Думи на проф. Амелия Личева за “Солени молекули” на Калоян Христов
Калоян Христов е много млад, но вече има своето извоювано място в литературните среди у нас. Той безспорно е едно от интересните имена в съвременната млада българска поезия, автор на вече две стихосбирки с удивително зрял почерк – нещо, което не е толкова често срещано в първите книги на прохождащите автори. Затова и спокойно можем да кажем, че той е автор със свой утвърден литературен вкус, със запомняща се физиономия, с интересни прочити на традицията, но и с непрекъснати търсения в сферата на днешното. Когато говорим за присъствието на Калоян в съвременната българска литература, трябва да изтъкнем и работата му като редактор, съставител, изобщо като един от хората, които създадоха и правят сайта „Тетрадката“ и всички съпътстващи това място инициативи. В този смисъл Калоян Христов е инициатор на общност, на пространство, на място за срещи в сферата на поезията, но и изобщо на литературата. Нещо повече, в четенията, в публикациите, реализирани от сайта, бяха привлечени както много нови гласове, така и много утвърдени поети. По този начин сайтът се наложи като територия, в която се сговарят традиции и стилове, а Калоян Христов е един от важните медиатори в тези диалози и нека го кажа пак – и откривател на нови имена. В последното има нещо много симптоматично и симпатично и то говори за тази зрялост, с която започнах и която е присъща не само на писането на Калоян, но и на цялото му поведение.
Новата му стихосбирка „Солени молекули“, издадена от „Знаци“, е доказателство за развитието на младия поет, за укрепването на неговия почерк, за израстването, което наблюдаваме от първата му стихосбирката към втората, както и за цялостните му нестандартни експерименти. В стихосбирката по интересен начин се преливат стихотворения, концентрирани върху човешкото и неговите търсения с такива, които наблягат на злободневното и следите на това злободневно отново в личното. Защото като цяло това е книга за човешкото, което иска да бъде себе си, но и всяко друго нещо във вселената – предмет, животно, природа. То с лекота се поставя на мястото на гълъбите или на мястото на водата, за да разсъждава върху формата, погледа, състоянието, за да разширява себе си, за да се повишава качествено, за да се разнообразява, все с патоса, че граници няма, че никое тяло не е достатъчно. В този смисъл това е поезия, която иска не просто с думи да прави неща, но която и говори за феномена на ставането и трансформациите, за метаморфозите, които обогатяват човешкото. Неслучайно това е поезия на условностите, на възможните измерения, на пожеланите преображения и очакванията, които са важни дори когато не се осъществяват. Пълнотата и празнотата, проникнатостта на всичко във всичко, историите, които чертаят биографията не просто на човека, но и на света и на нещата в него, определят пластовете и посоките, които четенето на стихосбирката може да поеме.
„Солени молекули“ експериментира с кратките форми, стиховете като цяло са лапидарни, разчитащи на силна образност, защото много често заиграват с идеята, че поезията трябва да тръгва от простите неща, но да ги разиграва, да сменя посоките им, да обръща горе и долу, да е силна в наблюдението и забелязването, за да трупа картини. Затова и в цялата нейна поетика водеща е сетивността и колкото и парадоксално да е – една особена ароматност, която нюансира присъствията.
И така, да виждаш простите неща, да умееш да ги трансцендираш и накрая да направиш така, че езикът да се усеща – това са опорите на тази книга и в тях се корени залогът за четенето ѝ.
