Наталия Радева: Не съм пророк, но вярвам в силата на българския дух да се възражда
Наталия Радева е завършила философия в Софийски университет „Климент Охридски“ през 1991 г. Тя е дългогодишен преподавател по философия в Априловската гимназия. През 2020 година излиза от печат първата ù книга „Импромтю“. Наскоро издаде нова с „Учителски истории“, които са смешно-тъжни, комични и забавни, но зад смеха и иронията са скрити горчиви размисли и прозрения. „Това са разкази от Учителската стая – училищни истории, или по-точно истерии“. Кошмари в училище. Защото училището е емоционално пространство, в което се излъчва целия спектър от човешки емоции и чувства. Не е препоръчително за лица със слаби нерви или изострена чувствителност“, така започват първите редове. С нея разговаряме за българското образование в един горещ летен ден.
Мирела Костадинова: Г-жо Радева, разкажете ни за новата си книга „Учителски истории“. Какво искахте да споделите на света чрез нея?
Наталия Радева: Тази книга разказва за живота в училище през погледа на един учител с дългогодишен стаж. А училището е наситено емоционално пространство, в което се излъчва целият спектър от човешки емоции. Оттук и силният емоционален заряд на тази книга. Училището днес вълнува, тревожи, повдига въпроси и аз се опитах да дам някои отговори от собствената си гледна точка. Може да се опише като болезнена въздишка и като вик за помощ едновременно.
Мирела Костадинова: В тази книга Вие всъщност казвате на всички, които управляват образователната система: „Царят е гол!“ Какво очаквате след като посочихте истината?
Наталия Радева: Не очаквам чудеса. Би било самонадеяно. Колко са книгите, които са променили нещо в системата? Освен това, аз не претендирам да съм носител на абсолютната истина. Това е моята истина – такава, каквато съм я видяла и преживяла и от която нося своите рани. Ницше казваше, че само преживените истини са ценни. Затова и аз си позволих да споделя своята. Ако намеря съмишленици, макар и неколцина, за мен ще бъде достатъчно.
Мирела Костадинова: Образователната система обича много лъжата, симулацията, илюзията. Онлайн обучението е едно от тях. Съгласна ли сте?
Наталия Радева: И да и не. За мен като преподавател, онлайн обучението беше съпроводено с много напрежение, усилия и предизвикателства, като се започне от скорострелното усвояване на образователни платформи буквално за една нощ и като се премине през мъчителната настройка за общуване през екрана със светещи точки вместо със самите ученици. Аз преподавам на 15 паралелки, средно във всяка по 25 ученика, това прави над 350 ученика, чиито имена дори ми е трудно да запомня, а трябваше да ги изпитвам и да поставям оценки през интернет. Трябваше да съставям онлайн тестове и да ги провеждам в реално време, да измислям домашни работи, които няма как да бъдат преписани от интернет, да задавам въпроси, които не могат да се прочетат директно в учебника и т.н. За учениците, от това, което сами споделяха и което остана несподелено, но се носеше в ефира, също не беше безпроблемно. Децата бяха стресирани от постоянната неизвестност и неяснота за близкото бъдеще, от постоянно променящите се и противоречиви послания, както впрочем и всички ние бяхме принудени да живеем и работим в ненормална и силно невротична и токсична обстановка, създавана умишлено от медии, политици, медици, математици и всякакъв род „експерти”. Впоследствие зачестиха психичните разстройства и паник атаките сред децата, както и сред всички по-чувствителни хора. Аз лично се стараех да създавам по-приятна и спокойна атмосфера, да не внасям допълнително напрежение и стрес у децата, доколкото това беше възможно.
Мирела Костадинова: Къде грешат тези, които управляват системата? Вие като редови български учител какво бихте ги посъветвала?
