Стихотворения – Евелина Кованджийска
МРАК
Небето сънено простенва, разрошено от пръстите на някой неуверен Бог.
Разбиват се дори и тежки облаци на изгреви, в които ще открия себе си.
Преливам от студеното мълчание. Сълзата ми е кална и горчи,
а проходилките за птици са тесни и за рамената ми.
Протракват глухо, стегнали ръцете ми, а се надявах днес да полетя,
но някак закърнели са крилата ми от тежко дишане на приказки и смисли.
Те-братята ми лебеди отплуваха с мъглата,
а скъсаните ризи от коприва се веят тъжно някъде по вятъра.
Моето малко, мило момче днес ще поникне в тревата
и от небето ще пада мъгла, за да пореже сърцето.
Дива коприва ще засадя по раменете му бели,
да ме изгаря в тревожна нега и да ми пари.
Моето малко, мило момче носи в ръцете си вятър
за да го плисне по черния свят, с гръм да удари.
А обичта си завързва с конец, панделка прави,
връзва косите ми, прави венец-истински, бял.
И затанцуваха рой маргарити по раменете ми смугли.
Той ги донесе, подпали света, за да танцуват.
Моето малко мило момче вече е приказка.
Бог разговаряше с мен за обичта търсена, истинска.
И го свали до ръцете ми груби, свикнали да крадят
от нежността на щурците изгубени в черния свят.
И вали снегът на невъзможната обич
изгорила устните с длани на коприва,
коленете удряла, стъпкала кокичето
дето със дъха си храних и обичах.
Стъпките раздират сърцето на зимата.
Толкова е искала мене да открие
пламнала от нежност
на раменете му снежни,
бяла от обичане, светла от надежди.
Някой ме захвърли в дъното на стаята
да удавя стиховете в тъмните сълзи.
Тъмното във мене почва да расте
и пълзи по кожата, задушава здрака
дето той остави в ъгъла на мрака.
Грозд от тишина в устните сложи,
яростно да пия от дъха ти топъл.
Още да греша, още да съм жива.
Ангелски крила никак не отиват
на онази смуглата в тъмното проходила
да краде душата ти и да зида стихове
с твоите очи, с твоите въздишки.
После разчупи всеки тъмен облак
на парчета скреж, във които някога
ще поникне цветото дето окоси
от едно момиче принизило истината,
в кратката надежда, че ще я боли
само за последно, само изведнъж.
После ще е светла в падащия дъжд.
Светла от страстта дето е проляла
капката сълза, за да те удави
във онази мъка на душа тревожна
дето обич търси, но е невъзможно.
ИЗГУБИХ
Тихо е. Заспивам вече. Наша е нощта.
Кой ни предрече вечност? Кой ме докосна сам?
И припада тъмното по раменете ти голи.
Как ли да ти се сбъдна, вятър и дъжд мой?
Откога плачеш в мене? Тъмна ще бъда,
но ще преда светлото в душата ти бледа.
Ще развързвам стихиите някъде във снега.
Той и листопада е дълъг, но сега побеля
онзи проходил в мен луд от обич мъж.
Нека да е последен, нека да е веднъж.
Ще окося снежинките по белите рамена
и ще рисувам пъртината, където изгубих дъжда.
Тебе да изплача в тъмната сълза
дето в мен нагарча, пари и боли.
В облак да те скрия, да склоня глава,
обичта е рана дето в мен кърви.
И прегаря здрака карамелен, тих,
ако ще е среща, нека да е в стих.
И трепти тревата в облачните трели,
гали рамената, плъзва по коленете.
А пък исках устни! В тях да се потапям.
Късно е за жажда, късно е за песни.
Някога ще падам в тихите треви
дето те загубих нежен и любим.
А сега е вечер на щурци заспали.
Как да не открадна в шепа обичта ти?
Как да не застрелям тъмните треви
дето те прегръщат диви и добри?
Аз не съм светица. Просто съм жена
дето ще отстреля с устни нежността.
БУРЯ
Колко тревожно свети сълзата
по раменете ти бели?
Вятър си плъзнал по колената да ме погали.
Всяко вълшебство е кратко проклятие
някъде във очите ти сини.
Искаше огън във мен да запалиш.
Как да е минало?
Париш, болиш и ме будиш за устни
в тъмното на душата,
а пеперудите влюбени така оглупяха,
че се разсипват със смях във тревата,
даже когато ме любиш.
Как да си тръгна, когато си бурята
белега тежък оставила?
Спомен ли беше, болка ли беше,
как да забравя?
Автор: Евелина Кованджийска*
* Автори, участници в Националния литературен конкурс “…Накрай света”, чиито текстове не са сред наградените, но по преценка на журито, ще бъдат публикувани.
