Виолета Христова: Добрата поезия е твоя къща, дори тяло и трябва да ти е по мярка
Виолета Христова е родена в Чирпан. Завършила е българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски”. Автор е на книги с поезия, а сред тях са: „Пеш до земетръса”, 1995 г., „Звездна карта”, 1997 г., „Да бъде нощ”, 2001 г., „Другата стая”, 2005 г., „Сняг от друга зима” , 2008 г. „Тревата ли?“, 2010 г. „И слезе от небето.”, 2012 г. Името и творчеството ù са познати за тези, които обичат поезията.
Поетесата е носител на националната литературна награда на името на Георги Братанов и на наградата за женска поезия „Мара Белчева”. Присъдена ù е първа награда в конкурса „В полите на Витоша”. Има отличие и от конкурса „Златен ланец”.
Стиховете ù са превеждани на руски, сръбски и френски език. Участва в много литературни антологии. Живее и работи в София.
МИРЕЛА КОСТАДИНОВА: Г-жо Христова, наскоро Вие зарадвахте българските деца с новата си книга „Малкият Рой“. Тя е илюстрирана от дъщеря Ви. Разкажете ни как се роди книгата?
ВИОЛЕТА ХРИСТОВА: Щастлива съм, че „Малкият Рой“ най-сетне си има книжно тяло и че е толкова красиво. Изключително съм благодарна на дъщеря ми – Ина Христова, която го създаде. Ина преподава илюстрация в университета в гр. Халапа, Мексико, където живее… Написах тази история преди доста години, някъде през 2004 – 2005. Тогава работех в едно училище и срещите ми с децата провокираха част от идеите в книгата. Доста време само се канех да я издам, но появата на детска книга е доста трудно, нужни са добри илюстрации, а и финансово струва повече, та все не успявах. Но вероятно всяка книга си чака точното време, в което да се появи, и е добре, че се случи сега. Колкото до идеята – работата ми в едно училище
МИРЕЛА КОСТАДИНОВА: Вие сте известна българска поетеса. Къде търсите поезията в суровия свят, в който живеем?
ВИОЛЕТА ХРИСТОВА: Не я търся. Тя сама ме намира. Понякога ме забравя задълго и когато се появи, разбирам, че все е наоколо. Сигурно просто ме държи под око и чака по-сгоден момент, за да се намеси. Все едно е някаква особеност на очите, които имаш – понякога виждаш само дупките по улицата, а друг път изведнъж надничаш в далечни светове. Да, поезията е в очите. А не в това, което гледаш с тях. Ако е точният момент, всичко, които виждам, е поезия. Ако не е – всичко е „дупки по улиците“.
МИРЕЛА КОСТАДИНОВА: Без поезия душата и сърцето на човека гладуват и умират. Съгласна ли сте с това твърдение?
ВИОЛЕТА ХРИСТОВА: Теоретично би трябвало да се съглася. Но има нещо в това твърдение, което ме смущава. Сякаш поезията е нещо необходимо, но външно, странично и привнесено в душата и сърцето, а не е същност на човека. Аз не познавам живота без поезия и наистина не мога да кажа какво е да живееш без нея.
МИРЕЛА КОСТАДИНОВА: В България много хора прописаха поезия в последните години. Това не е ли притеснително? Или напротив?
ВИОЛЕТА ХРИСТОВА: Защо да е притеснително? Поезията не е монопол, в който има един мажоритарен собственик. Не поезията трябва да ни притеснява. Всеки има правото на този „съвършен дефект“ на погледа, с който сътворяваш свой свят. Вселенското сито работи и световете се сливат, отделят, всеки отива на своето място и при своите човеци…
МИРЕЛА КОСТАДИНОВА: Добрата поезия никога не е удобна. Така ли е?
ВИОЛЕТА ХРИСТОВА: Нямам представа защо добрата поезия не трябва да е удобна. Според мене най-добрата поезия е удобна, тя е твоя къща, дори твое тяло. Всичко в нея трябва да ти е по мярка. Ако не е твоята мярка, вероятно е нечия друга. Не съм от хората, които ще застанат на входа на литературата и ще направляват кой какво „трябва“ да харесва, защото един яде твърда храна, друг е още на мляко.
Колкото до това дали поетът трябва да огласява всенародното несъгласие… За мене поезията е инструмент отвъд този свят, който направлява вътрешните крачки. А външните винаги са тяхно отражение и така се оказват свързани. Един ще изрече на света: „Не ходете по този път“, а друг – сам ще стане път. Така видимото и невидимото ще се окажат едно.
МИРЕЛА КОСТАДИНОВА: Вие сте майка на три деца. Това помага ли на вдъхновението Ви или го разпилява приятно?
ВИОЛЕТА ХРИСТОВА: Всичко в живота помага. Ако не ти позволява да спиш, значи трябва да работиш. Ако не ти позволява да пишеш, значи друга е житейската ти задача в този момент. Ако се вкопчиш в идеята, че си „поет“ и светът трябва да осигури възможност да се изявиш, значи нещо си объркал в идеята за себе си. Това мисля.
МИРЕЛА КОСТАДИНОВА: Поезията ли е голямата Ви любов?
