме на дълбоко търпение, силно усещане, че доброто е по-силно от злото, макар и в много от случаите някъде да се бави. С времето крачките ставаха все по устойчиви и равномерни, но независимо от всичко и все по-нетърпеливи за да открият нещо различно. Сигурно не съм първият и няма да бъда последният, който си мисли кое най-добре да ни води в това преживяване. Не намирам еднозначен отговор на това, а и доста трудно ще го открия дори и в края на тази своя пътека. Франсоа-Рене, виконт дьо Шатобриан казва „Когато хората не вярват в нищо, те са готови да повярват на всичко“. Може би истинският смисъл на всичко това е да вярваме в нещо. Какво ще е то сами или с нечия помощ ще определяме и откриваме много пъти през живота си. Ще излизаме от време на време от пътеката на това наше вярване, след което отново ще се връщаме и пак ще тръгваме нанякъде. Нищо особено в това прозаично тълкувание, но твърде емоционално лично е, за да го пропуснем и да вървим по чужди пътища и пътеки.

Често и днес се питам дали следвам своята си пътека достатъчно мъдро и не мога да намеря приемливо аргументирани опровержения за верността на пътя. Но не отстъпвам назад от създадената своя вяра. Едва ли всичко е генетично заложено, едва ли всичко е съдбоносно предречено, но със сигурност това е истинското усещане за преживяното.

 

Автор: проф. д.н. Венелин Терзиев

* Снимка: Божидар Генков