Александър Георгиев – Национален литературен пленер “По пътеките на думите”, Боженци ’19

Публикувано от Екип Tetradkata.com на

Дъждовен здрач

Гърми… Вали… Човешкият свят се е скрил под стрехите. Всеки с неговите си мисли, всеки с неговия път. Всички в един живот. Живот, събран от много потоци, слезли като водата. Къде по старите, обрасли камъни. Къде в зелената, некосена трева. Къде разтърсвайки листата на дърветата или просто с плясък приземявайки се в локва.
Хората сме странни птици. Създаваме цели светове с думи, строим пътища само за нас си, търчим насам-натам, ловим мисли и от вятъра. Виж, косовете не са странни птици. Те си имат свят и без думи, и пукнато яйце не дават за хорските друми, но и те като нас търчат насам-натам. Ловят червеи из тревата. Страшно са заети. Поне така изглежда отстрани.
Чуй! Звуците на света. Ето там. Не знам, що за пиле е, но от гората се носи заплетена песен. Отвреме-навреме. Сякаш си забравя текста и като се сети – писука. Ама ги върти майсторски. Да му се не начуди човек.
А там? Врява. Май ловците се скараха нещо или пък нечий пернат съпруг не е донесъл правилния червей. И още. Край тях две сойки се гонят по дърветата и си бърборят нещо.
Прегърнал всичко е шума на дъжда. Все същия и винаги различен, а в небесата като майстор барабанчик се разхожда търкалящия се грохот на гръмотевиците. Отгоре е сивото небе. Отдолу си е земята с цялата и шарения. По средата е дъжда, а между капките….между капките в здрача са думите, с които създаваме цели светове.

Града от високо
Горе съм.
Градът е шарен, малък и пълен със съдби, там долу, в ниското. Зад мен бучи ефира. Чувствам се далеко, чувствам се близо. Зная този град, мерил съм го дълго, а сега е просто там някъде пред мен, като сън. Мъглите от снощния дъжд са го обвили и имам чувството, че всичко просто свършва, докъдето мога да видя. Планините са там, но ги няма. Сякаш нищо няма отвъд и аз седя на една от каменните кости на хълма и гледам, и гледам.
Познатите обеми на сградите сега са се смалили като кубчета, които някое дете е наредило къде с усет, къде безредно в малката бонсай-градина. Мога да събера гледката в шепи.
Виж там! Ей там съм расъл. Сега е само точка на картата на града. Мога да видя и другите следи. Тук съм играл, обичал, скитал и работил. Замислям се и както съм отвисоко махвам с ръка и всички надписи и маркери изчезват. Дърветата са си тук и природата си е тук, а на мен ми се прищява да литна като в сън над санираните човечарници долу, да се плъзгам тихо и просто да се оставя на гледката на подредения мравуняк да ме носи.
Знам, някой ден, нещо ей там, току отвъд моето разбиране, ще стъпи и върху мен, но дотогава винаги ще имам крилете на възприятието, с които да се рея над шарения, малък и пълен със съдби град. Отзад бучи ефира. Върнах се.
Тръгвам надолу.

Крепостта “Градище”