Наталия Радева: Сложен въпрос. Аз съдя от собствената си камбанария на учител; никога не съм била ръководен фактор, облечен с власт в образователната система (сега си давам сметка, че сигурно ми е провървяло в това отношение). Поради това нямам реална представа за това какви са механизмите за натиск и контрол върху ръководните фактори. Склонни сме да персонифицираме злото в лицето на някой определен директор или инспектор от РУО, тъй като се сблъскваме непосредствено с тях лице в лице. Но, имайки предвид, че тези лица също са оплетени в мрежа от зависимости – не само институционални и юридически, но и политически и някакви други, то… може би трябва да потърсим източника на злото някъде другаде. Важният въпрос, който трябва да зададем е този: Кой всъщност управлява Системата? Коя е главната централа, от която се задават параметрите и политиката на образованието? Дали от МОН или от някъде по-дълбоко и по- далеч? Дали от Брюксел или от Вашингтон, кой знае? Както ние, учителите, така и директорите и инспекторите, дори и началниците на РУО и МОН изпълняват нечии поръчения. Това нали не е тайна и конспирация, а реален факт. Или греша? Един пример, ако ми позволите. Когато излезе такава заповед, във връзка с извънредното положение, да се обособят т.н „изолатори” за деца с повишена температура и съмнения за ковид, аз лично, ако бях директор, никога нямаше да изпълня подобна безчовечна заповед. Ако трябва, щях да заведа детето у дома или в своя кабинет, но никога нямаше да го оставя само в стая или кабина за изолация. Ето как директорите са принуждавани да се превръщат в морални чудовища – със заповеди или писма от МОН, съвсем законно и рутинно като да изпълниш някое нареждане. Аналогии с фашизма и нацизма да правя ли или не е необходимо! Ако човек не е „обременен” с морал и съвест, то той бе изпълнявал най-стриктно всички заповеди, без да ги подлага на съмнение. В тази връзка има една поговорка, която казва: „На бодлива крава Бог рога не дава.”, та може би затова и аз не съм се сдобила с власт до този момент.
При всички положения, понятия като човещина, морал, съпричастност, съвест, почтеност и честност биха били най- верен ориентир дори и когато човек е поставен на отговорна и властова позиция. Към това бих призовала, ако някой се интересува.
Мирела Костадинова: България е на последно място в ЕС по функционална неграмотност сред учениците, сочат резултати от PISA. Как се стигна до тук?
Наталия Радева: Аз не съм запозната в детайли с това изследване. Нямам представа какви са показателите или критериите и как точно става „измерването”. Малко съм скептична към подобен род измервания на неизмерими величини, условно казано. Какво се визира под „функционална неграмотност”? Дали неумение на учениците да прилагат теоретичните постановки в конкретни задачи или неспособност да разбират смисъла на прочетен текст и да правят съпоставки и аналогии или да извличат необходимата информация от различни източници…? Наистина не съм добре запозната. Може би е малко тенденциозно повсеместното развяване на тези незадоволителни резултати. От друга страна все още наши ученици не спират да печелят призови места на международни състезания и Олимпиади, което говори за точно обратното. Истината е някъде там… Съгласна съм, че най-трудно се постига смисъла и че нашето образование поставя акцента от дълги години върху други приоритети като например „усвояване на набор от знания и компетентности” например. За търсене и откриване на смисъл, както и за развитие на критическо мислене не съм видяла да се споменава в Държавните Образователни изисквания и Програми за обучение. Така, че щом това не се поставя като приоритет и като изискване, никак не е чудно, че резултатите ще са незадоволителни. Трябва да има елементарно съответствие между изискванията и поставените цели и задачи и съответно измерваните резултати.
Мирела Костадинова: Една от главите в книгата Ви носи заглавие „Алиса в страната на кривите огледала“. Как пречупват кривите огледала нещата в българското училище?
Наталия Радева: Кривите огледала пречупват нашите изначални очаквания, надеждите, предварителните представи, с които пристъпваме прага на този „Храм на знанието”, както обичаме да се изразяваме по празниците, и ги превръщат най-безпощадно в илюзорни и измамни образи, деформирани до неузнаваемост. Тъжно е да гледам, включително и при собствените си деца, как тръгват на училище с огромно желание, нетърпение и чиста радост и само за няколко години първоначалният детски ентусиазъм се превръща в нежелание и непоносимост да са ходи на училище, в апатия и дори в отвращение. Не е ли този факт достатъчно показателен? Колко ли от децата са запазили непокътнати своите чувства към училището от първи до 12 ти клас? Това се отнася в същата степен и за учителите – разочарованията идват бързо, сблъсъкът с реалността не оставя никого същият преди и след.
