Мария Гаралова – Национален литературен пленер “По пътеките на думите”, Боженци ’19
За „Успение на Пресвета Богородица“ Габрово
Тъмният купол на църквата ме похлупи. Припламнаха свещи. Аромат на восък и на скръб се носеше покрай иконите. Хората шептяха молитви и се кръстеха. Усещаше се едва едва, че Господ е бил тук… преди година, две или преди няколко века, сгушен в онази другата църква – „Света Петка“. До хората с истинската вяра… Но тя е опожарена … и църквата, и вярата… Господ мина покрай мен. Погледна ме с черните очи на мравка.
Разговор
– Спомням си, когато ме строиха. Камък върху камък. Ден след ден израствах все по-горда и хубава. Помня и първия път, когато те видях. Тънкото ти стъбълце се огъваше при всеки повей на вятъра. Но аз знаех, че ще устоим на всичките бури. С теб видяхме много… – Да, българите са упорити. Това не може да се отрече… – Колко бях щастлива, когато дойдоха момчетата при нас. Учеха се да четат, да пишат. Че и мен научиха… Половин век ме огласяха техните гласове. Пред очите ми израснаха децата на няколко поколения, под строгия, но справедлив поглед на учителите. – А помниш ли войната? Носеха сакати и болни да ги лекуват в тебе. – Умирах заедно с умиращите, живеех с живите. И през деня и нощта аз бдях над жертвите…, но знаех… Българите страдаха по време на войната по-малко, отколкото по време на робството. И аз се усмихвах, защото скоро щяхме да сме свободни. Знаех го, българите вярваха, а Господ виждаше. – Все още бях младо дърво, но се стараех да приютявам в прегръдките си хората. Колко сложни същества са само те… – А дните след победата… Българите ме украсиха, донесоха толкова нови неща. Наредиха стаите ми, така както не съм и мечтала. – За мен най-любим беше грамофонът, нали така го наричаха. Аз поклащах клони всеки път, щом чуех хората да поставят иглата върху плочата… – А сега с тебе остаряхме… Но българите не ни забравят. Идват, поспират за малко и ни се радват… – Дано никога не забравят за нас. – Дори да забравят, ние ще ги помним. – Въздъхна Къщата на спомените. А дървото зашумя от вятъра. Да си вечен е толкова важно…
Светлозелената стая
Винаги съм се чудил кой би живял в жълтия блок с шарени стаи. И най-вече защо е цветна фасадата, а от вътре също ли е пъстро? Аз бих живял на светлозеления етаж. Изглежда толкова високо, по-висок е дори от синия. Като гледам най-отгоре е оранжевият, но съм чувал, че на таванския етаж не е хубаво да се живее, не за друго, покривът протича. Мисля, че знам кой харесва жълтото – лудите и аз… Но не, аз го смесвам със синьо… Зелено става… хем си малко луд, ама само малко, хем носиш и небето от простора. Помахах на госпожата от жълтата стая, не знам дали ме видя, но веднага се скри – явно е луда. Но кой съм аз, че да я съдя. Само един стар кон, на име Росинант, обречен да мечтае да прескочи реката и да заживее в светлозелената стая на брега отсреща.
Господарите на времето
Дъждовните капки пристъпваха по калдъръмените улички. Надбягваха се с вятъра. Ромолещият им смях огласяше простора. От време на време високо в небето някой облак се изкашляше и тогава стреснати от гръмкия звук малките дъждовни капки за миг замираха. Облаците бяха доста пухкави и им беше трудно да се разхождат по тесните пътечки. Но за сметка на това полегатите широки покриви с каменни плочи бяха желан облачен пристан. Боженци приютяваше всички. Селцето обичаше дъжда, облаците, слънцето, хората… Но единствените пълноправни господари бяха котките. Те знаеха всичко за всекиго. Те само имаха право да са навсякъде и никъде едновременно. Котките бяха господари на времето в Боженци. Аз помолих една от тях да ми покаже най-хубавото място в селцето. И тя ме заведе на върха… на върха на селото до Карадимовата къща. Изпъна опашката си, погали се в краката ми и седна. Оттук се виждаха само покривите на къщите и облаците, лежащи върху тях. Приседнах до котката и се загледах. Когато слънцето се промъкна между задрямалите облаци, тъкмо под небето блесна кръстът от камбанарията на църквата. А Господ гледаше към нас.
Боженци – църквата „Свети пророк Илия“
„Вярата е напоена в стените. Каменните блокове са скрепени в църква. Църква, градена в робство, измолена с ум, хитрост и смелост. Построена с обич за вечността. Църква, изваяна от вярата. А не вяра, заточена в църквата.“ – пееше своята песен камбаната с хор от птици наоколо.
Автор: Мария ГАРАЛОВА – 23 години, участник в Националния литературен пленер “По пътеките на думите” – Боженци ’19. Ментор – Иван Димитров.
* Снимка: личен архив
