Срещнали се Лиса и Вълчо на горската пътека до  стария вековен дъб. Поспрели, раздумали се:

– От къде идеш, Кумице?

– Връщам се от града. Ходих да уча занаят.

– Какъв занаят? Да не си луда?

– Не съм… Ходих при кожухарите. Ще кроя и ще шия кожуси. Калпаци ще шия, пантофки, голаци и пунгии.

– И си решила… А инструменти имаш ли?

– Кожухарите ми дадоха дървено чукче, гвоздеи, кожухарско ножче, ножици, игли, дървен аршин, дрянова пръчка за тупане на кожите, чесало, желязни и дървени гребени.

– Ехеее, че ти вече си цял майстор, Лисо. А от къде  агнешки и овчи кожи?

– Не знам, Вълчо. Ще търся от някъде. Може би ти ще ми помогнеш?

– Да ти помога, Кумице! Толкова стада пасат по планинските дебри и зелени поляни. Но за сладка приказка, знаеш, стока не се дава. Тъй че и аз ще искам нещо в замяна. Какво ли? Например да ми ушиеш за зимата дебел кожух. Иска ми се да е обточен с черни кожички по ръкавите и по врата. Ще ми трябва още нестриган рунтав калпак, като калпаците на пастирите. Ама да е по-рунтав и от най-рунтавите. Имаш ли стяга и калъп?

– Не бери грижа, Куме. И стяга имам, и калъп, но най-много имам мерак за занаята. Остарях вече, време е да препечеля някоя друга пара за черни дни. Горските животни до едно ще тичат при мене – кое за нов зимен кожух, кое за закърпване на стария. Твоето не се губи – нов кожух и нестриган калпак от дебели кожи ще ти ушия. Колко му е.

– Е, спазарихме се, Кумице. Аз ще ти нося обещаното, ти ще ми ушиеш каквото е речено.

– Тъй да бъде, Вълчо.

Закипяла работа в кожарската работилница на Лисана. Над  вратата закачила голяма табела изписана с ръкописни букви. На едно от прозорчетата сложила мостра – бяло пухено контошче. Вътре закотвила истинска шевна „Сингер” машина. Машина с крачен педал, ремък и голямо колело. Върти колелото Лисана, та пушек се вдига. Е, пушекът излизал повече от тенджерата зад гърба ù, в която къкрела тлъста кокошчица.

Удържал вълкът на думата си. Веднъж в седмицата слизал от Балкана с торба на гръб пълна с всякакви кожи. Лисана била доволна, горските животни също. Имали си нови елечета, кожухчета, пантофки, калпаци от агнешки, овчи и ярешки кожи.

– Ехааа! – провикнал се щастлив на прага язовецът, вземал току що от работилницата на Лиса новите си топли пантофи за зимата.

А лисицата доволна потривала ръце и си мърморела под носа:

– Паричка по паричка… Хайде в Лисината торбичка.

На Илинден, когато кожухарите празнуват своя празник, Вълчо отново решил да слезе от Балкана – хем да донесе нова торба с кожи, хем да види шие ли се вече кожуха му и рунтавия калпак. Ама нали е свят ден, Лиса запразнила в чест на пророк Илия. И, за да не  разгневи светеца, пуснала резето и сложила надпис ЗАТВОРЕНО. За почит и уважение към светеца, както му е реда, приготвила курбан от тлъст петел с дълги крака. Каква вкусотия… От фурната се носела миризма на топла погача. На Вълчо му се завило свят.

– Честит празник, Кумице – отдалеч ревнал Вълчо.

– Благодаря, приятелю. Кой те вятър довя на свят ден като днешния?

– Нося ти пълна торба с кожи от най-хубавите стада. Идвам между другото и да те питам – какво става с моя кожух и рошавия калпак.

– Ех, и ти пък, Куме… Още е лято, горещо е, ще се опечеш от горещина… има толкова време до зимата… Къде си се разбързал?

– Не бързам, Лисо. Кумчо Вълчо умее да чака. Само да не ме забравиш…

 – Бъди спокоен, братко. Лиса знае кога и на кого  му идва реда…

Откъснала Лисана дясното краче и шийката на петела. Отчупила комат от погачата, та да си върви глупавия вълк по пътеките. Преди да го изпрати рекла:

– След празника пак ела. За голям кожух и рунтав калпак, каквито искаш да ти ушия, трябват много много кожи. И по-дебели да са, че да ти топлят по-здраво.

– Ще дойда, кумице, зная си работата!

Търкулнало се лятото по хорските трапези като узряла ябълка, Окапали и последните жълти листа. Станало хем студено, хем мокро. Малки снежинки затънцували над гората и над поляните. Гледал  Вълчо, гледал снежинките и замръзналите локви, и се почесвал зад врата:

– Време е, време е… Отивам да си прибера кожуха и рунтавия калпак. Лиса сигурно ги е метнала на салкъмовата върлина в килера и ме чака горката.

Нарамил още една торба с кожи – колко ли кожи съм занесъл досега, спуснал се от Балкана и право в лисината работилница.  Гледа на входа дъски на кръст заковани, и табела – ЗАТВОРЕНО. А коминът пуши. Като дълга лула пуфти и изпраща рошави кълбета към небето. Потропал Вълчо – никой не се обадил. Повторил, потретил…

– Лисице  Кумице, отвори ми да си взема кожуха, отвори ми да си сложа рунтавия калпак!

Никой не му отворил, но коминът пушел… Само жълтият синигер, кацнал на кривата круша, свиркал весело, сякаш се пресмивал на глупавия вълк.

Дълго висял, дълго обикалял и викал Кумчо Вълчо пред лисичата порта. А надеждата за топъл кожух и рунтав калпак се стопявала бързо като снежинките по влажната му муцуна.  Досетил се Вълчо, че е подло измамен и натъжен си тръгнал.

Свил се в дупката си. Завил се с кърпения кожух, който не си знаел годините, па въздъхнал:

– Видя се тя Лисината работа… От Лиса кожух можеш да вземеш само, ако одереш кожата ù от гърба…

 

Автор: Мирела КОСТАДИНОВА

* Корица и илюстрации Калин Николов

*Текстът е част от детската книга “Перце от сойка”  (Фабер, 2021). Редактори: Янислав Янков, Румяна Пенчева. Художник: Калин Николов