Мирела Костадинова: Съвременните директори на училища в България предпочитат да строят и правят ремонти – огради, нови кабинети, физкултурни салони и т.н. Това, беше изречено още първия ден от трибуната на 46-то НС, като констатация, че това е съвсем недостатъчно, за едно училище. Има далеч по-важни неща… Духът на едно училище не са ли качествените учители в него?
Наталия Радева: Нашият патрон и благодетел Васил Априлов, който е основен дарител за построяването на училището, което носи неговото име, е казал, че Училището го прави не зданието, а преданието! По- добре от това едва ли може да се каже! Училището не може без материалните предпоставки – трябва да е чисто, трябва да е топло, трябва да е приветливо за децата и трябва да има необходимите кабинети, физкултурни игрища, пособия и материали, но това са само средствата и условията, а целта и идеята трябва наистина да бъдат от духовно естество. Девизът на възрожденското училище е бил този : „Помогни ми да те возвися!” Някъде да сте видели подобен лозунг в последните 30-50 години? Забравили ли сме го? Отказали ли сме се от него? Или вече не се нуждаем от возвисяване!? Ето пак стигнахме до невъзможност за съизмерване – тази път с миналото, което ни надвишава със своя идеал, който ние едва успяваме да зърнем!
Мирела Костадинова: „Няма лоши ученици, има лоши учители“. Съгласна ли сте с тези думи на древните гърци?
Наталия Радева: Добре, нека кажем, че има добри и по-добри ученици, както и отлични и превъзходни дори! Тук мога да се пошегувам малко. За да не пиша двойка на някой ученик, му казвам, че понеже съм добронамерена, ще му повдигна двойката на квадрат и ще му пиша четворка. За учителите – коя съм аз да съдя и да раздавам оценки! За някои ученици, най-вероятно, и аз не съм добър учител. Не мога да се харесвам на всички и не е това моята цел. Имала съм много случаи на недоволство и несъгласие от страна на ученици, че не съм била справедлива и защо на някого съм оставила петица, а на друг – четворка и т.н. На моя собствен син в 11 клас, оставих петица за годината по Философия, защото си мислех, че така е справедливо, но той и до сега ми се сърди и казва, че целият клас са му се подигравали, че майка му му е оставила петица. Още се чудя дали съм постъпила правилно или не. В подобни моменти се утешавам с банални сентенции от рода на тази, че „Няма справедливост на тоя свят”, „Тежка е учителската карма”, „Човешката справедливост е само сянка на Божието правосъдие” или „Всичко е относително”. Не се вземам толкова на сериозно и не бих се наела да раздавам оценки кой добър и кой – лош. За това има достатъчно авторитетни комисии, органи, таблици и пр. Отнасям тези категории също към неизмеримите величини и ги приемам само като условност. В едно друго интервю казах, че не спирам да вярвам, че във всеки учител има останала капка идеализъм и висок нравствен идеал. И това е абсолютно достатъчно.
Мирела Костадинова: Когато Вие сте постъпвала на работа в Априловска гимназия сте се явявала на конкурсен изпит по философия. Не е ли време тези изпити отново да се въведат за учителите кандидати за място. Не станаха ли много връзкарите? В училище не влизат ли достатъчно случайни хора, които не могат да преподават и стига да не създават проблеми на ръководството, доживяват незабележимо и тихо до пенсия?
Наталия Радева: Има го това явление, не мога да отрека. Оставям го на съвестта на въпросните персони, в случай, че имат такава. Но има и някакъв естествен отбор, който изхвърля неподходящите хора или те сами напускат професията.
Мирела Костадинова: Познавам достатъчно добри учители, които си тръгват огорчени от българското училище. Аз лично съм омерзена след 11 години в системата. Как се случва това целенасочено убийство на човешки души?
