Безсмъртната любов като основен мотив на миналото и настоящето или преходът от „Дракула“ към „Здрач“ (ревю) – Йоана Йорданова

Публикувано от Екип Tetradkata.com на

Въображението от древни времена е един от водещите механизми, които движат културата, мисленето и бита. Мечът, кръстът и огледалото – тези символи са в основата на романа, разказващ историята на класическия Стокъров злодей. Онзи образ, белязал завинаги попкултурата и превърнал се в изконен символ на злото, което се крие дълбоко в ума както на викторианския човек, така и на съвременния.

Множество са темите, загатнати в романа, но най–отличителната е тази за изтерзаната душа, която никога не намира покой, а точно обратното – остава завинаги пленена от времето, което я превръща в чудовище. Романтиката, страданието и самотата са последният слой на цялостната проблематика, като над него те са видоизменени в типични за гротеската и ужаса – кръвожадност, отчаяние, насилие и морална деградация. А това, от своя страна, е един от основните страхове на обществото през деветнайсети век. По този начин се създава онази невидима връзка между читателя и писателя, онзи негласен разговор, който превръща творбата в класика и откроява посланията на култовия „Дракула”.

Образът на Джонатан Харкър е изпълнен едновременно с трагизъм и героизъм, защото той е онзи, който разкрива злодеянията на Дракула, бидейки негов гост, а Стокър много успешно противопоставя трагизма и героизма, защото преди всичко Харкър е посредник между безсмъртния граф и неговата изгубена любов. Разнообразната култура на хората в Карпатите и войните, водили се по тези места, създават мистичен образ не само на замъка, но и на самата Трансилвания – мъглата, воя на вълците и очевидния страх на местните въвежда читателя в непознатото пространство, в неизвестното, което отвежда госта при неговия домакин и поставя началото на сблъсъка между доброто и злото.

Многопластовият образ на Дракула, онзи, който мнозина критици и психолози се опитват да разтълкуват във времето, всъщност цели само едно – да построи фабула върху най-стария мотив, който ръководи човечеството от началото на неговото съществуване – любовта. Онази любов, чиято сила се превръща в омраза; онази болка, която превръща влюбения в чудовище.

И днес, век по-късно, идеята на Стокъровия злодей и неговата любов е сравнена с историята на Едуард Кълън и Бела Суон. Възмутително, нали? И ако преди десет години е било на мода едноименният роман на Стефани Майър да се възхвалява и харесва, сега е изключително модерно той да бъде заклеймяван, охулван и дефиниран като „тийнейджърска боза“, „лековато четиво“ и ред други. Причината за невероятния успех на авторката се обяснява с факта, че тя просто е „улучила момента“. Но обективността изисква да споменем, че зад разчупения стил на писане на Майър се крие нещо много повече от типичните проблеми, които вълнуват тийнейджърите. Това е и причината сагата „Здрач“ да стане любимо четиво за читатели от всички възрасти, както и фактът, че Майър представя изконния мотив и идеала, който в съвремието ни се губи все повече.

Защото е факт, че през XXI век не се четат рицарски романи, хората са „здраво стъпили на земята“ и не очакват да получат безрезервната и безусловна любов, описана от Стефани Майър. Защото сме реалисти, нали така? Много по-подходящо и естествено би било да се придържаме към съвременния модел на мислене, който не изисква никакво усилие и никакъв размисъл. Въпреки това общественото отрицание на „Здрач” е признак за моралния упадък на литературата или по-скоро е мейнстрийм да го презираме?

При всички случаи поредицата е, и ще си остане, началото на жанра Young Adult, спечелил сърцата на милиони със своята красота и послание за романтичната страна на злодея, който, въпреки че в миналото всява страх, остава провокиран, създаден и унищожен само и единствено заради любовта.

Наистина ли превърнахме една посредствена детска приказка в универсална класика за милиони?! Защо не можем да възприемем основната идея на Майър, т.е. превръщането на антагониста в протагонист или, иначе казано, представянето на злодея като герой, като някой с човешки чувства? Могат ли злодеите да бъдат толкова вдъхновяващи, ако нямат история? История, пълна с разочарования и нещастна любов, която невинаги променя към добро. Не е ли романтично представена историята не само на Дракула, но и на Франкенщайн на Мери Шели?

Може ли интересът на ренесансовия човек към злото да се дължи само на страха от непознатото? Не, по-скоро той се дължи на нестихващия стремеж към безсмъртната любов, която без значение дали е описана чрез сюжетите на класическите автори, или на съвременните, остава онази идея, която запленява и вдъхновява. Особено днес, когато представите са изкривени и размити, когато на пиедестал стои въпросът дали да бъдеш злодей или герой. Днес, най-много от всичко се нуждаем да обичаме и да бъдем обичани без условия точно както го правят героите на Стефани Майър.

Но ако тази идея наистина е вече остаряла, ако истинската любов действително е останала в миналото, тогава нека бъдем страхливците на настоящето, онези, които се крият зад екраните и чакат животът да се случи, без да го живеят наистина. Нека се придържаме към временните моди и да се прекланяме пред преходните идеали. Нека говорим за класиките, без да ги разбираме и нека, разбира се, не забравяме да хулим „Здрач“!

Автор: Йоана ЙОРДАНОВА

* Коректор: Лъчезар ЙОРДАНОВ

TetraDkaTa