Черният котарак, старият грешник и хитрец, решил да иде на хаджилък. Много и най-различни твари напоследък пътували до светите земи и ставали хаджии. Омръзнало му да чува хвалби как някой си рошльо като него е ходил там и дори е приказвал с жив светец…

– И аз знам пътя до там! И аз ще стана хаджия! – рекъл той.

Младите мишлета се подсмивали и се плезели  от дупките си да го ядосат, а по-старите клатели глави:

– От котарак хаджия не става!

Котаракът ядосано се облизвал, но се правел, че нищо не чува.  Измайсторил от една голяма тиква каруца, впрегнал в каруцата два пуяка, единият куц, другият сляп и взел да товари. Какво ли не сложил вътре – торба сушена риба,  парче пастърма от стара коза, резнал си от осоления бут на глухата си стопанка. От мазата на съседите отмъкнал няколко дебели наденици.

– Дълъг път ме чака! – се оправдавал пред себе си черният котарак. Пресмятал за колко време ще му стигне храната. – Поне три  месеца имам път в едната посока. Три месеца на обратно. А идва и зима, трябват топли дрехи и бъклица с вино срещу студа. Кой знае какво ме чака из онези непознати земи…

Но преди да тръгне решил да се прости с хитрите мишлета. И не просто да си вземе сбогом, ами и прошка да им поиска. Решил да стане добър християнин и да забрави старите вражди. Мушнал се през прозореца, меко тупнал в мазата, където почивали качетата туршия и бъчвите с вино. Взел да пълни най-голямата бъклица. И докато чакал да се напълни провикнал се към гризливия народ:

– Къде сте опашати? Излизайте от дупките да се простим. Прошка давам, прошка вземам, че тръгвам на хаджилък!

Наскачали мишките от дупките, събрали се накуп и продължили да се плезят.  Къде се е чуло и видяло котарак прошка на мишки да иска? Този стар непрокопсаник сигурно нещо коварно е замислил…

А котаракът се покачил на една висока полица и заговорил любезно:

– Много години ви преследвах из мазите и по таваните, а ето, стопаните продължават да се оплакват от вас. И от мен, разбира се… Правите пакости – ядете от брашното,  прегризвате торбите с орехи и лешници, дрехите по раклите за нищо не стават. Не зная какво да ви правя!

Изскочила най-старата мишка пред другите и взела да нарежда:

– Ти да се прощаваме ли дойде или дойде да ни съдиш? Всички знаем какъв хитрец си. От стар ловджия не става хаджия… Тъй ще ти река аз. А на всеки, който реши да ти хване вяра, спукана му е  работата.

– Сърбали сме ти попарата – обадили се и други мишлета от тук, от там.

– Стига, омръзнахте ми! – не изтраял черният котарак. – Щом съм рекъл, че съм дошъл за прошка и да се сбогуваме, за сбогуване и за прошка съм дошъл. Хайде със здраве, че може повече да не се видим.

– Няма прошка за теб! Целият ни живот обърка. Страхувахме се да тичаме из къщата, не можехме на воля да похапваме и да играем. Все се озъртахме за теб. А колко от нас потънаха в големия ти корем? Появяваш се изневиделица, от нищото. Коя тъмна сила те довлече тук? Дано пак тя те отнесе, час по-скоро…

И пак старата мишка се обадила:

–  Помня, помня как дойде в къщата. Аз може да съм стара, но не забравям.

И захванала старата да разказва на младите мишлета:

 – Веднъж в дома на стопанина потропа белобрад старец – висок, слаб, с голяма широка шапка и черни дрехи. Помоли за подслон и хляб. Слънцето се беше облещило над баира. Стопаните се гласяха да обядват. Седнаха около софрата и поканиха госта. Цялото мише царство се разхождахме спокойно по миндерите, полиците и пода. Стопаните ни разпръскваха с тънки върбови пръчки. Тогава белобрадия старец хвърли черната си ръкавица на земята и изрече неразбираеми думи. Трябва да е било заклинание, защото ръкавицата се превърна в голям черен котарак. Същият, който сега се готви да ходи на хаджилък…

Котаракът никак не обичал тази история и затова всеки път, когато му я припомняли, забравял ума и дума от яд. И този път станало същото. Вдигнал черната си лапа и на мига грабнал приказливата мишка. Другите не могли да видят какво се случва, защото се разбягали обзети от ужас. Котаракът пуснал  мишката в кожена торбичка – прясна храна за из път, прекръстил се и тръгнал към тиквата с двата бели пуяка. Те изкрякали нетърпеливо.  Метнал се и той във возилото, побутнал птиците с дрянова пръчка. Колелата изтрополили по калдаръма. „Е, сега вече наистина няма връщане назад“, повтарял си черния котарак и размахвал камшика. Само мишока, който отворил дупка в торбата, заничал уплашено и се надявал съдбата да се смили над него.

Колата минала през цялото село. Показали се първите нивя, които отдавна били ожънати и изорани. Ситна слама златеела около пътя.

– Тази година се роди много жито, хамбарите са пълни до горе. А щом има храна ще се намножат и мишките, истинска благодат за мустакатия наш народ с меки лапки и дълги опашки. Сит живот ще има, сит и пресит… – мислел си черният котарак – А аз съм се засилил през девет земи в десета хаджия да ставам…

Така си говорел и без да се усети рязко опънал поводите на пуяците, които се заковали на място. Те вече били изморени, а и ако някой ги попитал честно и те ли искат да стават хаджии, щели да си признаят, че пътешествието вече им е омръзнало.

– Връщаме се обратно! – дал команда кочияшът. А двете животни това и чакали. – Назад към сития и изобилен живот! Кой каквото иска да рече, аз си оставам господар на мишия свят!

Котаракът обърнал колата и скоро стигнали до дома. Мишокът начаса изскочил от прегризаната торба и хукнал да предупреди останалите за завръщането. Занадничали от дупките си разтревожените мишки, закахърили се – пак идвало чумаво време за мишия свят. А една от тях се обадила:

– Казах ли ви, че котаракът е грешен и от него хаджия няма да стане.

Три дни ял и пил черният котарак, доволен, че се е върнал вкъщи. Много миши народ затрил, но и много останал…

И всичко тръгнало по старому…

Автор: Мирела КОСТАДИНОВА

*Корица и илюстрация: Калин Николов

*Текстът е част от детската книга под печат “ПЕРЦЕ ОТ СОЙКА. Редактори: Янислав Янков, Румяна Пенчева. Художник: Калин Николов.