Наталия Радева: И това е факт. Професията на учителя е обсебваща и изисква огромно нервно напрежение и психическа устойчивост. И в книгата си описвам подобни случаи, когато по-чувствителните и раними натури не издържат на натиска и е по- разумно да се спасят навреме, преди да са разрушили съвсем здравето и нервите си. Една ученичка в час, каза съвсем откровено следното: „Със сигурност знам, че никога няма да стана учителка!” Когато аз я попитах полу на шега полу наистина: „Защо, Антония?”, тя отговори, че никога не би си го причинала, като вижда какво трябва да изтърпи един учител. А момичето беше едва в 9-ти клас и почти нищо още не беше видяла. Предполагам, че и в други сфери, не само в образователната, също има подобни случаи, така че нека да не абсолютизираме.
Мирела Костадинова: Как ще нарисувате обобщен образ на съвременния ученик? Кои негови качества са Ви симпатични?
Наталия Радева: Не обичам генерализациите и обобщенията от този род, тъй като предпочитам да гледам на всеки един като уникална личност, но заради вашия въпрос ще се постарая да дам отговор. Днешният тийнейджър, ученик в средната степен от 8-ми до 12-ти клас, е изпълнен с младежки плам и ентусиазъм. Младите хора са оптимистично настроени, те вярват в бъдещето и по-точно в по- доброто бъдеще, което ги очаква, в сравнение с това на предишните поколения. Те са убедени, че живеят в най-добрия от всички възможни светове (е, с някои недостатъци), но като цяло вярват, че могат да успеят в живота занапред и да постигнат своите мечти. Друг е въпросът, че мечтите им по-често са материално измерими – добро образование, добра професия с добра заплата, материално благополучие и чак тогава евентуално семейство и деца. Силно вярват, че са свободни и само от тях зависи дали ще успят в живота. Опасявам се, че тези техни очаквания и надежди за бъдещето ще бъдат жестоко покосени, съдейки по посоката, в която е поело политическото управление в последно време. Иначе имат много симпатични качества – непосредствени са, директни и спонтанни, винаги готови да се забавляват, доверчиви са и може би малко наивни (което не е в тяхна полза, тъй като могат лесно да бъдат подведени и манипулирани). Младостта винаги е подкупваща със своята невинност и необремененост, с която приемат трудностите и предизвикателствата. Както се пее в онази красива песен: „Докле е младост всичко е шега, не хвърля сянка на сърце тъга. Докле е младост леко път се ходи и леки са световните несгоди”.
Мирела Костадинова: Днешната образователна система не помага на всяко дете да намери своята уникалност. Тя по-скоро я подтиска, смачква го. Така ли е?
Наталия Радева: Това се случва поради същата тази система за измерване на постиженията и оценяване на децата с цифри от 2 до 6. Подобно на Прокрустово ложе, системата уеднаквява и подравнява децата, вкарвайки ги в тази цифрова рамка. Който не се вмества в рамката, ще бъде подкастрен, така да се каже, за да се впише и намести в нормата. Не един път съм била свидетел как децата приемат болезнено процеса на оценяване – сърдят се, плачат, страдат съвсем искрено, страхуват се от реакцията в къщи и се молят със сълзи в очите да не им се пише по-слабата оценка или поне да се отложи малко във времето! Колкото и да им се обяснява, че оценката е нещо относително и не се отнася до тяхната личност, а е само израз на моментното състояние и знанията, които са показали – като едно селфи, което не винаги е съвсем сполучливо, те не се съгласяват и приемат оценките твърде лично и твърде болезнено. Аз наблюдавам това явление при големи деца – 14-18 годишни и само мога да си представя колко по-трудно и мъчително е за по-малките ученици в началната степен и прогимназията, за които оценяването е още по-драматично и травматично преживяване. Травмите от училище остават понякога следи за цял живот. Нерядко децата се озлобяват, стават арогантни или се затварят в черупката си като защитна реакция- всеки реагира според своята психика, характер и темперамент. Заради прословутите шестици, в училище процъфтяват негативни явления като лъжа, измама, лицемерие, озлобление, нелоялна конкуренция, завист и т.н. А колко по-спокойно щеше да бъде, ако оценките бяха само словесни и всяко дете се съревноваваше само и единствено със себе си, за да постигне най-доброто, на което е способно и то не задължително във всички области на науката и по всички предмети!