Камък по камък някой дялал е, планирал и градил. Друг е бил живота, но камъните и сега са си същите. Само скорошният мъх е поприкрил плешивините. Където и да минеш – стъпваш по толкова отминали мечти, животи. Не е лошо да го помни човек. Понякога следите ни са трайни и остават за някой пра-правнук през вековете. Понякога всички стремежи и всички градежи се размиват във времето и кръговрата а после пристига друг и крачи отгоре, донася нова пръст, засипва или пък копае. И не ще ли, както си копае ги намира – старите дялани камъни. А те говорят. И тогава мисълта му вече не е тук. Миналото идва, вика, пита. Кой си ти? Къде са тез, които ни градиха? Къде са тез, които ни рушиха? Къде отидоха на хората децата, стадата, любовта и песните във храма?
А внукът рови и гадае. Ей тука е било – какво? Да,да..виж по-нататък. Зид, стена е. Колко крачки са отмерени по нея, когато някой не е спал, за чуждия живот е бдял. Тук долу – къща. От студ, от дъжд колцина са се крили под покрива отдавна станал под? Отсам. Виж формата – на храм е. Колко вяра и молби горещи са литвали нагоре? Хора са се събирали за живот, други са ги изпращали отвъд. И пак и пак.
А тук, сега? Тук бук расте и птици пеят. От нашите ръце и ум зависи, дали ще видим старите следи, дали ще върнем част от тези всички, дето са във нас. За тях сме само ние наследници и като глас. И само ние ще възвърнем песента на техните животи, останали от дялан камък нареден и да ги спомняме дорде и ние станем тлен.

Около кладенеца

– Сус мари! У-у-у! – буля Иванца е зинала и устата и е кръгла дупка изпод малките очички, току на пръст под пъстрата забрадка.
– Деее! Що зееш ма ялова пущино! – баба Станка е излязла и тръска новичък пищимал от чердака на къщичката си през потока.
– Ялова ти е козата, мари! Сал не видиш, че на наш Гунчо котарака, поганеца му неден, триста чуми да му скъсат опашката, ми събори менчето с млякото, дорде си вадя вода из герана – обяснява Иванца
– Ба! Ми кое ти куцо пиле изкълва акъла, мари, да го влачиш туй пусто мляко чак тука на площада? – разсъждава баба.
– Ми думам си аз де ше го тътрузя, ма нъл знаш моя несретник как обича прясно мляко. Я съм го остала, я го е докопал и излокал.
– На ти ся мляко – злорадства дъртата – да го беше проснала на ливадето да съне.
– Ух, ти бабишкеро недна, да ти исъне устата кьопава, дето ми ги тез хортуваш – хем кълне, хем и се реве на буля, че у тях санким знае три дечиня са и на главата и млякото беше за тях наредено.
В туй време откъм школото се задава поп Миньо и изтежко, свъсено ги скосява:
– Какво сте се разврякали тук кат некви кукундрели?
А попа не случайно е такъв сърдит. Снощи бяха се събрали с даскал Ставри, кмета и на оназ уруспия Богданца мъжа и – търговеца Пъчо. Убаво де, ама като им се услади, че и отвориха една дълга приказка за политиката, та баба попадия сал едва смогваше да тича до зимника и да носи вино. Та Миньо хем не се беше още сапикясал, ам го беше и яд колко вино са му изпили онез трима кръволоци, хем го цепеше главата, па и имаше чувство, че калимявката го стиска на корема. Въобще беше кисел кат на кака Лалка ти туршията дето я беше отървала лани и почерпи половин село с нея.
– Попе, ти май нещо си нефелен? – го подрака баба Станка, за което той я награди с поглед на сърдит сом
– Ти, старо, да мируваш, че нощес сънувах твоя Нончо, свети Петра и дядо Боже. И гледам Мазен Даньо, дето баш на Заговезни зе че са помина как с една талига иде, иде и им я кара па те го гледат и го питат що не караш баба Станка, ми с празна талига идеш. Време и е да доде тука горе и тя.
– Малии…пепел ти в устата златни, бе попе! – кръсти се бабата пребледняла – Не думай, пу пу! – и се скрива уплашена в одаята с все пищимала.
През това време буля Иванца се е совнала нагоре в уличката пъргаво като козичка, щото още имаше да дава на попа яйца от сивата кокошка, пък тя пущината да земат да я уплашат на Гана Донкина малкия син и на Станой ножаря убостника и вече цяла седмица не ще и не ще да носи. Та съвсем и се скриви деня. Ни мляко, ни яйца, че и кавга.
На площада попа се наведе над герана, дощя му се водица, че му лепнеха устата, ама го смързя да се напряга, па и никой друг не се навърташе наоколо. Почеса се под брадата и запраши татък, през дола, къде леля си Куна с надеждата да го гости бяло сладко.
Отгоре слънцето се засмя на цялата тая тупурдия и прати един лъч да погъделичка по носа Шарен Бончо, който проспа цялата работа, проснат на пейката. Бончо вдъхна яко, почти налапвайки една мързелива муха и взе, че се обърна настрани та спря да хърка. Така вече нищо не смущаваше кладенеца насред плочника.

