Текст с премръзнало заглавие за жената и цветните обувки – Венелин Терзиев

Публикувано от Екип Tetradkata.com на

Днес денят е слънчев, но все така зимно пронизващ със студенината си. Прилича ми на поотръскъло се бездомно куче, което скитащо из прашните улици и търсещо някаква храна. Блудно се върти насам-натам и помирисва краищата на измръзналия тротоар. Бързащи хора не му обръщат и миг внимание, а то поглежда с искрени очи към всеки подминал го човек. Многократно повтаряща се картина като някакъв безкраен калейдоскоп. Поспира покрай лавка за продажба на вестници и изтънели любовни романи. Безизразно стои в своето очакване. Денят е слънчев, а носи своето студено очакване.

Няма кръжащи птици по изцъкленото синьо небе. Само скитащи рошави врабци се навъртат мразовито. Подредили се и чакат да съберат по нещо за прехрана от редицата преминаващи хора.
Опитвам се да събера поизмръзналите си спомени, овехтели очаквания и да им придам слънчев оттенък, макар и доста студено приветлив.

Преминава покрай мен бързаща майка, която почти влачи след себе си дете. Малките му крачки не смогват да настигнат припряността на устремената нанякъде майка. Майчина песен ли липсва, неувереност ли се прокрадва някаква или пък някаква грешна посока в деня на своето различие.

Няма вече да те водя
в улиците за ръчица,
да ти соча в небосвода
нейде полетяла птица
и да сещам как прелива
в сложената доверчиво
мъничка ръчица твоя –
щастието и покоя.

„Майчина песен“, Елисавета Багряна

Слаба жена, която е облечена строго елегантно, придръпва нервно дамската си чанта, за да изнамери притихналите в женския хаос очила. Изважда нещо и го прочита, а после търси и мобилния си телефон, за да провери пак нещо. Обувките ѝ са различни и много цветни, вероятно отразяващи душевната същност на нещата. Времето напомня с пролетния си дъх на неочакваното пробуждане на топлината. Тя потрива ръце, което показва, че на нея насъбраната студенина ѝ е в повече. Вероятно не е само от зимното време, а от течението на пристигналите мисли и тези новите, които неочаквано са придошли.

Ти виждал ли си как умира птица
как бавно я напуска гордостта,
как в мътните притворени зеници
със хищни нокти вкопчва се смъртта.

Ти виждал ли си как се бори диво
за лъч едничък-капка светлина,
как в сивото потъва и изстива
последната искрица топлина.

Крилата как прощават се с простора
с последна тръпка и последен зов,
как всичко си отива много скоро
като след първа истинска любов.

Ти виждал ли си как умира птица,
ранено смъртно как се бори тя
и в тъмните угасващи зеници
как бавно се стопява песента.

„Ти виждал ли си как умира птица“, Павел Матев

Мислите, каквито и да са – пристигат и след това заминават нанякъде. Понякога натрапчиво се връщат и се заселват в останалата празнина. Силата, която трябва да ги изгони от нашето покъртително очакване се загубва. Тогава те остават нежелано дълго време и се опитват злокобно да омагьосат появилите се сподавени мечти. Дали пък нещо не липсва в тази изгубена реалност или пък ще ни трябва отново търпение и много упорство за да озаптим надигащото се недоволство от вълнуващите ни мисли.

Навярно моят ангел е сакат,
та все при мене си стои и дреме.
Не стана ни богат, ни демократ –
пропусна историческото време.
И не го блазни белият простор,
и не го вдъхновяват небесата.
Седи си в доброволния затвор
обиден, равнодушен и брадясал.
А аз го моля: – Хайде, полети!
България все още си е наша.
Не бива да оставаш без мечти.
И аз не зная от какво се плашиш.
– Не знаеш ли? – ми проговаря той. –
Сега у вас все дяволи витаят.
Не чуваш ли – звучи заупокой.
Настъпи и на ангелите краят.
…И спусна се от Витоша мъгла.
Изчезна ангелът. Кое ли го накара
да скърши овехтелите крила
и да си проси хляб на тротоара?

„Ангел“, Павел Матев

Нямам умението да разчитам насъбралите се чужди мисли, нито да откривам бъдещите свои. Но със сигурност има смисъл в доброто очакване. Неизбежно то ще дойде – дали премръзнало или изтерзано, дали искрено или неискрено. И може би най-интересното се събира в неизвестността и усещането, че то ще се случи. Понякога оставаме в дългото си очакване, друг път преминава като вихрушка от насъбрал се прахоляк, а понякога се стоварва с такава сила, че ни прави недоумяващо притихнали. То идва и няма естествена сила, която да се възпротиви на пристигането на нещата, защото те ще споделят следващата ни посока или новата ни дреха, или ще ни накарат да направим така, че по лицето да пробяга леката усмихната озадаченост от осъзнаването, че все пак всичко това ще се случи в това ни ново очакване.

Премръзнал град. Редовни влакове
Квартали с горестни бои.
Човекът нищо не очаква.
А нещо все пак предстои.
А нещо вече се чертае
и предусетил, пребледнял,
той блъсва виното и чая
и грабва дългия си шал.
Той страда в мокрите градини
под еднорогата луна.
Любов – достатъчна причина.
Любов – достатъчна вина.
Каквато мъка да изпита,
какъвто смут да претърпи –
не му изтривайте очите,
не го отвеждайте да спи.
Той скита тих, но неизбежен.
Той ще осъди. Ще прости.
Разтворен в съмването. В скрежа.
Разтворен в себе си почти.
В луминесцентните пустини
ще носи слаби семена.
Живот – достатъчна причина.
Живот – достатъчна вина.
Той за дъжда ще се разкае
и някой сняг ще ускори.
Далеч от виното. От чая.
Далеч от огъня дори.
Пълзял. Съвземал се. Излитал.
Мъжествен. Смъртен. Наскърбен.
Един почти спокоен жител
на своя бесен континент.
А утре може да загине.
И без дуел. И без война.
Човек – достатъчна причина.
Човек – достатъчна вина.

„Неизбежен човек“, Калин Донков

* Илюстрация: Евгений Босяцки, репродукция
„Писма за доброто и прекрасното”

 

Автор: проф. д.н. Венелин Терзиев

TetraDkaTa