Мирела Костадинова: В книгата си говорите за „масовата дебилизация“. Тя със сигурност не е заслуга на децата. Как става тя и кой носи вина за нея?
Наталия Радева: Не си спомням точно в какъв контекст съм използвала тази фраза. Със сигурност не е „заслуга” на децата. Тук въпросът опира пак до онази загадъчна централа, от която се спускат основните стратегически насоки за развитие на образованието (не само у нас). Образованието е твърде важна стратегическа цел на световните кукловоди и те не биха го оставили в случайни ръце. Особено в последните години тази намеса стана твърде осезаема. Виждаме как се спускат от най-висши инстанции на ЕС или чужди посолства инструкции за такива детайли като кои автори да отпаднат за изучаване в часовете по литература, кои автори да ги заменят и с кои произведения; какви теми да станат задължителни за часовете по история и как точно да бъдат интерпретирани; какви теми да влязат в програмата по философия, кои да отпаднат и т.н. Например в учебниците по философия и по-специално в частта по етика вече не присъстват такива теми като съвест, достойнство и чест, семейство и брак, любов, каквито все още имаше в старите учебници и старите учебни програми. В замяна на това все по-настоятелно се въвеждат теми за сексуално обучение, алтернативна сексуалност, полова идентичност и пр. За въвеждането на сексуално обучение в детската градина при 4-годишни деца, нямам достатъчно нерви да говоря в момента и на тази тема ще трябва да напиша отделен том „Учителски истерии“. Какво е внушението – че за децата не е важно да са наясно с темите за любовта, брака и семейството, но е наложително да знаят за всякакъв род алтернативни сексуални практики и теории, идентичности и пр. Преди да са открили сами себе си, своите морални и духовни ориентири, преди да са изпитали тръпката на първата любов, трябва да бъдат отровени с примамки за смяна на пола и свободен избор на полова идентичност. Масовата и вече налагаща се като задължителна сексуализация на децата от най- ранна възраст е основен инструмент за осъществяването на тази масова дебилизация, за която и вие говорите.
Мирела Костадинова: Какво трябва да вземем от миналото като опит, за да се превърне училището в място за познание?
Наталия Радева: По-горе споменах за възрожденския девиз: „Помогни ми да те возвися!” Само него да вземем и да го приемем като мисия, задача и свят идеал – то ще е премного вече! Нашето минало, историята ни е пребогат и изобилен извор на безценен опит, благородни и високи идеали, титанични личности по размах на мисълта и делото, с които ние трудно бихме се съизмерили. За съжаление сме потънали в дребнотемие, низки страсти и ламтеж по материалното и успеха! Постоянно си пожелаваме успех, заразили сме и децата с това клише – да успеят на всяка цена, да живеят охолен живот, нищо да не им липсва! Забравили сме духовните стремежи, отнасяме се към тях само с празнично лицемерие, а през останалото време всеки си гледа интереса.
Мирела Костадинова: С какви чувства ще отидете на 15 септември на работа?
Наталия Радева: На 15-ти септември ще отида с обичайното вълнение и тревога. Вълнение, предизвикано от предстоящата среща с новите випуски, осмокласниците, а тревогата – от мисълта за новите предизвикателства, с които неминуемо ще трябва да се срещнем и да преодоляваме. Последните две учебни години бяха особено турбулентни, изпълнени с несигурност и психическо напрежение. Бяхме поставени в ненормални условия, при което, обаче, трябваше да изпълним всички изисквания така, сякаш работим при нормална обстановка. Това се отнася не само за нас, учители и ученици, но и за почти цялото общество, което понесе много загуби и травми.
Мирела Костадинова: Не Ви ли е страх, че след книгата Ви всичко ще си продължи по стария начин, както обикновено се случва у нас?
