Баба Тинка много обичала котарака си Спас. Той бил нейния другар и денем, и нощем. Затова решила да изпреде прежда червено боядисана и мека, и червени гащи на Спас да изплете.

Сложила баба Тинка на загрятата печка да ври вкусна кокоша чорбица. Седнала на трикрако столче до печката и започнала да преде. Прела, прела, изпрела прежда мека и червено боядисана в огромно кълбо. Оставила кълбото на столчето и тръгнала да търси куки, гащи да изплете на котарака Спас.

Котаракът гледал отстрани. Много му харесало червеното кълбо. И както гледал, тъй и решил, докато баба Тинка  търси куките из панера, да си поиграе с кълбото.

Търкулнал кълбото на пода, засилил се отдалеч да улови червеното нещо, но кълбото изведнъж оживяло, подскочило настрани, после надясно, после наляво и хоп излетяло през отворената врата на двора.

Навън било зима. Духал силен вятър, вятърът грабнал с невидимите си ръце кълбото и го търкулнал надолу по баира. Търкаляло се, търкаляло се кълбото през преспи и през партини и спряло до една трънка в полето. Без малко да се заплете в нея. От трънката изкочил изплашен Заю. Но като видял кой стои до трънката веднага изгубил страха си.

– Къде си тръгнало да бягаш, червено кълъбце?

– Остави се, загубих се и не зная кой път да хвана. Заведи ме, моля ти се, у дома!

– Не се тревожи, ще те скрия на топло у нас. – И си казал наум – Какви ръкавички само ще изплете Зайката на малките, топли червени ръкавички с едно пръстче…

Затъркаляло зайчето кълбото към дупката си, а там малките зайчета веднага се втурнали да играят  с червената пухкава топка. Каква игра паднала само с бабината прежда! Играли, играли зайчетата, докато кълбото внезапно подскочило нависоко и се изтърколило навън. Огледало се и поело накъдето му видят очите. Скачало, тупкало и стигнало чак до гората. Насреща му – Лисана. Клечи и се оглежда, оглежда се и пресмята дали е замела добре с опашка гердана от стъпки лисичи. Не искала никой да знае къде е дома ù, а най-малко ловците…

– Накъде си се запътило, червено кълъбце?

– Изгубих се! Покажи ми пътя към дома, моля те! Баба Тинка ще те нагости с кокоша чорбица.

– Да ти го покажа, ама хайде първо да те заведа при лисичетата ми. По цял ден се гонят и правят бели из къщата. Ела да поиграеш с тях.  Вчера изтърбушиха възглавниците. Перце по перце и гъска по гъска съм я събирала тази гъшата перушина… – Тъй говорела Лиса на кълбото, а си нареждала наум – Пък може  червени чорапчета да  изплета,  пък и топли ръкавички с едно пръстче…

Лисичетата наистина били големи палавници. Заиграли се с кълбото, подмятали го, карали се за него, накрая го изтървали и то пак се намерило навън. Този път стигнало до голямата горска пътека. А на пътеката – старата баба Мецана.

– Къде така, калъбце червено?

– Загубих се, Мецо! Искам да ме върнеш при моята баба Тинка, че ще плете на котарака Спас  гащи и елече.

– Хм! – изръмжала Мецана – да те заведа, защо да не те заведа… Но, ей там, живее Баба Марта. Тя знае какво да те прави…

Грабнала Меца червеното кълбо и за минута се отзовали до къщичка в гората, направена от сухо дърво, с покрив  от елхови клонки. През заскрежено прозорче се виждало запалено огнище. Край огнището седели Баба Марта, Малък и Голям Сечко. Баба Марта ги черпела с вино. Бузите на всички червенеели, а навън белеел снегът. Меца почукала на портичката.

– Кой е? – чул се отвътре веселият глас на Баба Марта, която надничала зад перденцето.

– Аз съм, отвори!

– Влизай, Мецо, влизай! – провикнала се тя и дръпнала резето на вратата.

Влезнала Меца в топлата стая, като пристъпвала от крак на крак.

– Какво ми носиш?

– Нося ти изпредено кълбенце – рекла Мецана – провожда ти го котаракът Спас. Май и тази зима ще ходи без гащи и вълнено елече…

– Хà, че за какво са му на него гащи, че и елече на този мързелан. Той все около огнището лежи и се облизва за кокалчета от кокоша чорба. Давай насам кълбенцето!

Гостила Баба Марта гостенката си с купичка медец, поговорили си за туй, за онуй, за живота и за времето, и се разделили по живо, по здраво. Кълбото останало да лежи на миндера. А Баба Марта едва дочакала Меца да захлопне вратата и веднага се  захванала за работа. Три дни и три нощи пресуквала, връзвала, гласяла… Цяла кошница с мартенички скроила. С тях щяла да зарадва цялата гора. Връзвала и наричала, връзвала и наричала… Здрави да са всички. Направила мартенички за Зайо, за Лисана, за Меца и за дечицата им. Нямало жива душица, която да не получи мартеничка в първия ден на март. Дори страшният вълк надянал на врата си голяма мартеница. А котаракът Спас? И той не останал без армаган…

Баба Марта се промъкнала през нощта, но нали не довиждала, вързала мартеничката на опашката му. Закичила и ухото на спящата баба Тинка. Не забравила да сложи най-голямата мартеница над вратата на къщата – срещу уроки и за здраве на всички, които скришом живеели в нея – мишки, гущерчета, буболечета…

На сутринта баба Тинка видяла стореното и се усмихнала:

– И тази година не ни забрави Баба Марта. Може да вее и да фучи, да се сърди и заканва, ала има добро сърце. Хà, че то червеното е досущ като преждата от моето кълбенце! Пък аз си рекох, в дън земя потънало…

Запалила печката и сипала на котарака Спас от вчерашната супа. Извадила му кокоше краче, толкова голямо и вкусно, че не се побирало в паничката. Било за предпочитане пред гащите и елека, с които се канела да го премени. Котаракът вече знаел на кого са по-нужни червените и бели кълбета… Малко се ядосвал заради мартеницата на опашката си, но продължавал да се умилква, защото не веднъж бил чувал баба Тинка да казва: „Сърдитко Петко – празна му торбичката!“ А в чорбицата със сигурност имало още едно кокоше краче…

Автор: Мирела КОСТАДИНОВА

* Художник: Калин Николов

*Текстът е част от детската книга “Перце от сойка” (Фабер, 2021). Редактори: Янислав Янков, Румяна Пенчева. Художник: Калин Николов