ВИОЛЕТА ХРИСТОВА: Спрях да деля любовите на големи и малки. Любовта е един поток, които тече през човека, дай боже да не пресъхне. И поезията е негово проявление. Казах вече, че поезията са очите на човека, начинът, по който гледаш на света. Можеш да дишаш поезия, но да не напишеш нито едно стихотворение. И все пак този поглед ще намери някое следващо проявление, ще те кара да рисуваш, да пътуваш и дори да живееш поезия.. Защото човешката същина е творческа.
МИРЕЛА КОСТАДИНОВА: Вие бяхте една от първите, които дръзко напусна Съюза на българските писатели. Кое Ви отчужди от тази общност?
ВИОЛЕТА ХРИСТОВА: Не знаех, че съм една от първите. Дори си мислех, че доста съм закъсняла. Дългогодишно наблюдение отблизо на процесите, които се случваха там, ме караше да си задавам въпроса: „Какво правя тук?“ Но тогава имах доста приятели там, писатели, които харесвах, талантливи човеци. При разговори с тях – видях, че и те си задават подобни въпроси и все пак нещо ги държеше впримчени. С времето, все по-малко неща ми се струваха смислени и чувството ми за родство с тази организация се стопи. Все повече осъзнавах, че имам нужда от промяна, от разширение. Наистина не се чувствах в своя път.
МИРЕЛА КОСТАДИНОВА: Струва ли си човек да членува в уж престижни организации и да похабява времето си за творчество?
Това всеки решавам за себе си. Аз съм отраснала в провинцията, далеч от литературните игри и битки. Мислех за съюзността като за нещо необходимо – хората търсят себеподобност. Но себеподобността е различна за всеки човек – на един подобните са му „мераклиите за постове и награди“, на друг – са други.
МИРЕЛА КОСТАДИНОВА: Не смятате ли, че литературните награди вече не са това, което бяха?
ВИОЛЕТА ХРИСТОВА: А може би ние сме ги гледали с други очи. Вярвайки, че една литературна награда е важна литературна оценка. Вероятно носят и такъв нюанс, но много по-силен напоследък е негативният тласък, който имат върху човешкото его. Срещам автори, които съществуват и мерят всичко в литературата с награди. Други се обиждат, ако не получат и са готови до воюват. Трети се редят на опашка за награди, четвърти са абонирани за тях. Не е интересно. А и с литературата няма много общо. Стана грозно и винаги се удивлявам, колко тази тема е болезнена за пишещите.
МИРЕЛА КОСТАДИНОВА: Вие работите като учител в едно от най-старите софийски училища. Кое Ви харесва в тази професия?
ВИОЛЕТА ХРИСТОВА: Аз обичам да съм учител. И оценявам важността на професията си, без да си придавам важности. Харесвам моето училище, харесвам колегите си и отговорността, с която приемат предизвикателствата, в които животът ни потопи напоследък.
МИРЕЛА КОСТАДИНОВА:Председател сте на Литературен кръг „Смисъл“. Разкажете ни повече за него.
ВИОЛЕТА ХРИСТОВА: Да, благодаря, че ми зададохте този въпрос, в последните години съм сериозно отдадена на кръга. Той е една творческа платформа, която се занимава с издаване и популяризиране на качествена художествена литература. Създадохме го с група приятели преди години, а основната ни идея беше да правим добри неща за литературата, която харесваме. Разбира се, ще спомена имената на тези приятели – с които положихме основите – на Гриша Трифонов, (Светла му памет, той предложи и името на групата ни, разбира се, не без връзка с известния вече кръг), с Валентина Радинска, Камелия Кондова, Аксиния Михайлова, Йото Пацов, Георги Атанасов, а по-късно включихм Румен Денев, Елена Денева… Едни великолепни автори, които са чест за родната ни литература. С времето насочихме усилията си основно към издателска дейност. Наистина се гордея с книгите, които издадохме: Сред най-доброто от тях са: поезията на Гриша Трифонов и Гълъб Ковачев, на Елена Денева, Ана Цанкова, Кръстьо Раленков, есетата на Румен Денев, сборникът с поезия и проза на трагично загиналата Галя Вазова и много други. Последните ни издания са новата стихосбирка на един много интересен млад поет – Венцислав Василев, както и дебютната стихосбирка на Мария Ганчева. А и още чудесни литературни изненади сме приготвили съвсем скоро.
МИРЕЛА КОСТАДИНОВА: Неведнъж сте гостували в Габрово. Какви спомени имате?
ВИОЛЕТА ХРИСТОВА: Всъщност, гостувала съм в Габрово само веднъж – заедно с Маргарита Петкова и Камелия Кондова. Имахме една прекрасна поетична вечер с тях. А иначе – харесвам този град от дете. Защото част от детството ми мина съвсем наблизо – в Трявна (майка ми е от там). Всяко ваканция гостувах на баба и дядо и пътят винаги минаваше през Габрово, за мене – един прелюбопитен и изненадващ град. Имам приятели в него. А един град, в който имаш приятели, е от „твоите градове“ на картата.
МИРЕЛА КОСТАДИНОВА: Бихте ли се съгласила да представите „Малкият Рой“ пред габровските деца?
ВИОЛЕТА ХРИСТОВА: С огромна радост се срещам с деца, напоследък стана любимото ми занимание. Така че и в Габрово бих дошла винаги, когато мога и надявам се да е скоро.
Автор на интервюто: Мирела КОСТАДИНОВА