Наталия Радева: Да ме е страх точно, не, но ще ми бъде тъжно. Далеч съм от мисълта, че с една книга ще променя траекторията на образователната машина – тя е прекалено тежка и инертна и има други сили, които я управляват. Моята скромна задача е да помогна на някой, който вече се намира в онзи миг преди събуждането и вече е готов да се събуди и да прогледне. Да престанем да пребиваваме в това междинно състояние – полусънно, полубудно, полусъзнателно, полубезсъзнателно или съвсем неосъзнато да следваме готовите алгоритми на поведение и мислене, което ще ни гарантира безпроблемно живуркане в зоната на комфорта. Дано не звучи малко нескромно, но аз исках с тази книга да разтърся малко позаспалата колегия, а също и позадрямалото ни общество, за да се стресне малко и да си даде сметка какво се случва с децата ни, когато сме на работа и се грижим за прехраната и оцеляването на семействата си. Училището не е грижа само на МОН и учителите в него – то е грижа и отговорност на всички нас, защото грижата за децата е обща и най-важна.
Мирела Костадинова: Лично аз като Ваш читател бих желала да видя върху хартия написани още истини за българското образование, а вероятно и цялото общество, защото те са документ на времето и водят до важни умозаключения. Ще направите ли продължение на „Учителски истории“?
Наталия Радева: Стига да видя в това някакъв смисъл – да! Ще зависи от реакцията и отзивите за тази книга, ако изобщо има такива. Ето сега за какво си помислих – на пръв поглед може да изглежда елементарно и маловажно. За чиновете в класните стаи! Всички сме ги виждали- сковани с по две дървени седалки и равен плот. Едно време аз си спомням, че имаше по-различни чинове! Плотът беше повдигнат на 45 градуса и в горния край вече с хоризонтална част, на която си поставяхме моливите и химикалите за писане. Освен това последните чинове отзад на редиците бяха по- високи и по- широки от тези отпред. Още помня, че тези чинове от стария модел, бяха от дърво и боядисани в зелено. Какво значение има това ли? Ами голямо значение, представете си! Когато едно дете чете или пише, то се прегърбва и навежда главата си в неестествена позиция. Естествената позиция би била с изправен гръбнак, ако повдигне тетрадката или учебника под ъгъл от 45 градуса. Наблюдавах учениците един ден, в който имаше спортен празник. Беше ми интересно да ги видя в друга среда, в игрова ситуация извън обичайната класна стая, в която ги гледам седнали, прегънати на чиновете. За мое голямо разочарование открих, че повечето деца са изкривени, с ясно забележими гръбначни изкривявания, с прегърбена и неестествена стойка на тялото.Особено момчетата, които израстват в тази възраст изненадващо бързо, само по изключение и единица бяха тези, които имаха правилна стойка и позиция на тялото. Бях изумена как не съм забелязала това очевадно обстоятелство досега! Дадох си сметка, че децата са принудени да стоят години наред на едни и същи неудобни, корави учебни банки от първи до 12 клас по 7-9 часа на ден в една и съща неестествена и неудобна поза, да пишат, четат или просто да слушат- независимо дали са високи 1,50 или 1,95 м. Ето само този факт е достатъчен, за да се застраши сериозно здравето и бъдещото здравословно състояние на детето. И това зависи от дизайна на ученическия чин. Маловажно ли е? Елементарно ли е?
Мирела Костадинова: Какво не казахте в книгата, което е важно?