Покриви

Покривите са между дърветата или пък дърветата бяха по покривите. Не помня. Снощният дъжд беше измил всичко, ама старателно, като прекалено напориста майка.
Сънувах гръмотевици и яростно небе. Или обратното. Не помня. Може да са били фотографите на сватбата на слънцето и луната. Нямаше как да се разбере, защото облаците се бяха накамарчили като котило от много сиви и много мокри котки. И като казах мокри, та се сетих. Стана ми жал за някои от старите къщи, дето очевидно ги бяха оставили да се оправят сами. То добре, ама те горките може и да си имат хубаво наредени плочи и все още светли гледници завити тук-там с пердета, но то си иска човешко око да види и ръка да пипне. Тук да подложи камъче, там да бутне, да потегне. Инак всичко лек-полек се смива. Водата дето си е просто вода, тук е подла. Промъква се където може и хапе старите греди. Те си викат – ба, бълха ме ухапала, ама тя водата -стадо. И ден след нощ и нощ след ден си чопли докато не издържи дървото и се предаде. Тогава плочите си мислят, че е весело, като деца се плъзгат и пързалят надолу. Грохотно натискат де що паднат. Стените постърчат, поседят, па и те се разревават с кални сълзи от някой дъжд и вземат та се смият надолу.
И тъй след няма време, като си замине покрива, всичкото си заминава и се натиска обратно по земята, отдето е дошло. Минават разни хора после и някой се сеща – „тук растяха покриви“, а друго лаконично отговори – „ а сега расте трева“
Ей за това исках да ви разкажа. Да знаете и да си вардите покривите. Че той човека си е малко като къщата. Протече ли под стрехата – не е добре работата.

Църквата “Св. Пророк Илия”

Скъпа лельо,
Пиша ти от Боженци. Седнал съм до църквата. Онази, нали се сещаш. В двора не е тихо. Пернатите миряни възнасят своите си песнопения под покрива на небето, покачени на амвоните на дърветата. Тези, другите, за които е строена църквата обикалят по плочника, позадъхани от баира. Мнозина снимат, сякаш се боят, че няма да запомнят къде са били. Всички гледаме, ама виждаме различни неща. Всички търсим нещо набързо първо вън, а после вътре в тихия светлосин сумрак. Там леките звуци на църковен хор веднага те докосват. Неволно погледнах нагоре, където са певците, но естествено това е запис. Все пак, нещо старо трепва и оживява вътре в мен. Гласовете ме водят някъде другаде, назад. Почти провиждам много минали неща в спомените на ума си, но естествено в храма сме само аз, туристите и жената, която продава свещи. Бог не е вътре, но все едно току що е излязъл. Как ли го прави това? Отдавна се чудя. Може да е бил онзи чичко с мустаците, или онова малкото дете с окръглените очички. Не ми се вярва да е бил в кресливата стрина, която напористо като компетентна квачка водеше малката си групичка. Връхлетяха, поогледаха и отлетяха да търсят тръпка другаде. Не като двете птичета, които са свили гнездо в дупка под стрехата. Ама какво ли разбирам аз от божиите работи? Хайде, ще взема да си ходя и аз от тук. Остани си със здраве.
твой Илия (пророк)

Автор: Александър Георгиев – участник в Националния литературен пленер “По пътеките на думите” – Боженци ’19. Ментор – Петър Чухов.

* Снимка: TetraDkaTa.com

TetraDkaTa