Наталия Радева: Много неща! Ето това за чиновете, за организацията на класната стая, за цифровото оценяване и неговото травматично въздействие върху детската психика. За ежедневното разписание на учебните часове – ако детето има 7 часа на ден и трябва да се подготви по всеки един от тях – да си напише домашното и да научи урока, то, пита се в задачата, колко часа на ден ще трябва да се труди това дете? Отговорът ще бъде не по- малко от 10-11 часа. Но учениците до 12 клас са непълнолетни и по смисъла на закона са още деца! Също според закона, децата нямат право на труд повече от 4 часа на ден, и то с разрешение на родителите, ако са навършили 16 години. Значи могат да стоят прегърбени и с наведени вратове 8 часа на ден и да подготвят домашните работи за следващия още 2-3 часа (ако искат да са редовни и примерни), но нямат право на труд повече от половин работен ден и с изричното разрешение на родителите си. Не е ли това странно раздвоение на закона и откровено лицемерие. Умственият труд не е по-малко изтощителен отколкото физическият. Напротив – физическият труд е превърнат в наказание – това, с което се наказват провинили се ученици е например да изчистят двора от сняг или да събират опадалите листа. С това се „възпитава” презрение към физическия труд като нещо срамно и недостойно, вместо да бъде обратното – трудът да се уважава и почита като добродетел и източник на блага. От учебната програма се заличават методично предмети като трудово обучение, ръчен труд и творчество и др., в които децата имаха възможност да сътворят нещо със собствените си ръце и да изпитат радостта от това! Също така целенасочено се намаляват часовете по музика и изобразително изкуство, като след 9-ти клас се премахват съвсем. Творчеството е изхвърлено от учебната програма, ръчният труд е принизен и приравнен с наказание. За сметка на това непрекъснато се увеличават часовете по информационни технологии. Какво означава това? Биороботи ли ще подготвяме за бъдещето? Изобщо какво бъдеще искаме за децата си?
Друг проблем, който също би могъл да се стори незначителен на някого. Децата пишат все по- грозно, неразбираемо и нечетливо до такава степен, че сами не могат да разчетат това, което са написали?! Този факт значи много! Никой не се занимава с краснопис, никой няма търпение да изписва красиво буквите и думите от нашия свещен език (изобщо свещеното вече е някак неуместно в съвременното училище). По- лесно е да се натрака на клавиатурата някаква безумна шльокавица от буквени знаци, съкращения, английски заемки, емотикони и пр. А децата говорят и се изразяват по-зле, отколкото пишат. Говорят все по-бързо и неразбираемо, използват повече междуметия и нечленоразделни звуци, отколкото изречения. Трудно съставят изречения. Когато говорят помежду си, почти не успявам да ги разбера. Наричам този език пингвински, тъй като все по-малко има общо с българския.
Изгонване на свещеното от училище! По-горе споменах нашия свещен език, който вече е опорочен от многобройни чуждици или направо подменен с английски. Погледнете имената на хотелите по Черноморието – всеки втори е спа ризорт, палас, супериор и т.п.
Относно изучаването на религия и вероучение – темата е много дълга. Ще маркирам само основното. Повечето хора настръхват само като чуят за религия в училище, още повече за вероучение. Ама как така ще се насажда на децата да вярват в Бог!! Сакън, ужас голям. Вярата е изгонена, моралът е сведен до минимум, трудът е презрян, творчеството се неглижира и присъства колкото да не е без хич, философия се учи един час седмично и тя е подменена в по-голямата си час с теми по психология, технологиите са в разцвет, децата ходят криви и прегърбени от неудобните чинове и естествено слушат чалга от телефоните си. Някак логично е това поколение да гласува за партията на Сл. Трифонов, Азис или Фики, ако въпросните изпълнители имат техни политически формации.
Мирела Костадинова: Има ли надежда, че българското училище ще доживее нов разцвет?
Наталия Радева: Аз съм оптимист. Както за България, така и за българското училище в частност. Не съм пророк, но вярвам в силата на българския дух да се възражда от пепелищата като Феникс и да възкръсва за нов живот. В последните години се появиха толкова нови сведения за българската история, които досега са били укривани! „Не се гаси туй, що не гасне”!
Мирела Костадинова: След тази книга за Вас какво ще се промени в работата на ви на преподавател?
Наталия Радева: Не мога да предвидя съвсем точно дали ще има промяна. Ще продължа да търся нови пътища към сърцата на децата, да се усъвършенствам професионално, за да бъда полезна на своите ученици в трудния път на израстване и себепостигане.
Автор на интервюто: Мирела КОСТАДИНОВА